Малкият Джейкъб беше прекарал цялото си детство в приемни семейства и се чувстваше невероятно самотен на рождения си ден поради липсата на любов от новото приемно семейство. Но всичко се променя, когато той плаче сам на стълбите на къщата си и непознат глас казва: „Честит рожден ден, сине“.
Беше трудно човек да си представи живот, по-самотен и по-мрачен от този на Джейкъб. Малкото момче беше прекарало целия си живот в различни приемни домове, но никога не беше намерило мястото, където наистина принадлежи.
Защо? Тъй като в момента, в който в сърцето му се появеше частица привързаност или любов към приемните му родители, той биваше изпратен в друго семейство и трябваше да започне отначало. Дори като възрастни сърцата ни треперят от перспективата да изоставим нормалния си живот и да започнем отначало.
Но малкият Джейкъб го правеше откакто се помнеше. На 6 години той беше способен като всеки тийнейджър, приготвяше си тост за закуска, сгъваше дрехите си и оправяше леглото си и подреждаше играчките си правилно, след като свърши да играе с тях.
Животът на Джейкъб никога не е бил лесен. В известен смисъл съдбата принуждава момчето да стане самостоятелно и той осъзнава, че мечтата му да има любящо семейство най-вероятно никога няма да се сбъдне…
Новият приемен дом на Джейкъб не беше изключение. Той беше най-малкият в семейството, много по-малък от другите деца. По-големите момчета не харесваха Джейкъб и не го включваха в нищо, което го натъжаваше и разстройваше.
Единственото нещо, което направи Джейкъб щастлив, беше да ги гледа как празнуват рождените си дни! Хъдсън, Кейлъб и Роман — другите три деца в приемния му дом — бяха празнували рождените си дни. Бяха дошли гости, раздадоха им подаръци и те си прекараха добре.
Това беше различно от другите приемни домове, в които Джейкъб е бил. Той никога не беше виждал някой да празнува рождени дни или нещо друго там, но новият дом на Джейкъб му даде надежда, че неговият рожден ден също ще бъде празнуван и че той също ще получи подаръци!
Дори новите приемни родители на Джейкъб, Клара и Андрю, бяха много различни от предишните. Всяка вечер новото му семейство вечеряше заедно и когато казваха молитвите си преди хранене, Клара винаги държеше Джейкъб за ръка, усмихваше се и се молеше с него.
Джейкъб хареса новия си дом. Не беше най-доброто, но не беше и най-лошото. Той можеше да живее щастливо там и никога повече да не се чувства самотен, но… скоро осъзна, че на никой в новото му семейство всъщност не му пука за него.
Когато се опита да стане приятел с по-големите момчета в домакинството, те започнаха да го тормозят. Подиграваха му се, наричаха го с обидни имена и му казваха, че никога няма да бъде приет в любящо семейство, да бъде осиновен и да има добър живот.
За съжаление Андрю и Клара не можеха да си позволят да платят за училището на Джейкъб, така че той беше на домашно обучение. Това също означаваше, че Джейкъб никога не напускаше къщата и нямаше възможност да намери приятели.
Един ден Джейкъб седеше сам, прегръщаше коленете си и плачеше. Изведнъж усети успокояваща ръка на рамото си. Когато вдигна очи, видя, че е Клара.
— Здрасти какво става? — попита тя. — Разстроен ли си за нещо?
Джейкъб кимна и избърса сълзите си.
— Никой не ме обича! — изхлипа той. — Хъдсън, Калеб и Роман ме мразят! Те… казват, че никой не ме обича и никога няма да имам любящ дом. Всички ме мразят!
— О! – въздъхна тя, докато го обвиваше с ръце. — Не, не, това не е вярно! Виждаш ли, един ден ще имаш цялата любов на света и най-любящото семейство. Джейкъб, не трябва да вземаш присърце думите на другите хора. Ти си прекрасно момче, а добрите деца като теб заслужават любов, а не сълзи.
Клара по някакъв начин го утеши този ден, но Джейкъб в крайна сметка разбра, че Хъдсън, Кейлъб и Роман са били прави през цялото време. Момчето чу Клара и Андрю да обсъждат, че никой от потенциалните осиновители не се интересува от осиновяването му.
