Когато Мишел се настанява, тя отказва да спазва едно просто правило: носете си ключа. Вместо това блъскаше по прозореца ми по всяко време и настояваше да я пуснат вътре. След безброй безсънни нощи, аз и другите наематели измислихме план, с който да й дадем да вкуси от собственото си лекарство.
Винаги съм била привърженик на правилата. Наречете ме скучна, но има нещо успокояващо в това да знаеш къде се намираш. Ето защо обичах да живея в нашия малък жилищен блок на Мейпъл Стрийт.
Имахме едно златно правило: след 20:00 ч. винаги носиш ключа си. Просто, нали? Е, така беше, докато ураганът Мишел не нахлу в живота ни.
В деня, в който Мишел се премести, трябваше да знам, че се задават проблеми. Събирах си пощата, когато тя се заизкачва по пътеката с развети диви червени коси и огромни слънчеви очила на носа въпреки облачния ден.
„Здравейте, нови съседи!“ – извика тя с глас, достатъчно силен, за да събуди мъртвите. „Аз съм Мишел! Кой ще ми помогне с тези кашони?“
Размених погледи с Мат от 2Б. Той сви рамене и двамата се отправихме навън, за да си подадем ръка. Докато носехме кашони по стълбите, Мишел си говореше.
„Това място е толкова сладко! Напълно ретро. Нямам търпение да разнообразя нещата тук!“ Тя намигна на Мат, който едва не изпусна една кутия с надпис „ПОМОЩ ЗА ПАРТИ“.
„Да, ама – изпъшках аз, борейки се с това, което ми се стори като щайга с тухли, – ние обичаме да е тихо тук. Особено след 8 часа.“
Мишел се засмя, звук като от звънтящо стъкло.
„О, скъпа, нощта започва едва в 8 часа!“ Тя преметна косата си през рамо. „Ще видиш, че ще вдъхна малко живот на това място“.
Трябваше да приема това като предупреждение, каквото беше.
През първата седмица нещата бяха наред. Разбира се, музиката на Мишел беше малко силна и да, тя имаше навика да тропа нагоре-надолу по стълбите по всяко време. Но едва на втората петъчна вечер започнаха истинските проблеми.
Беше малко след полунощ, когато в апартамента ми отекна първото туп-туп-туп. Кучето ми, Бисквит, вдигна глава с хленчене. Опитах се да го игнорирам, заравяйки лице във възглавницата си. Но след това се чу бръмчене. Беше непрестанно, като разгневен стършел.
Въздъхнах и се запътих към интеркома. „Ало?“
„Еййййй!“ Гласът на Мишел, леко нечленоразделен, се пропука през високоговорителя. „Това съм аз! Забравих си ключа. Можеш ли да ме пуснеш?“
Въздъхнах и натиснах бутона, за да отключа входната врата. Апартаментът ми беше на партерно ниво, затова отворих вратата, за да ѝ напомня за правилото за ключа.
„О, боже мой, ти си спасител!“ Мишел изхлипа, а дъхът ѝ миришеше на текила. „Щях да остана навън цяла нощ!“
„Мишел – започнах аз, като се опитвах да запазя гласа си равен, – помниш ли правилото, че след 8 часа винаги трябва да носиш ключа си?“
Тя махна пренебрежително с ръка. „Пфффт, правилата са създадени, за да се нарушават, нали? Освен това ти си точно тук! За теб не е проблем да ме пуснеш вътре.“
„Ами, всъщност…“
Но нямаше смисъл да казва нищо повече. Мишел вече се беше заизкачвала по стълбите и изчезна, оставяйки ме да стоя във фоайето и да димя.
Иска ми се да мога да кажа, че това е било еднократно. Но през следващите няколко седмици това се превърна в еженощно явление.
Понякога блъскаше по прозорците, друг път звънеше на всички звънци в сградата, докато някой не я пусне да влезе.
Нямаше значение дали е 22:00 ч. или 3:00 ч. сутринта – Мишел сякаш работеше в своя собствена часова зона.
Една особено неприятна нощ се събудих от ритмично почукване по прозореца на спалнята ми. Въздъхнах и погледнах будилника си: 2:37 ч.
„Адриен! Адриен! Събуди се, сънливецо!“
Това беше последната капка за Бисквита, която се затича към прозореца и започна да дрънка. Препънах се от леглото. Дръпнах завесата и се сблъсках с усмихнатото лице на Мишел, осветено от уличната светлина.
„Мишел!“ Изсъсках, като плъзнах прозореца. „Какво правиш?“
Тя се захили, а звукът изпъна и без това изхабените ми нерви. „Забравих си ключа, Ади. Бъди любезна и ме вкарай? Вече цяла вечност чукам на прозореца ти.“
Стиснах носа си и почувствах, че ме боли глава. „Мишел, това трябва да спре. Не можеш да продължаваш да го правиш. Какво щеше да стане, ако не си бях вкъщи?“
Тя вдигна рамене, сякаш не беше притеснена от цялата ситуация. „Тогава щях да звънна на Мат. Или Тифани. Винаги има някой вкъщи, нали?“
Цялата сграда беше в края на силите си. Един ден Тифани от 3А ме притисна в пералнята, с тъмни кръгове под очите.
