Иван Петров
Яна Маринова сподели емоционална и дълбоко лична история във фейсбук профила си – разказ, който и до днес я кара да настръхва.
Става дума за случка от детството ѝ, чийто истински смисъл актрисата осъзнава едва години по-късно. История, започнала на крехката възраст от около 11 години и оставила дълбок отпечатък в живота ѝ.
Яна разказва, че тогава е била дребна, крехка и често бъркана с момче. В онези години тайно харесвала по-голям ученик и в опита си да привлече вниманието му, умишлено влязла в роля, която днес определя като напълно неестествена – далеч от възрастта, възпитанието и истинската ѝ същност.
Малко по-късно обаче последвал момент, който я разтърсва и до днес. Същият младеж я дръпнал грубо в ниша до магазин, унижил я и я накарал да изплюе дъвката си, след което просто изчезнал.
„Беше ми кеф, защото ме беше забелязал. В същото време ме беше срам и се чувствах унижена“, признава актрисата. Тогава в нея се смесили объркване, страх и странно усещане за удовлетворение – чувства, които дълго време не можела да си обясни.
Години по-късно Яна осъзнава, че тази случка ѝ е дала един от най-важните житейски уроци. Признава, че дълго време е била привлечена от „адреналина на проблемите“ и от илюзията да бъде „от готините“ – позволявайки на средата около себе си да я повлече в грешна посока, не чрез наркотици, а чрез начин на мислене и поведение.
„Толкова бях свикнала да ми се случват гадни неща, че не знаех как съм започнала и сама да си ги причинявам“, пише тя с болезнена откровеност.
Днес актрисата стига до неочакван извод – че тази случка всъщност ѝ е направила огромна услуга. Тя признава, че чак на 21 години е започнала истински да осъзнава колко опасно може да бъде желанието да се доказваш и да играеш роля, която не си.
Следвали години на дисциплина, учене и много труд, за да се върне в правилната посока. Промяната настъпила, когато на 25 години получила първата си роля в телевизионен сериал и застанала редом до актриси, които дотогава е гледала със затаен дъх.
„Струваше си всички усилия по пътя към доброто“, завършва Яна Маринова – с изповед, която звучи като предупреждение, но и като надежда.
Последно обновена на 13 януари 2026, 10:50 от Иван Петров