Ядосан шофьор гони възрастна жена от автобуса си в дъждовна нощ, защото не й достигат 75 цента за билет, само за да се върне на автобусната спирка по-късно, за да я търси.
Шон се взря през прозореца на автобуса, наблюдавайки как дъждът плюще безкрайно. Беше дълъг работен ден и той беше изтощен. Просто искаше да се прибере и да пропълзи в леглото, но смяната му още не беше свършила. Стискайки агресивно волана, той спря на последната автобусна спирка за нощта.
Пътниците се качиха, някои подгизнали от дъжда, изцапаха автобуса с калните си обувки и капещата вода от дрехите им. Но Шон беше твърде раздразнен от задължението да работи до късно, за да забележи това. Единственото, за което можеше да мисли, беше как тази нощ ще бъде дълга и досадна.
— Извинете, госпожо. — обърна се той към възрастната жена, която бавно влизаше в автобуса. — Закъснявам. Трябва да се прибера навреме. Побързайте! — измърмори той.
Той не стана от мястото си, за да предложи помощ, както правеше обикновено. Всичко заради тази късна смяна. Тази вечер мразеше работата си. Искаше му се никога да не е бил шофьор на автобус.
— Съжалявам, дете! — тихо се извини дамата, докато най-накрая се качваше в автобуса, ровейки в чантата си за пари за билета.
— Няма нужда да ви напомням, че тази вечер вали! Не можете ли да го направите бързо? — Шон каза на жената, мърморейки. — Пътищата са хлъзгави, така че трябва да карам внимателно и ще отнеме повече време!
Жената не каза нищо, когато започна да проверява джобовете на палтото си.
— О, съжалявам! — каза тя, вдигайки поглед към него. — Не ми достигат 75 цента. Имате ли нещо против да ги платя, когато пристигна на местоназначението си? Това е последният автобус тази вечер по моя маршрут.
— По-добре слизай сега! — настоя Шон. — Чувал съм тази история и преди и хората са се измъквали, без да платят. Тук не правя благотворителност!
— Но, синко, аз…
— Няма да повтарям. Вън!! — извика той и жената бавно слезе от автобуса, приготвяйки се за студените пориви, които придружаваха проливния дъжд през нощта.
Шон беше толкова ядосан, че не се замисли преди да остави жената блокирана на автобусната спирка. Той знаеше, че ще закъснее да се прибере, защото тя вече беше загубила времето му, убеждавайки го да я остави да се вози в автобуса. Това го подразни.
— Следващият път, когато нямаш пари за билет, не взимай автобус! — извика той, докато караше.
Когато Шон се върна у дома тази вечер, съпругата му Клеър го посрещна с лъчезарна усмивка.
— Какво ти отне толкова време, скъпи? — тя попита. — Направих малко кафе. Освежи се. Ще отида да го донеса.
Шон седеше на масата за хранене и чакаше кафето, след като Клеър му подаде кърпа, за да изсуши косата му.
— Какво е това? — попита той, а погледът му беше привлечен от голяма книга на масата.
— О! — Клеър се засмя, когато се върна с кафето. — Днес го получих по пощата. Спомняш ли си семейството на сестра ми, която живее в Индия? Тя ни изпрати фотоалбум. О, колко време мина, откакто всички бяхме заедно…
Клер прелистваше страниците на албума, показвайки на Шон някои от снимките.
— Виждаш ли тази снимка? — каза тя, сочейки снимка. — Това е част от семейството на майка ми. Не съм била много близка с тях, но обичах да са наоколо като дете…
Когато Клеър започна да разказва на Шон истории за семейството си, една снимка привлече вниманието му.
— Чакай малко, коя е тя? — попита той, след като разпозна на снимката жената, която бе изгонил по-рано.
Клеър се усмихна.
— Тя е моята любима баба. Майката на майка ми. Тя на практика ме е отглеждала няколко месеца, когато бях бебе, защото майка ми е имала трудно раждане и е била в болница за дълъг период от време. Защо питаш? Не питам мисля, че вие двамата сте се срещали преди!
Устата на Шон се отвори.
— Веднага се връщам! — каза той, след което наметна палто и се втурна през входната врата с ключовете от колата си. Не можеше да повярва, че жената, която изгони в проливния дъжд, е бабата на жена му. Какъв късмет!
Когато Шон пристигна на автобусната спирка, където остави възрастната жена, тя беше пуста.
— По дяволите! — възкликна той и продължи да я търси по съседните улици.
Няколко минути по-късно той видя дребен силует през предното стъкло сред плътните завеси от дъжд и въздъхна с облекчение. Беше тя.
— Съжалявам! — извика той и спря до нея. — Нямах представа, че си баба на Клеър. Аз съм нейният съпруг, Шон. Моля, качи се.
Лека усмивка се появи на лицето на възрастната жена, когато Шон отвори вратата на колата и тя се настани вътре. Чувстваше се ужасно от това как се беше държал и й се извиняваше обилно.
— Знаех, че съм те виждала някъде… Предполагам, че на сватбените снимки на Клеър. Тогава бях болна и не можах да присъствам на сватбата. — засмя се тя. — Не знаех, че ще се окажеш съпруг на моята внучка. Мислех, че тази вечер ще извървя целия път, за да я видя!
— Съжалявам! — извини се отново Шон. — Познах те, след като видях снимката ти в албума, който сестрата на Клеър ни е изпратила. Бях наистина груб, нали?
— Не и ако го възприемаш като част от работата си. — каза мъдро тя. — Ти приоритизира работата си и в това няма нищо лошо, млади човече…
У дома, когато Шон пристигна с баба Моли, Клер беше шокирана.
— Внезапно тръгна за това? О, баба Моли, толкова ми липсваше! Но как разбра, че е тук? Не знаех, че ни идва на гости!
— Исках да те изненадам. — каза баба Моли. — Мъжът ти е мил, скъпа. Смятах да взема автобуса, но така или иначе го изпуснах. — излъга тя. — Знаеш, че съм стара птица. Тези дни не мога да настигна шофьорите с превишена скорост! За щастие, Шон ме беше видял да се разхождам по улицата и дойде бързо да ме вземе.
Тя намигна и Клеър се усмихна.
— Моля, чувствай се като у дома си, бабо. Ще ти направя любимия ти малинов чай. — Обръщайки се към Шон, тя каза: — Нека вечеряме всички заедно, след като баба е тук, скъпи.
Шон и баба Моли запазиха малката тайна за срещата си от Клеър, тъй като не искаха да я разстройват. И Шон реши, че от този момент нататък ще бъде по-мил към пътниците си. В края на краищата 75 цента бяха скромна сума и той можеше да ги пренебрегне от време на време, особено ако някой е изминал целия този път, за да изненада семейството си.