Казвам се Лиди Росенова и съм млад автор, който обича да открива любопитното в ежедневието и да го споделя по забавен начин. Завърших Софийски университет, където открих страстта си към писането и медиите. В статиите ми ще откриете смесица от хумор, факти и вдъхновение – защото вярвам, че знанието е най-ценно, когато носи усмивка
Когато съпругът ми, който умираше, ме помоли да осиновя шестнадесетгодишно момиче, първата мисъл, която ме прониза, беше ужасна: това е дъщеря му и той я е крил от мен. Оказа се, че греша. Двадесет и четири часа след погребението Давид момичето влезе в спалнята ми с дървена кутия в ръце. Това, което намерих вътре, ме […] More
Понякога след тежко заболяване тишината не носи спокойствие. Кара те да се ослушваш. Беше минало полунощ, а аз още седях на дивана и наблюдавах осемгодишния си син Жоро, заспал в креслото отсреща. Погледът ми несъзнателно се връщаше към гърдите му — нагоре, надолу, нагоре, надолу. Само да видя, че диша. След две години, прекарани между […] More
Още след втория ден разбрах, че нещо в пътуването на Даниел не е наред. А когато почти седмица по-късно колата му най-сетне спря пред дома ми, вече се чудех не дали е възникнал проблем, а колко сериозен е той. После задната врата се отвори. От автомобила слезе малко момиченце, което никога преди не бях виждала. […] More
На шейсет и пет години отново се бях научила да задавам въпроси, които мислех, че са останали завинаги в миналото. „Изяж си закуската.“ „Къде са ти обувките?“ „Амелия, върни се и си измий зъбите още веднъж.“ Само година по-рано не предполагах, че животът ми ще изглежда така. Дъщеря ми и съпругът ѝ загинаха при автомобилна […] More
Десет години не бях чувал гласа на баща си. А когато най-сетне отново го видях, първите му думи бяха: „Ще направя всичко, което поискаш. Само се върни у дома.“ Стоях на прага на апартамента си с влажна четка за грим в ръка и дълго не успявах да отговоря. Пред мен беше Андрю – моят баща. […] More
Ножът остана неподвижен върху краставицата. Стоях в кухнята на дъщеря си в Южна Корея, с едната ръка върху дъската за рязане, когато от съседната стая долетя гласът на свекъра ѝ. – Ти прекрасно знаеш защо се ожени за нея. Джун, съпругът на Емили, отговори почти веднага. – Не съм казвал, че не я обичам. – […] More
Първо забелязах кутията за храна. Не трябваше да тежи толкова. Всъщност по това време вече трябваше да е празна. Вместо това възрастният мъж стоеше на верандата ми и държеше синята термочанта така, че дъното ѝ провисваше под тежестта. Точно както изглеждаше сутринта, когато Клои излезе с нея от дома ни. „Откъде знаете къде живеем?“ Мъжът […] More
Болницата постепенно се смаляваше в огледалото за обратно виждане, а до мен Нора спеше спокойно в столчето си. След тринайсет дни в неонатологичното отделение най-сетне водех дъщеря си у дома. Бях убедена, че най-трудното вече е зад гърба ни. Нора имаше тъмните къдрици на Алекс и същата малка трапчинка на брадичката. Но очите ѝ бяха […] More
– Трябва да дойдеш в болницата. Тук има едно бебе. Ръката ми остана неподвижна върху кухненския плот. Беше вторник следобед и допреди няколко секунди единственото, за което мислех, беше какво да приготвя за вечеря. – Явор, чие бебе? От другата страна настъпи кратко мълчание. – Моля те. Просто ела. Погледнах часовника. Беше 14:27. Най-малкият ни […] More