Съкрушен, Джейкъб се втурна обратно в стаята си облян в сълзи и плака с часове. Мислеше, че никой не го обича, че ще остане завинаги в системата и че един ден ще трябва да напусне и Клара и да започне отново живота си, както винаги е бил принуден!
Джейкъб беше тъжен и с разбито сърце. Никой в целия свят не се нуждаеше от него и не го обичаше, мислеше си той.
На рождения си ден Джейкъб се събуди с натежало сърце. Знаеше, че никой в новото му семейство не се интересуваше от него, освен Клара, но се надяваше този ден да е различен.
В края на краищата той беше видял семейството му да празнува рождените дни на по-големите момчета, така че си помисли, че и неговият рожден ден ще бъде празнуван.
Развълнувано, малкото момче се втурна надолу по стълбите и във всекидневната, надявайки се да види огромна торта за рожден ден, подаръци и всички да му пожелая “Честит рожден ден!”
Но Джейкъб спря вцепенен във всекидневната, когато не видя никого освен Клара. Тя стоеше сама със скромна усмивка на лицето, а на масата имаше малка домашна торта със запалена свещ.
— Честит рожден ден, малко момче! — изчурулика тя, като го грабна в ръцете си и го накара да седне на масата. — А сега си пожелай нещо и разрежи тортата!
Джейкъб се огледа облян в сълзи.
— Къде… къде са отишли всички останали? — попита той.
— Ти спа твърде дълго, скъпи. — каза Клара извинително. — Всички заминаха за училищата си, а Андрю имаше спешна работа.
Раменете на Джейкъб увиснаха.
— И така… — тъжно каза той. — Само ние двамата ли сме?
— Да! — каза весело Клара. — И ние двамата ще празнуваме рождения ден на най-специалното момче! А сега, хайде, пожелайте си нещо и разрежи тортата.
С треперещи устни и сълзи, стичащи се по бузите му, Джейкъб си пожела да има семейство, което да го обича и да се грижи за него, и духна свещта.
Тогава Клара му пожела честит рожден ден и двамата си поделиха парче торта, преди тя да му сервира закуска. След като Джейкъб свърши с яденето, Клара каза, че има работа за вършене, и го помоли да излезе да играе.
Джейкъб отиде в стаята си и събра играчките си. Точно тогава една идея изникна в ума му. Той взе само любимите си играчки и се втурна към задния двор. Той реши да си направи рожден ден…
Джейкъб опъна завивка и подреди всичките си играчки върху нея, преди да вземе останалата торта от хладилника и да я постави в центъра на разстланото одеяло. Той не знаеше как да пише добре, затова надраска „Честит рожден ден“ на лист хартия и го залепи на стената на верандата.
Сега Джейкъб стоеше сам и се оглеждаше. Украсата около него беше небрежна и скучна — нискобюджетна реплика на празненствата, които бе виждал преди. Нямаше парти, нямаше гости и никой не му пееше честит рожден ден.
В края на деня Джейкъб беше самотен и разстроен. Очите му се напълниха със сълзи. Въпреки че успя до известна степен да възпроизведе парти за рожден ден, той все още беше сам. Все още нямаше кой да го обикне, прегърне или поздрави както трябва.
Тогава излезе силен вятър и цялото одеяло, което Джейкъб беше направил, се преобърна, унищожавайки всичко. Бележката за честит рожден ден, която беше залепил на стената, падна на земята, играчките бяха разпръснати, а тортата беше съсипана.
Джейкъб започна да плаче.
— Мразя живота си! — изхлипа той. — Мразя всичко! Никой не ме обича!
Джейкъб се втурна обратно вкъщи и се отпусна на стълбите във всекидневната, с плюшената си играчка до него. Той зарови лице в коленете си и не можеше да спре да плаче. Отново нищо особено не се случи на рождения му ден. По-големите момчета бяха прави. Никога нямаше да бъде обичан от никого. Никога нямаше да бъде приет и от семейство.
Джейкъб ридаеше от сърце, разочарован, че „партито за рождения му ден“ беше пълна катастрофа, когато чу мек глас да казва „Честит рожден ден, сине!“.
Джейкъб вдигна очи и видя красива жена и красив мъж, които никога преди не беше виждал, застанали на прага на къщата. Те държаха няколко връвчици с балони и кутия с голяма панделка. Клара стоеше до тях и се усмихваше.
