Казвам се Лиди Росенова и съм млад автор, който обича да открива любопитното в ежедневието и да го споделя по забавен начин. Завърших Софийски университет, където открих страстта си към писането и медиите. В статиите ми ще откриете смесица от хумор, факти и вдъхновение – защото вярвам, че знанието е най-ценно, когато носи усмивка
Пликът остана в ръката ми дълго след като Зейн затвори очи. Върху него имаше написано женско име. Не моето. Тогава още не знаех, че няколко думи върху обикновена хартия ще ме отведат до част от живота на съпруга ми, за чието съществуване не бях подозирала през всичките ни 34 години заедно. Зейн беше човекът, до […] More
Месеци наред подготвях Ема за първото ѝ качване на самолет. Бях обмислила всичко – от малкия куфар до точното място в салона, което щеше да ѝ даде усещане за сигурност. Когато сутринта на полета разбрах, че някой друг е седнал именно там, за миг ми се стори, че цялата подготовка се е оказала напразна. Предната […] More
Понякога едва когато си най-уязвим, разбираш кой действително стои до теб. Аз го научих по начин, който още ми е трудно да забравя – и най-неочакваното беше, че човекът, който първи видя какво преживявам, не беше мъжът, обещал да ме обича цял живот. Преди година се прибрах от болницата с три бебета наведнъж – Манди, […] More
Десет дни. Толкова продължи бракът ми с Карл. Когато застанах до ковчега му, все още носех халката, която в деня на сватбата той беше твърде слаб да постави сам на пръста ми. Тогава вярвах, че съм направила едно последно добро за човек, останал почти сам в края на живота си. Същата вечер адвокатът му почука […] More
На 78-ия си рожден ден майка ми не поиска подарък, цветя или голямо семейно събиране. Желанието ѝ беше далеч по-скромно – да вечеряме двете в италианското бистро, за което жените от църквата ѝ говореха от месеци. Не предполагах, че още на входа една непозната ще я накара да се почувства така, сякаш няма място там. […] More
„Имаш пет минути.“ Райън го каза толкова тихо, че за миг реших, че не съм го чула правилно. Стоеше срещу мен в коридора, все още с официалния си костюм от бала. В едната си ръка държеше обувките на дъщеря ми, а сакото му беше преметнато през другата. Само секунди по-рано Ирис беше влязла у дома […] More
Когато напусках болницата, си мислех, че най-тежкото през следващите седмици ще бъде отново да се науча да се движа нормално. Не подозирах, че истинският удар ме чака у дома и няма нищо общо със счупения ми крак или двете пукнати ребра. Бях преброила плочките на болничния таван точно 47 пъти. Всъщност не – плочките бяха […] More
Бях на седем, когато за първи път разбрах, че светът няма винаги да се отнася нежно към сестра ми. Роузи беше само година по-малка от мен. Беше на шест и имаше онзи особен начин да грейва цялата, когато някой произнесеше името ѝ с топлота. За съжаление, другите деца невинаги го правеха. Някои я сочеха. Други […] More
Бях на седемнайсет, когато разбрах, че една дреха може да носи много повече от плат и конци. Понякога в шевовете ѝ остават спомени, липса и обичта към човек, когото вече не можеш да прегърнеш. Брат ми Ноа беше на петнайсет. Мама си отиде, когато аз бях едва на дванайсет. Две години по-късно татко се ожени […] More