Аз съм Маринела – любопитен човек с усет към думите и историите, които вдъхновяват. Завърших ВИНС и вярвам, че добрата информация трябва да е едновременно полезна и забавна. Обичам да пиша статии, които карат хората да се усмихват, да научават нови неща и да ги споделят с приятели.
Ушите бяха най-лошото. Не синият гащеризон, не значката на гърдите, не каската с жълтата лампичка. Ушите. Две меки клепнали кучешки уши, които подскачаха на всяка крачка и ме удряха по бузите, сякаш да ми напомнят: Марти, на шестнайсет си и си облечен като анимационно куче. И все пак бих го облякъл пак. Без да се […] More
На деветдесет и пет години човек би трябвало да е спокоен, че вече нищо не може да го изненада. Аз също мислех така. Докато внучка ми не сложи на масата малък пакет и не каза, че някакъв непознат старец държи да си изпълня обещанието. Обещание, дадено през 1939 година. Казвам се Зофия, макар че в […] More
Нямам навика да плача в кабинета на шефа си. Всъщност до онзи понеделник изобщо нямах навика да плача. Но преди да стигнем до понеделника, трябва да ви разкажа за съботата. За един бал, един чужд костюм, една скърцаща стара кола и едно момиче, което ми каза истината, преди да е слязло от колата. „Татко не […] More
Ако някога ви хрумне да зазидате колата на съседа си – спрете. Седнете. Изпийте едно кафе. И прочетете тази история до края. Аз за малко щях да я пропусна, понеже бях твърде зает да се смея на собствената си гениалност. Операторът на крана гледаше мерцедеса, затворен зад моята бетонна стена, после се обърна към бесния […] More
Не е лесно да оставиш без думи шейсет и три годишен пастор. Двайсет и три години говоря от амвона всяка неделя, утешавам, съветвам, сватосвам, погребвам. Думите са ми занаят. И въпреки това една жена успя да ми ги отнеме. При това – от отвъдното. Стояхме пред църквата. Току-що бяхме погребали Маргарита. Моята съпруга от осем […] More
Казват, че на всяка сватба има един момент, който всички после разказват. На сватбата на сина ми този момент имаше точно единайсет лица, тъмни парадни униформи и бели ръкавици. Влязоха тихо, без дума, по двете страни на пътеката. Строиха се в две редици и оставиха между себе си чист коридор. Някой зад мен прошепна: „Какво […] More
Шестнайсет години минахме покрай хиляди непознати, които спираха, гледаха двете момчета и питаха с усмивка: „Близнаци ли сте?“ И всеки път се смеехме. Всеки път. А истината е стояла точно пред очите ми. Просто аз, както знаят всички, без очила не виждам нищо. Но да не избързвам. Онази вечер готвех, когато вратата се отвори и […] More
Двайсет години се карах с един диван. Звучи смешно, знам. Но ако бяхте виждали това кафяво чудовище, щяхте да ме разберете. Хлътнало по средата, с три кръпки на страничната облегалка и пружини, които те поглъщаха като блато. За да станеш от него, трябваше да се залюлееш напред-назад като стара лодка, и аз всеки път се […] More
Албумът тежеше повече, отколкото очаквах. Бял, с твърди корици и сатенена панделка, от онези, които се продават в книжарниците за сватбени подаръци. Носех го с две ръце, докато бутах тежката врата на църквата „Св. Николай“, и чувах как сърцето ми бие в ушите. Церемонията вече беше започнала. Но нека започна отначало. Защото никога не съм […] More