„Адриен, трябва да направим нещо с Мишел. От седмици не съм спала пълноценно!“
Кимнах, като сама усещах тежестта на изтощението. „Знам, Тиф. Опитах се да говоря с нея, но тя просто се смее.“
Мат се присъедини към нас, обикновено спретнатата му коса беше разхвърляна. „Обадих се на хазяина – каза той с тих глас. „Познайте какво? Мишел е негова племенница. Той каза, цитирам: „Тя просто се забавлява малко. Всички вие трябва да се разсеете.“
„Да се разсеем?“ Тифани изсъска. „Ще му покажа „олекотяване“, когато заспя на работа и ме уволнят!“
В този момент се обажда Райли от 4С. Дори не я бях забелязала да се спотайва до сушилните.
„Знаеш ли – каза тя с палав блясък в очите, – ако Мишел не иска да слуша разума, може би трябва да говорим на нейния език“.
Всички се наведохме по-близо, докато Райли излагаше плана си. Беше дребен, разбира се. Детински, дори. Но след седмици на безсънни нощи и безгрижния смях на Мишел, който звучеше в ушите ни, ни се струваше като сладка справедливост.
На следващата вечер осъществихме плана си.
Мишел се прибра вкъщи около 1 ч. през нощта и както обикновено започна да блъска по прозорците и да бръмчи в апартаментите. Някой я пусна да влезе, както обикновено, и аз се заслушах, докато тя се изнизваше нагоре.
Ударихме един час по-късно.
Излязох навън и продължих да звъня в апартамента ѝ в продължение на цели десет минути. Накрая гласът ѝ се разнесе по високоговорителя.
„Кой е и какво, по дяволите, не ти е наред?“
„Здравей, Мишел! Това съм аз, Адриен. Изведох Бисквита и си забравих ключа. Бъди любезна и ме вкарай?“
„Сериозно ли? Часът е 1 сутринта!“
Не можех да не се засмея. „Но аз винаги го правя за теб, така че какъв е проблемът?“
Чух я да мърмори нещо, но тя ме пусна да вляза. Бързо написах на Тифани и се втурнах нагоре за следващата част. Пристигнах на етажа на Мишел точно когато по коридора отекнаха серия от остри почуквания.
„Мишел? Мишел? Вкъщи ли си?“ Тифани извика, докато чукаше на вратата.
„Тиф? Какво правиш?“ Мишел се стъписа.
„О, просто исках да проверя дали някой те е пуснал да влезеш. Лека нощ!“
Облегнах се на стената, потискайки кикота си. Но ние не бяхме приключили. През следващите няколко дни продължихме кампанията си. Ако Мишел забравеше ключа си, се грижехме да не може да спи. Беше дребнаво, да, но се чувствахме толкова добре.
До петия ден Мишел беше разстроена. Косата ѝ беше заплетена, дизайнерските ѝ дрехи – измачкани, а тъмните кръгове обграждаха кръвясалите ѝ очи. Докато се влачеше по стълбите, почти се почувствах зле. Почти.
„Моля ви – промълви тя, гласът ѝ беше дрезгав от викане, – можете ли да спрете това? Разбирам го, добре? Просто спрете да ме будите всяка нощ!“
Тифани, която беше излязла да гледа шоуто, не можа да устои на закачката. „О, значи разбираш колко е досадно. Забавно е, че не ти пукаше, когато го правеше с нас.“
Долната устна на Мишел потрепери и за миг си помислих, че може да се разплаче. Но после сви рамене. „Добре. Съжалявам, добре? Ще започна да си нося ключа. Просто… моля те, остави ме да спя.“
Всички си разменихме погледи. Не беше грандиозно извинение, но все пак беше нещо. Бавно кимнахме.
„Добре, Мишел – казах аз, като се опитах да не допусна триумфа в гласа си. „Ще спрем. Но не забравяйте…“
„Да, да“, измърмори тя и зарови в чантата си. „Винаги нося ключа си след 8. Имам го.“
На следващата вечер се напрегнах, когато чух характерното тропане на Мишел по стълбите. Но за моя изненада нямаше нито блъскане, нито бръмчене. Само мекото щракване на ключа в ключалката.
Не можех да не се усмихна на себе си. „Забавно – промърморих, настанявайки се обратно на дивана, – как мирът винаги настъпва, когато всички най-накрая започнат да играят по правилата.“
Бисквита размаха опашка в знак на съгласие, а аз го почесах зад ушите. Малкият ни жилищен блок се беше върнал към нормалното си състояние – или толкова нормално, колкото можеше да бъде, след като ураганът Мишел живееше на горния етаж. Но хей, поне сега тя имаше ключа към това да се впише.
