Уенди се надява, че синът ѝ Джон ще се грижи за нея в годините на залеза ѝ. Но Джон я оставя сама на улицата. Той не очаква майка му да се появи на прага му година по-късно, изправена на крака.
„Не мога да говоря сега, мамо! Аз съм с един клиент. Може би най-накрая ще продам къща тази година. Ще се обадя на съседите да те проверят. Но съм сигурна, че не е нищо. Сигурно си седяла твърде дълго върху гърнето. Добре. Трябва да вървя. Ще дойда да те проверя довечера“.
Уенди си спомни разговора със сина си Джон, когато за първи път краката ѝ изтръпнаха. Помнеше състоянието на паника, в което беше изпаднала, когато му се обади за помощ. Спомняше си, че е останала без дъх и се е страхувала, че ще умре. Но синът ѝ нямал време да ѝ помогне, въпреки че живеел на няколко пресечки от нея.
Той не се сетил да се обади на съседите, за да я провери, нито да я посети през онази нощ. И дори не успял да продаде къщата, нито каквато и да е къща, през цялата тази година.
Беше минала една година, откакто Уенди започна да усеща изтръпване в краката си. Те изведнъж престанали да работят, сякаш били парализирани. Първоначално слабостта в краката ѝ продължавала 10-15 минути. Тя я изчаквала, като просто се прибирала и си почивала в ъгъла на къщата, докато краката ѝ се нормализират.
В крайна сметка честотата на изтръпването на краката ѝ се увеличи, докато един ден тя падна и не можа да се изправи. Тя извикала за помощ и за щастие се появили съседите. Те информирали Джон, който се втурнал и откарал Уенди в болницата.
Уенди била диагностицирана с рядък синдром на нервна компресия, който причинявал изтръпване на долните ѝ крайници. Положението ѝ се усложнило за повече от година, тъй като тя и Джон игнорирали симптомите ѝ. А нараняванията, които получила при падането, още повече влошили нещата.
Уенди вече е в инвалидна количка.
През първия месец от физиотерапевтичните сеанси Джон карал Уенди до болницата и обратно, но нищо не помагало на Уенди да се подобри. Въпреки че Уенди харчела парите си за лечението, Джон се изнервял, карайки я насам-натам.
„Мисля, че трябва да се откажеш, мамо. Колко пъти трябва да пропускам срещите си? Знаеш, че трябва да се съсредоточа върху продажбата на къщи, нали?“ Уенди изтриваше сълзите си, докато слушаше безчувствените коментари на сина си по време на пътуванията им с кола.
„Но той е мой син. Той поне е до мен – утешаваше се Уенди.
След като физиотерапията и лекарствата не подобрили състоянието на Уенди, лекарите ѝ предложили да се подложи на скъпа операция. Уенди беше похарчила всичките си спестявания за лечението си. Тя помолила Джон за помощ, но той отказал.
„Знаеш ли колко наем плащам за къщата си? Не мога да си го позволя, но като търговец на недвижими имоти трябва да имам начин на живот. Кой би купил къща от човек, който живее в малка къща?“. Джон обясни на Уенди.
Един ден Джон получава обаждане от съседите на Уенди, че тя е в болницата за операция. Джон не знаел за никаква операция, но заминал за болницата.
Стигнал до стаята на Уенди и я видял да седи на леглото си и да плаче, докато група лекари ѝ говорели. Главният лекар забелязал Джон, излязъл от стаята и казал: „Вие ли сте г-н Джон Матюс, нейният син?“. Джон кимна.
„Къде сте били? Чакахме някой близък роднина, но тъй като никой не пристигна, решихме да предадем новината директно на Уенди“.
„Какви новини?“
„Г-н Матюс, операцията на майка ви не даде очакваните резултати. Все още не сме забелязали някакво значително движение в краката ѝ. И не можем да бъдем сигурни кога ще видим промяна. Засега ще трябва да изчакаме и да наблюдаваме. Уенди вече е подписала формалностите по изписването и е свободна да си тръгне“.
Джон се престори на съпричастен към Уенди и я утеши. Докато я водел в инвалидната количка към колата си, той я попитал как е уредила парите.
„Не исках да те притеснявам за никакви пари, сине, затова сама взех решението“.
„Какво решение, мамо?“
„Продадох къщата.“
Джон спря на място, зашеметен.
