Във вторник куриерът ми подаде една кутия с етикет от Китай и аз почти я оставих неотворена до вратата. Не бях поръчвала нищо. Мая беше в университета, Георги беше на работа, а в къщата в Бургас беше необичайно тихо. Любопитството все пак надделя. Отгоре на снимките и документите лежеше сгъната бележка. Сърцето ми спря още […] More

Ключът от апартамента на мама лежеше в дланта ми, докато Камен още заключваше колата. Металът вече беше топъл от джоба ми. Не бях го ползвала от седмица и още не бях готова да чуя как влиза в ключалката. – Сигурна ли си, че сме готови за това? – попита брат ми, като се обърна към […] More

Рисунката на морето стоеше залепена до болничното легло вече месеци. Вълните бяха прекалено сини, пяната приличаше на разбит крем, а в ъгъла Никола беше написал с молив: „Един ден.“ Понякога ме питаше дали морето наистина е толкова шумно. Обещавах му, че ще разберем. Тогава още не знаех, че специалното му желание няма да бъде нито […] More

– Мамо, мислиш ли, че слънцето знае, че съществувам? Явор го каза спокойно, сякаш питаше за вечерята. Беше седнал на същото малко столче до прозореца в Кърджали, с плюшеното слонче в скута. Отвън деца гонеха топка. Стъклото между него и двора беше покрито със защитно фолио. Казвам се Милена. Синът ми е на седем. Лицето, […] More

Разхлабеното ухо на зайчето стоя така две години. Казвам се Невена. Живеем в Габрово, с дъщеря ми Рая. Съпругът ми Любомир обеща да зашие ухото онази сутрин в кухнята, точно преди да си тръгне. Рая тогава беше на шест. Дотича с плюшената играчка, а той клекна, целуна я по челото и каза, че скоро ще […] More

На сутринта на рождения си ден сварих кафе за един човек. Куфарът на Валентин липсваше от коридора вече четири дни. В Добрич къщата беше тиха по един начин, който се мъчех да нарека празничен. Навършвах шейсет и пет. Бях си казала, че най-тъжното ще бъде това – да го отбележа без съпруга си до себе […] More

Вечерята в Благоевград почти щеше да мине спокойно. На масата имаше хляб, салата и онова ястие, което свекърва ми готви, когато реши, че трябва да пренощува у нас. Синът ми Боян ядеше без да бърза. Беше петнадесет, в шахматния отбор, и рядко вдигаше шум. После вдигна очи и попита сякаш за солта: – Мамо, имаме […] More

Китарата стоя в ъгъла на стаята при баба повече от година, преди някой пак да я докосне. Струните събираха прах. Аз минавах покрай нея и отмествах поглед, сякаш и тя можеше да ми напомни онова, което вече не исках да чувам. Тогава все още не знаех, че една червена рокля и плик ще ми върнат […] More