Джордж и Лена са влюбени още от младини. За Джордж Лена несъмнено беше любовта на живота му и той не можеше да си представи, че ще се ожени за някоя друга. Но една вечер той решава да прегледа стар училищен албум, за да намери снимка на младата Лена, и животът му се преобръща с главата надолу.
Джордж и Лена седяха удобно в уютната си всекидневна, а мекото сияние на свещите хвърляше трептящи сенки по стените.
Атмосферата се усещаше топла, гостоприемна и изпълнена с онзи тих вид любов, който идва от години споделен опит.
Те отпиваха вино, а богатият аромат изпълваше въздуха, докато си припомняха съвместното си пътуване. Джордж се облегна назад на дивана, вперил очи в Лена, и мека усмивка се отскубна от устните му, докато мислеше за миналото им.
„Знаеш ли – каза Джордж, а гласът му беше лек от носталгия, – тъкмо си мислех за първата ни среща. Помниш ли? Беше по време на училищната екскурзия до плажа, мисля, че тогава бях на около десет години. Бяхме от различни училища. Нещо в този ден ми остана в съзнанието.“
Усмивката му стана по-широка, докато си спомняше за момента, който беше променил всичко за него.
Лена се премести на мястото си, а пръстите ѝ се свиха толкова леко около чашата с вино. Отпи бърза глътка, преди да отговори, гласът ѝ беше тих, но стабилен.
„Всъщност не си спомням много за този ден – каза тя, а очите ѝ бяха съсредоточени върху чашата в ръцете ѝ.
Тонът ѝ беше спокоен, но под повърхността му се долавяше намек за нещо – нещо, което Джордж не можеше да определи.
Той се ухили, явно забравяйки за дискомфорта ѝ. „Как можеш да забравиш?“ – подиграваше се нежно той, а вълнението му нарастваше.
„Това беше първият път, когато те видях, долу при водата, да се смееш с приятелите си. Дори се снимахме заедно. Почакай, нека взема албума със снимките!“
Той скочи, завладян от внезапен прилив на енергия, и тръгна към рафта с книги, където се съхраняваха стари албуми, пълни със спомени.
„Джордж, не, наистина – няма нужда“, протестира тихо Лена, а в гласа ѝ се носеше ново напрежение.
„Не искам да преглеждам тези стари снимки точно сега. Не можем ли просто да се отпуснем и да се насладим на вечерта?“ Думите ѝ бяха нежни, но Джордж усети промяната в настроението ѝ.
Но той вече прелистваше страниците, твърде увлечен в спомените си, за да забележи тревогата в гласа ѝ.
„Само минутка, ще я намеря“ – промълви той, разсеян от снимките.
Лена се изправи бавно, наблюдавайки го за миг, изражението ѝ беше нечетливо.
Тя въздъхна, явно разочарована, и тихо излезе от стаята, като се оттегли в спалнята им, без да каже нито дума повече.
Джордж едва забеляза отсъствието ѝ, твърде погълнат от търсенето си в миналото, без да осъзнава неудобството, което действията му бяха предизвикали.
Джордж седеше на дивана, а единственият звук в тихата стая беше тихото шумолене на страниците на фотоалбума.
Той прелистваше внимателно всяка страница, като всяка снимка пораждаше спомени за отдавна отминали дни.
Накрая я намери – снимка от училищната екскурзия до плажа, тази, която нямаше търпение да покаже на Лена. На снимката младата Лена стоеше до него, а усмивката ѝ беше ярка като лятното слънце.
Беше облечена в обикновен бански костюм, ръцете ѝ бяха отпуснати отстрани, докато двамата стояха на пясъка, безгрижни и щастливи.
Сърцето на Джордж се стопли при вида ѝ. Все още си спомняше колко нервен беше онзи ден, крадеше погледи към Лена, когато си мислеше, че тя не гледа.
Виждайки снимката, всички тези емоции се върнаха и за миг той се изгуби в спомена.
Но докато обхождаше с очи снимката, нещо странно привлече вниманието му.
Банският костюм на Лена разкриваше голямо, забележимо родилно петно в долната част на гърба ѝ – нещо, което никога преди не беше виждал върху нея.
Джордж се намръщи и се наведе по-близо. Белегът по рождение беше твърде забележим, за да го пропусне, но през всичките години, в които бяха заедно, той нито веднъж не го беше забелязал върху нея.
Умът му започна да се надбягва. Как можеше такъв голям родилен белег просто да изчезне? Възможно ли е да не го е виждал преди? Не, в това нямаше смисъл.
Той познаваше всеки сантиметър от кожата на Лена – щеше да забележи нещо подобно.
Не можеше да се отърве от усещането, че нещо ужасно не е наред. Лена никога досега не се беше държала потайно – какво можеше да крие? И защо не искаше да разгледа снимките заедно с него?
Нуждаеше се от отговори, а единственият човек, който можеше да му ги даде, беше Лена. Но как би могъл да я попита за подобно нещо?
На следващата сутрин Джордж се приближи до Лена, която стоеше до кухненския плот, обърната с гръб към него, докато приготвяше закуската.
Ароматът на пържещи се яйца и прясно нарязани зеленчуци изпълни стаята, но умът на Джордж беше другаде. Сърцето му биеше, докато събираше смелост да зададе въпроса, който го гризеше цяла нощ.
„Лена, трябва да те попитам нещо“, започна той, като се опитваше да запази гласа си спокоен, но твърд. В тона му се долавяше сериозност, която накара Лена да направи кратка пауза, но тя продължи да реже зеленчуците, без да вдига поглед.
