Когато Дерек открива всяка седмица свежи цветя на гроба на съпругата си Алис, той предполага, че това е дело на някой от нейните ученици, тъй като през целия си живот е работила като учителка. Но един ден той видя едно малко момче да седи там и откри истината, която съпругата му бе крила толкова дълго.
Алис Милър е на 87 години, когато умира. Тя била омъжена от 58 години за съпруга си Дерек, който бил със седем години по-млад от нея. Бог обаче не ги благословил с деца и след като Дерек забелязал как лечението на безплодието се отразява на Алис, той ѝ казал, че са си достатъчни един на друг.
Алис винаги е била любяща съпруга за него и той е ценял връзката им еднакво. Всъщност Дерек често си е пожелавал Бог да ги вземе заедно, за да не остане никой сам да скърби. Съдбата обаче имаше други планове за тях и Алис почина от рак.
Изминала една година, а Дерек все още усещал огромната болка от загубата на съпругата си. Той беше в дълбок траур. Всеки уикенд посещавал гроба на Алис, след като присъствал на неделната служба в близката църква.
Един ден той забелязал, че някой е поставил свежи цветя на гроба на Алис. Това били любимите ѝ цветя. Дерек помислил, че най-вероятно са от някой от нейните ученици. Въпреки това, когато се върнал следващата и по-следващата седмица, винаги имало нови цветя.
Любопитен кой оставя цветя на гроба на съпругата му, той започнал да посещава гробището всеки ден. Една неделя видял малко момче да седи до гроба на Алис. То седяло мълчаливо, неподвижно, без да пророни нито дума. Дерек решил да се приближи до него.
„Как се казваш, младежо? И какво правиш тук?“ – попитал нежно детето. Но момчето не отговори. То се обърна и го погледна, после отново се обърна по посока на гроба на Алис.
Чудейки се кое е това момче, в главата на Дерек се завъртяха най-странни подозрения.
„Ти сам ли си тук? Познаваш ли Алиса?“ – попита отново той, надявайки се на отговор, но отговорът на момчето беше същият.
Изведнъж Дерек чу женски глас зад себе си. „Той може да не отговаря на вас, господин Милър. Позволете ми да опитам да говоря с него.“
Дерек се обърна и видя една жена, някъде в края на 30-те години, която се приближаваше откъм църквата и държеше в ръцете си любимите цветя на Алис.
„Добре ли си, Майкъл?“ – нежно попита тя момчето. „Може би трябва да отидеш и да поиграеш с приятелите си. Ще се срещнем скоро. Искаш ли да го направиш?“ Момчето кимна с глава и си тръгна с наведена глава.
„Значи ти си този, който оставяше цветя на гроба на жена ми?“ Дерек попита жената, след като момчето си тръгна. „Познавахте ли съпругата ми?“
„Да, господин Милър“, каза жената с усмивка. „Бихте ли имали нещо против, ако седнем на едно място? Има много неща, които бих искала да ви кажа.“
Дерек нямаше представа защо жената каза това, но я последва до един парк близо до гробището, където Майкъл играеше с приятелите си. Тогава жената разкрила на Дерек цялата история.
„Знам, че може да те изненадам – каза тя, докато гледаше как Майкъл тича из парка, – но аз съм внучка на жена ти. Казвам се Мелиса Робъртс.“
„Какво?!“ Дерек беше изумен. „Но ние с Алис никога не сме имали деца и не сме осиновявали такива.“
„Знам, господин Милър“, призна Мелиса. „Аз съм продукт на миналото на съпругата ви, преди вас“.
Дерек беше зашеметен от внезапното разкритие, но я слушаше внимателно, докато разказваше цялата история.
„Баба беше само на 16 години, когато забременя – започна Мелиса. „Родителите й бяха категорично против бременността и я принудиха да я прекъсне. Но баба избра да роди.“
„За съжаление, след като детето се родило, лекарите й казали, че никога повече няма да може да зачене. Родителите ѝ очевидно не са приели детето, защото са били против толкова ранна бременност, така че тя е била принудена да даде детето за осиновяване. Тя е родила прекрасно момченце. Името му е Адам и той е моят баща.
„По-късно осиновителите на татко го изпращат да учи в училището, в което баба преподава, и съдбата ги събира отново. Откакто го е разпознала, тя е идвала да се среща със сина си тайно и никога не е казвала на никого за това, дори на теб, защото се е страхувала, че няма да го приемеш положително.
„По-късно баща ми се ожени за майка ми, след което се родих аз. Майкъл е мой син със съпруга ми Дийн. Майкъл беше много близък с баба, а след като тя си отиде, той стана много тих.
„Никога обаче не съм очаквала, че пътищата ни ще се пресекат по този начин. Помолих майка ми и баща ми да се срещнат с теб и да ти кажат истината, но те така и не се съгласиха заради баба“.
„Но се радвам, че се срещнахме, Мелиса“, каза Дерек, докато избърсваше сълзите си. „Ако Алис ми беше казала за сина си преди това, щях да го приема с цялото си сърце. Все пак не е твърде късно. Мога ли да се запозная с родителите ти?“
„Разбира се, господин Милър“ – пропя Мелиса. „Родителите ми ще се радват да ви видят!“
Същата вечер, когато Дерек посети дома на Мелиса, Адам и съпругата му Джорджия го посрещнаха топло. Те вечеряха заедно и Адам благодари на Дерек, че се е грижил за майка му през всичките тези години.
По-късно Адам и Джорджия предлагат на Дерек да се премести при тях и той с удоволствие се съгласява. По този начин Дерек се обединява със семейството на Адам и става любящ дядо на Мелиса. Той се грижи и за Майкъл, а няколко години по-късно и за момиченцето, което Мелиса нарече Алис.