„Помниш ли Джоан? Моята приятелка от стария книжен клуб, която се премести в друг град? Тя ме запозна с племенника си, който искаше да купи къща в нашия район. Всъщност те ми се обадиха и казаха, че ще дойдат тук, за да ми гостуват…“
„Шегуваш ли се, мамо? Ти си продала къщата? И за какво, за една неуспешна операция? Ти си толкова егоистична! Дори не си помислила за мен! Това е и моята къща, нали? Аз чаках тази къща, след като…“
Джон се спря, но Уенди разбра какво има предвид. Тя беше наранена, че единственото, от което Джон се интересуваше, беше наследството му и не се интересуваше от нея.
Уенди избърсваше сълзите си, когато Джон получи обаждане от потенциален клиент. Той се отдалечи, за да отговори на обаждането. След обаждането каза на Уенди, че има спешна среща с клиента си.
„Върви, сине. Както казах, Джоан щеше да ми дойде на гости. Ще я помоля да ме закара до старческия дом, а и вече съм говорил с тях за преместване там“.
„Виждаш ли, точно за това говоря. Нямах представа какво правиш…“
Джон беше прекъснат от друго обаждане. Той поклати глава с отвращение към майка си и просто си тръгна. Уенди тихо ридаеше на улицата близо до паркинга, чувстваше се сама и наранена.
Беше минала една година, а Джон не беше говорил с майка си. Една сутрин той чува, че близо до алеята му спира кола. Той не очакваше посетители. Излязъл и видял, че от колата слиза възрастна жена. Тя стояла пред колата и търсела нещо в отделението за ръкавици.
„Мога ли да ви помогна, госпожо?“ Джон попита, объркан, че вижда непознат да паркира пред къщата му.
Когато жената се обърна, Джон преживя шока на живота си. Това беше Уенди и тя беше в състояние да ходи на крака.
“Мамо, о, Боже мой! Как си?”
„Много по-добре, сине. Обичам всеки момент.“ Положителният отговор на Уенди изненада Джон и той я покани в къщата и ѝ предложи чаша вода.
Джон не знаеше как да общува с нея. Уенди разчупи леда и каза: „Не изглеждай толкова мрачен, сине. Виж, вече съм добре. Помниш ли как ме остави сам на улицата, след като бях излязла след неуспешна операция?“. Джон пребледня, докато разказваше за поведението си.
„Е! Моята приятелка Джоан и нейният племенник Еван пристигнаха малко след това. Бяха с разбито сърце, като ме видяха съвсем сама край паркинга, затова ме взеха със себе си, вместо да ме закарат в старческия дом. Джоан трябваше да замине на следващия ден, но Еван ми предложи да остана при него в старата ми къща. Искам да кажа, в неговата къща, тъй като той я купи от мен.“
„Той се грижеше за мен като за син и дори намери по-добри лекари в друг град. Страхувах се от нова операция, но Еван беше до мен през цялото време. И като по чудо операцията се получи. Еван плати и за операцията за смяна на коляното ми. Не само че мога да ходя, но и да тичам, както правех, когато бях млада.“
Джон нямаше думи. Въпреки че се смущаваше, не му харесваше как Уенди хвали непознат човек. Той изръмжа: „Разбирам. Бях ужасен син. Но ако този Еван е толкова велик, защо изобщо си тук?“
Джон чу как друга кола спира пред къщата му. Един млад мъж влезе в къщата му.
„О, Еван. Точно на време. Тъкмо си говорехме за теб“, ухили се Уенди и поздрави Еван.
„Извинете ме. Не можеш просто така да влезеш в къщата ми.“ Джон каза, яростно сочейки към Еван.
„Е, но аз мога да вляза в МОЯТА къща, нали?“ Думите на Еван объркаха Джон.
Оказа се, че Еван е собственик на къщата, в която Джонатан живееше. Джон не беше наясно, тъй като се занимаваше само с агенцията, която посредничеше при всички сделки. Освен това Джон беше пропуснал да плати наема за шест месеца и отбягваше обажданията от агенцията.
Агенцията уведомила Еван, след като Джон пропуснал наема за няколко месеца. Но Еван знаеше, че Джон изпитва затруднения въз основа на това, което беше чул от Уенди, затова реши да се отнесе леко към Джон и помоли агенцията също да се оттегли.
Но когато Уенди научила за изстъпленията на Джон, тя осъзнала, че не може да му дава повече въже. Тя настоява Еван да накаже Джон за това, че не е платил наема.
„О, почти забравих, сине!“ Уенди бръкна в чантата си. „Ето го известието за изгонване. Имаш 15 дни.“ Уенди връчи на Джон документите и си тръгна с Еван.
Джон седна на дивана и се хвана за главата. Осъзнаваше, че поведението му най-накрая е довело до това, че е ударил дъното.
