Две сирачета се подиграват на възрастна жена, която ходи трудно с проходилката си, но бързо съжаляват за думите си, когато разбират, че тя им купува шоколади и подаръци всеки ден. Но това не е мястото, където нещата свършват, тъй като двете деца правят нещо стоплящо сърцето за нея като извинение.
Хари и Андрю Грейсън, съответно на 8 и 10 години, бяха братя сираци, които бяха настанени в приемни семейства, след като родителите им починаха. Въпреки че загубата на родителите им на толкова млада възраст беше трудна за братята, те имаха късмета да намерят добро приемно семейство, което се грижеше за тях.
Нямаше да е така обаче, ако родителите на момчетата бяха живи. Техните приемни настойници, Шийла и Роналд, бяха твърде заети, за да се погрижат за това, което децата правеха зад гърба им.
Един ден Хари и Андрю караха колело по кварталната улица, когато започнаха да се подиграват на по-възрастна жена.
Жената, Поли, беше на 88 години и тъй като коленете й я притесняваха, тя ходеше трудно, въпреки че използваше проходилка за опора. Когато Андрю и Хари я видяха, обърнаха колелетата си и започнаха да я следват.
— Върви по-бързо! Трябва да се приберем скоро! Не можем да те чакаме цял ден! — Андрю й изкрещя, като натискаше многократно звънеца на колелото си.
Поли спря и се обърна, а момчетата моментално набиха спирачки.
— Какво се опитвате да направите, деца? — попита тя объркана. — Цялата улица е пуста. Защо карате велосипедите си зад мен, когато можете да обърнете и да си тръгнете?
— Наистина ли? — Андрю се засмя. — Но ние не искаме! Искаме само да караме колело по този начин!! Нали, Хари?
Хари кимна.
— Да, и бихме искали да се махнеш от пътя!
— Мърдай! – извикаха в един глас, което подразни Поли.
— Непослушни главички! — изръмжа тя в отговор. — Ще съжалявате за това!
— Какво ще направиш? Ще ни накажеш? Дори не можеш да ходиш! Ти си стара и бавна! — Андрю се засмя и Хари се присъедини към него.
Поли поклати глава и се обърна настрани от децата, като продължи да върви в същата посока. Момчетата продължиха да я следват и да звънят със звънците, което я дразнеше, но тя не губеше хладнокръвие.
Виждайки безразличието й, няколко минути по-късно двете момчета се отдалечиха, но не и преди да я подразнят отново.
— Сбогом, старче! Надяваме се да се прибереш вкъщи в този живот! — извикаха те.
Поли поклати глава и продължи.
Когато Андрю и Хари се прибраха вкъщи този ден, те откриха, че са получили шоколадови бонбони и нови дрехи. Съседите често им пращаха такива подаръци от съчувствие, така че момчетата не се замисляха много за подаръците. Но те отново получиха подаръци на следващия ден и на следващия и това продължи няколко дни подред. Те се зарадваха, защото получаваха вкусни лакомства, дрехи и играчки, но им беше любопитно кой им изпраща подаръци всеки ден.
— Трябва да им благодарим, Хари. — каза един ден Андрю. — Които и да са те, са много мили с нас. Да се надяваме, че ще успеем да ги срещнем следващия път.
— И аз искам да им благодаря, Хари. Този път изпратиха любимите ми шоколадови бонбони! — отвърна Андрю.
Няколко дни след това беше рожденият ден на Хари и Андрю беше зает да украсява хола с балони, когато Шийла ги извика.
— Хари! Андрю! Някой дойде да ви посети! Момчета, побързайте!
Хари и Андрю изтичаха до входната врата, но усмивките им изчезнаха, когато видяха лицето на посетителя си.
— Това е Поли. Тя е тази, която често ви носи подаръци, затова я поканих тук днес! Казахме й, че няма нужда да се занимава с подаръците, но тя не иска да слуша. — каза Шийла и момчетата размениха погледи, осъзнавайки, че са в беда.
— О, значи вие сте Хари и Андрю! — Поли кимна, докато ги гледаше. — Е, Шийла, това не е първият път, когато се срещаме, нали, момчета?
Андрю и Хари преглътнаха мъчително.
— Ъ-ъ, да… — каза Андрю. — Видяхме Поли един ден, когато карахме колело. Не знаехме, че ни изпраща подаръци… — Той наведе глава.
— О, не знаех, че вече сте се запознали! Това е страхотно! Влизай, Поли. — покани я Шийла вътре.
Когато Шийла излезе от стаята, момчетата отидоха при Поли и веднага се извиниха.
— Съжаляваме за това, което направихме. — каза Андрю. — Моля те, не казвай на Шийла! Тя ще ни се ядоса!
— Да, и аз съжалявам! Няма да се повтори! — Хари се включи.
Поли се засмя.
— Не се притеснявайте, момчета. Просто ви закачах. Няма да се оплаквам на приемните ви родители, но имам едно условие…
— Ще направим всичко! — каза Андрю. — Моля те! Без оплаквания!
— Добре добре…. — Поли въздъхна. — Е, тогава ми обещайте, че следващия път, когато видите възрастен човек или някой в нужда, ще му помогнете, вместо да го дразните! Какво мислите? Имаме ли сделка?
— Да! Сделка! — Хари и Андрю извикаха в един глас, а Поли се засмя.
— Добре тогава, без оплаквания! Да влизаме сега!
След като прекараха време с Поли този ден, двете момчета разбраха, че тя е много мила жена. Тя им разказа как и тя е останала сираче и е получавала подаръци от добри хора като дете, което я е вдъхновило да продължи да прави добро и като възрастен.
Тя сподели още, че скоро ще се премести в старчески дом, защото здравето й е разклатено и не може да се справя сама. За съжаление тя нямаше семейство. Единствената й дъщеря и съпруг бяха загинали преди години в автомобилна катастрофа.
Тази нощ Хари и Андрю се чувстваха много засрамени от това, което бяха причинили на Поли.
— Трябва да й се реваншираме, Хари. — предложи Андрю. — Бяхме наистина лоши с нея! Тя беше права!
— Но какво можем да направим? — попита Хари любопитно.
— Имам идея… — предложи Андрю.
От следващия ден момчетата започнаха да посещават всеки ден Поли и да й помагат в къщата. Когато се премести в старческия дом, те продължиха да я посещават там.
Отделно Андрю и Хари бяха започнали да вършат различна работа из квартала, за да събират пари. Носеха хранителни стоки на хората, миеха колите им и работеха в градините им.
Със събраните пари основаваха фонд, наречен „Благотворителен фонд на Поли“ в нейна чест. Те решиха, че ще продължат да помагат на по-непривилегированите деца през него, както Поли помагаше на тях.
— Вече не сме лоши момчета. Сега сме добри момчета! — 10-годишният Хари й каза, докато говореха за фонда, който са създали на нейно име.
В този момент сълзите на Поли не спираха да се ронят. Тя ги прегърна и каза:
— Никога не съм имала семейство достатъчно дълго, за да се чувствам обичана, но днес се чувствам много обичана. Благодаря ви много, момчета! Това, което направихте за мен, означава много. Благодаря ви!