„Какво има, Джордж?“ – попита тя, гласът ѝ беше стабилен, но без обичайната топлина.
„Намерих снимката от училищната екскурзия – тази, която взехме, когато се запознахме за първи път. На нея има нещо, което няма смисъл – каза Джордж, като я наблюдаваше внимателно. „Родилният белег на гърба ти. Какво се е случило с него?“
Ръцете на Лена замръзнаха за част от секундата, но тя бързо поднови рязането, макар че сега движенията ѝ бяха по-обмислени, сякаш се принуждаваше да запази спокойствие.
„Никога не съм имала родилно петно, Джордж“, каза тя пренебрежително. „Може би снимката е повредена или това е някой друг. Вероятно си объркан.“
Джордж се намръщи, усещайки напрежението в отговора ѝ. Обяснението ѝ изглеждаше твърде бързо, твърде пренебрежително.
Тя все още не беше срещнала погледа му и това само подхранваше съмненията му. Никога досега не я беше виждал такава – толкова предпазлива, толкова дистанцирана.
„Не мисля, че съм объркан, Лена – каза той тихо, но твърдо, като се опитваше да сдържи разочарованието си.
„Родилното петно беше голямо. Няма как просто да съм си го представил.“
Лена въздъхна, като все още не го поглеждаше.
„Джордж, наистина не искам да говорим за това точно сега. Може би прекалено много го премисляш. Нека просто го оставим, добре?“
Но Джордж не можеше да го остави. Нейното нежелание само го накара да бъде още по-решителен да стигне до истината.
Същата вечер той каза на Лена, че трябва да замине за уикенда по работа, макар че в действителност се беше отправил към малкия ѝ роден град. Нуждаеше се от отговори и не можеше да се успокои, докато не ги намери.
Когато пристига, Джордж посещава старото училище на Лена с надеждата да изкопчи някаква информация.
След като разпитва наоколо, той най-накрая намира една от бившите ѝ учителки, госпожа Норис. Възрастната жена го посрещна с любезна усмивка, явно с удоволствие разказваше за бившите си ученици.
„Ах, Лена и Памела“, каза госпожа Норис с носталгична въздишка. „Такива сладки момичета, винаги неразделни. Беше толкова трагично това, което се случи с Лена.“
Сърцето на Джордж спря. „Какво имаш предвид?“
Госпожа Норис леко се намръщи, объркана от въпроса му. „Вие не знаете? Лена се разболя много точно преди дипломирането. Тя претърпя инцидент в езерото и така и не се възстанови. Почина на седемнадесетгодишна възраст, какъв срам“.
Джордж усети как стомахът му спада. „Но… Лена е моя съпруга. Тя е жива.“
Лицето на старата жена омекна от съчувствие. „Не, скъпи. Лена имаше сестра близначка – Памела. Може би е станало някакво недоразумение.“
Светът на Джордж се наклони. Осъзнаването го удари като вълна. Съпругата му не беше Лена – тя беше Памела. Когато Джордж се върна вкъщи, усети тежест, която притискаше гърдите му. През цялото време на пътуването дотам бе пресъздавал в главата си разговора с госпожа Норис.
Сега, седейки срещу съпругата си – Памела – той се мъчеше да намери подходящите думи, за да й се противопостави.
Стаята беше по-студена от обикновено, а мълчанието между тях беше непоносимо.
„Лена…“ Джордж направи пауза, поправяйки се: „Памела, защо не ми каза?“. Гласът му беше мек, но изпълнен с емоции. „Защо ме остави да вярвам, че ти си Лена през цялото време?“
Лицето на Памела пребледня, ръцете ѝ леко потрепериха. Тя сведе поглед и Джордж видя вината в очите ѝ.
„Съжалявам, Джордж – прошепна тя и гласът ѝ се пречупи.
„Никога не съм искала да те измамя. Лена беше моя сестра близначка и те обичаше повече от всичко. Когато се разболя, тя ме накара да обещая, че ще заема нейното място, за да не се налага да страдаш от смъртта ѝ.“
Джордж седеше в зашеметено мълчание, докато тя продължаваше, а думите ѝ се разливаха между сълзите.
„Отначало си мислех, че ще ти кажа истината, че щом си готов, ще ти обясня. Но после… Влюбих се в теб, Джордж. Бях ужасена, че ако разбереш, ще те загубя. Не исках да те загубя.“
Джордж се взираше в нея, а умът му се опитваше да обработи истината. „И така, през цялото това време бях влюбен в… теб? Не в Лена?“
Памела кимна, а по бузите ѝ се стичаха сълзи. „Толкова съжалявам, Джордж. Моля те, прости ми. Никога не съм искала да те нараня.“
За момент Джордж не проговори. Винаги беше вярвал, че Лена е първата му любов, но сега осъзна, че именно Памела, нейното сърце и душа, е била с него през всичките тези години. Той се протегна и нежно взе ръката ѝ в своята.
„Може би момичето, което срещнах на плажа, беше Лена – каза Джордж тихо, – но жената, която съм обичал през цялото това време… това си ти, Памела. И аз все още те обичам.“
Памела вдигна очи, а пълните ѝ със сълзи очи бяха разширени от шок. В този момент Джордж я придърпа в прегръдките си, а сълзите им се смесиха, докато се прегръщаха. Истината, макар и болезнена, ги беше сближила.
Джордж знаеше, че въпреки всичко любовта им е истинска. Те се целунаха, запечатвайки новото си начало, и заедно взеха решението да продължат напред, оставяйки миналото зад гърба си.
