Казвам се Лиди Росенова и съм млад автор, който обича да открива любопитното в ежедневието и да го споделя по забавен начин. Завърших Софийски университет, където открих страстта си към писането и медиите. В статиите ми ще откриете смесица от хумор, факти и вдъхновение – защото вярвам, че знанието е най-ценно, когато носи усмивка
Понякога вторият шанс не идва сам. Моят пристигна заедно с три деца, за които бях готова да обърна целия си живот. След смъртта на сестра ми ежедневието ми се промени за една нощ. Вече имах син – Хари, – а изведнъж трябваше да бъда майка и за двете ѝ момичета, Селена и Мика. Не беше […] More
Дванайсет години брак бяха научили Ричард на нещо необичайно – когато си женен за стюардеса, календарът е по-скоро пожелание, отколкото обещание. Понякога времето над Денвър проваляше плановете им. Друг път екипажът на Лора биваше пренасочен в последния момент. Случвало се беше и връзка през Чикаго да пропадне и една обикновена вечеря да се превърне в […] More
На 62 години, само седмици след като погребах съпруга си, направих нещо, което той ми беше забранявал през всичките ни 40 години заедно – научих се да шофирам. А когато седнах сама зад волана на любимия му пикап и натиснах запаметения в навигацията адрес „Дом“, GPS-ът ме отведе при последната жена, която очаквах да видя. […] More
Първият урок, който майка ми ми даде, нямаше нищо общо с училище, добри обноски или пиано. Бях едва на пет, когато разбрах, че според нея човек няма право да се разпада пред другите. Татко току-що си беше тръгнал. Не помня майка ми да проля и една сълза. Не заплака, когато вратата се затръшна след него. […] More
Когато съпругът ми, който умираше, ме помоли да осиновя шестнадесетгодишно момиче, първата мисъл, която ме прониза, беше ужасна: това е дъщеря му и той я е крил от мен. Оказа се, че греша. Двадесет и четири часа след погребението Давид момичето влезе в спалнята ми с дървена кутия в ръце. Това, което намерих вътре, ме […] More
Понякога след тежко заболяване тишината не носи спокойствие. Кара те да се ослушваш. Беше минало полунощ, а аз още седях на дивана и наблюдавах осемгодишния си син Жоро, заспал в креслото отсреща. Погледът ми несъзнателно се връщаше към гърдите му — нагоре, надолу, нагоре, надолу. Само да видя, че диша. След две години, прекарани между […] More
Още след втория ден разбрах, че нещо в пътуването на Даниел не е наред. А когато почти седмица по-късно колата му най-сетне спря пред дома ми, вече се чудех не дали е възникнал проблем, а колко сериозен е той. После задната врата се отвори. От автомобила слезе малко момиченце, което никога преди не бях виждала. […] More
На шейсет и пет години отново се бях научила да задавам въпроси, които мислех, че са останали завинаги в миналото. „Изяж си закуската.“ „Къде са ти обувките?“ „Амелия, върни се и си измий зъбите още веднъж.“ Само година по-рано не предполагах, че животът ми ще изглежда така. Дъщеря ми и съпругът ѝ загинаха при автомобилна […] More
Десет години не бях чувал гласа на баща си. А когато най-сетне отново го видях, първите му думи бяха: „Ще направя всичко, което поискаш. Само се върни у дома.“ Стоях на прага на апартамента си с влажна четка за грим в ръка и дълго не успявах да отговоря. Пред мен беше Андрю – моят баща. […] More