Съседката ми ме помоли да гледам дъщеря й и не я видях следващите 12 години.
Съпругът ми и аз не можахме да имаме деца и това беше най-голямото ми съжаление. Обичах бебетата и за първи път видях Елън на стълбището с новородено бебе на ръце.
Започнах да си говоря с нея и тя ми каза, че току-що се е преместила да живее с бебето си Дейзи и че съпругът й Джед е военен и е разположен в Близкия изток. Хареса ми, беше мила. Никога не съм си представяла коя е тя всъщност.
Елън и аз станахме приятелки, както и съседи, и тя често оставяше Дейзи, когато имаше задачи. Обичах това, обичах Дейзи. Тя беше най-сладкото, най-очарователното бебе.
Около година след като за първи път срещнах Елън, тя дойде по средата на следобеда, изглеждайки много разстроена. Тя ми каза, че е получила телефонно обаждане от един от приятелите на съпруга й Джед, който й казал, че е бил ранен.
Елън ми каза, че трябва да отиде и да говори със стария командващ офицер на Джед, който все още имал много връзки в службата и можел да й каже какво става. Тя ме помоли да гледам Дейзи и аз, разбира се, се съгласих.
Нахраних Дейзи, смених й пелената и я оставих да спи. Когато тя се събуди, аз го направих отново и преди да се усетя, съпругът ми се прибра. Беше 9:30, а Елън още я нямаше.
Обадих й се по телефона, но обаждането отиде направо в гласовата поща. Помислих си, че може би има лоши новини за Джед, затова отидох до апартамента й и почуках на вратата. Нямаше отговор и се върнах вкъщи.
На следващата сутрин отново се обадих на Елън и почуках на вратата й. Вече бях наистина притеснена, затова се обадих в полицията и подадох сигнал за изчезнал човек. Обясних, че Елън е оставила дъщеря си на моите грижи и не се е върнала.
Полицията отвори вратата на апартамента на Елън и откри, че всичките й дрехи и лични вещи липсват и всичко, което е оставила, са дрехите и играчките на Дейзи.
Бях ужасена. Елън беше изоставила малката си дъщеря. Дейзи вече беше на годинка, достатъчно голяма, за да й липсва майка й и да се чувства уплашена от непознати. Така че, когато социалните служби ме посетиха, поисках да й стана приемен родител.
Тъй като съпругът ми беше пожарникар, те се съгласиха и Дейзи остана при нас. Научихме, че Елън няма съпруг и че няма Джед. Тя беше измамник и беше намерила начин да зареже бебето си и да продължи напред.
Три години по-късно съпругът ми и аз осиновихме Дейзи. Тя израсна, знаейки, че е осиновена, но това изобщо не я притесняваше. Тя е зеницата на окото на съпруга ми и признавам, че аз я глезя не по-малко.
Докато растеше, спрях да се тревожа, че Елън ще се появи един ден, а когато Дейзи беше на 10, почти бях забравила, че някога е имала майка.
Но три месеца след 12-ия рожден ден на Дейзи на вратата се почука. Отворих и се озовах лице в лице с Елън. Изглеждаше по-възрастна и по-едра, далеч от слабата жена, която познавах някога.
— Фран! — каза тя с широка усмивка. — Здрасти! Дойдох да взема Дейзи.
Не можех да повярвам. Звучеше така, сякаш беше оставила дъщеря си преди два часа, а не преди 11 години.
Взрях се в нея и мисля, че устата ми се отвори.
— Извини ме? — Аз ахнах. — Ти какво?
Тя изправи рамене и изглеждаше войнствено.
— Дъщеря ми, моята Дейзи. Къде е тя?
— Дейзи е на училище. И вече не е твоя дъщеря. Осиновихме я преди 7 години.
— Какво? — Елън изпищя. — Ти открадна бебето ми?
— Ти изостави бебето си, Елън, така че съдът прекрати родителските ти права и ние я осиновихме. Всичко беше съвсем законно, уверявам те.
— Това не е свършило! — изкрещя Елън. — Искам бебето си!
В този момент Дейзи излезе от асансьора и видя Елън да стои на вратата ни. Тя се приближи с училищната си чанта, преметната през рамо, чорапите й се свличаха надолу, а аз бях вкаменена, че я губя.
Елън видя, че гледам през рамото й и се завъртя.
— Моето бебе! — извика тя, протягайки ръце към Дейзи, а сълзите моментално се стекоха по бузите й. — Аз съм! Майка ти…
Моята Дейзи я посрещна страхотно и веднага взе решение.
— Съжалявам, госпожо. — каза тя. — Сигурно сте ме объркали с някое друго дете.
— О, скъпа моя, — изхлипа Елън, — оставих те при тези хора и те те откраднаха от мен! Търся те от 10 години…
Дейзи отговори по начин, който обикновено безкрайно ме дразнеше.
— Е, не може да сте търсили много. Родителите ми живеят тук от 20 години.
Елън се поколеба и продължи.
— Взеха те от мен, но сега се върнах. Ела при мама…
Дейзи просто я гледаше втренчено.
— Госпожо, вземете хапче. — каза тя. — Вие не сте ми майка.
Тя пристъпи напред и ме прегърна.
— Това е майка ми, така че се разкарайте!
— Отивам в полицията! — Елън извика: — Имам права, чуваш ли? Права!
Дейзи сви рамене и завъртя очи.
— Както и да е! — каза тя и се обърна към мен. — Хей, мамо, какво ще кажеш за лека закуска? Умирам от глад!
Влязохме и аз затръшнах вратата в лицето на Елън. Никога повече не я видяхме и това беше добро избавление от лошите боклуци, както би казала Дейзи.