— О, Боже! Защо плачеш, скъпи? – попита притеснено жената. — Добре ли си?
Джейкъб се изправи на крака и се отдръпна от тях. Първото нещо, което си спомняше, бяха социалните работници, които винаги го посещаваха с усмивки, когато дойде време да отиде в ново приемно семейство. Той беше ужасен, че тези хора ще го отведат от Клара, единственият човек, който се интересуваше от него.
— Току-що синко ли ми каза? — попита я Джейкъб. — Кои… кои сте вие?
Жената се усмихна, докато се приближаваше до Джейкъб.
— Е, това е изненада! — засмя се тя, поглеждайки назад към непознатия мъж.
Тогава тя коленичи пред Джейкъб и попита:
— Днес не е ли твоят рожден ден? Тук сме, за да споделим радостта ти. Ето. — добави тя, подавайки му кутията с голямата панделка отгоре. — Отвори го!
— Това е за мен? — попита той, приемайки кутията.
Тя кимна.
— Давай, отвори я. Ще разбереш!
Когато Джейкъб отвори кутията, той намери вътре лист хартия. Джейкъб беше на домашно обучение и не знаеше да чете добре, но започна да плаче, когато разбра какво означават буквите в горната част на листа.
Пишеше „Сертификат за осиновяване“.
— Ти… — изхлипа той. — Ти… ти си моята майка? Никога преди не съм имал истинска!
Джейкъб се хвърли в прегръдките й и изплака от сърце.
— О, скъпи — тя нежно го обви с ръце и го потупа по гърба. — Всичко е наред; всичко е наред. Казвам се Пърл и това е съпругът ми, Ерик. Ние сме изключително щастливи, че си наш син!
Пърл усети треперещото тяло на Джейкъб в ръцете си. Тя се отдръпна от него и избърса сълзите му.
— Да, аз съм твоята майка, а ти си моят малък син. Благодаря ти, че дойде в живота ни, Джейкъб. Ти си нашето скъпо малко момче.
— Ти… Обичаш ли ме? — попита Джейкъб, като погледна към Пърл, после към Ерик.
Ерик се ухили.
— Разбира се! — възкликна той, докато се присъединяваше към Пърл. — Избрахме теб от всички деца, които срещнахме! Ти си нашият син!
Джейкъб не можеше да повярва. Той не очакваше, че желанието му за рождения ден ще се сбъдне толкова скоро.
Тогава по-големите деца се върнаха от училище и бяха шокирани да видят глъчката в къщата си.
— Какво става? — попита Кейлъб, гледайки Пърл и Клара.
Клара грейна, когато обяви осиновяването на Джейкъб на момчетата.
— Андрю и аз искахме Джейкъб да се почувства обичан… никога не сме имали по-самотно дете при нас. Бяхме толкова притеснени за Джейкъб! Когато се срещнахме с Пърл и Ерик и те казаха, че искат да вземат Джейкъб, ние… просто бяхме толкова облекчени и щастливи.
По-големите момчета бяха шокирани, тъй като не очакваха Джейкъб да бъде осиновен в любящо семейство.
— За съжаление — обясни Клара на момчетата. — Знаехме, че и вие не сте много учтиви с Джейкъб. Той беше самотен, момчета, и се надявам животът му да се подобри от тук нататък.
В същия ден Джейкъб замина за новия си дом. Когато пристигна, новото му семейство го чакаше. Джейкъб го очакваше сладка изненада, когато откри, че внезапно има голямо семейство, пълно с баби и дядовци, няколко братя и сестри и, най-важното, баща и майка!
Джейкъб беше център на внимание този ден, тъй като новото му семейство празнува рождения му ден. Имаше голяма торта, красиво украсена къща и много, много любов. Малкият Джейкъб беше толкова възхитен, че си помисли, че малкото му сърце ще се пръсне от цялото щастие!
Какво можем да научим от тази история?
- Около вас има мили, любящи хора, които се грижат за вас. Никога не сте сами. Въпреки че Клара беше само приемен настойник на Джейкъб, тя се грижеше за момчето и го обичаше искрено.
- Когато имаш сърце, което заслужава любов, любовта намира своя път към теб. Джейкъб беше самотен през целия си живот и беше изгубил надежда някога да намери семейство, но в крайна сметка едно любящо семейство намери пътя към него.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на [email protected].
