Нормално е една майка да мрази съпругата на сина си, разбирам го, но отношенията ми с Джена, моята майка, бяха най-лошите. Нямаше празник, в който да не си правим сцени. Мислех, че никога няма да се промени, но изведнъж тя реши да бъде мила с мен. Знаех, че нещо не е наред, но това, което открих, ме разплака.
Докато затръшвах кухненския шкаф, разочарованието кипеше в мен и изплуваше на повърхността като тенджера, готова да прелее.
„Защо трябва да дойде този уикенд, от всички уикенди?“
Измърморих, а раздразнението в гласа ми беше ясно като бял ден. Не ме интересуваше дали съпругът ми Марк ме чува. Имах нужда да изляза навън, а той беше единственият наоколо, който можеше да го чуе.
Марк, облегнат небрежно на кухненския плот, въздъхна и потърка тила си – жест, който познавах добре – означаваше, че се опитва да запази спокойствие, че се опитва да бъде разумният.
„Нели, тя е моята майка“ – каза той с онзи свой равен тон.
„Не е като да мога просто да й кажа да не идва. Освен това тя води със себе си Хоуп, а знаеш колко много дъщеря ни обича малката си леля“.
Извъртях очи, без да мога да спра саркастичния отговор, който изплува на повърхността.
„О, знам. Но от това не ми става по-лесно. Джена никога не ме е харесвала, Марк. Няма да се преструвам, че всичко е наред, само защото тя изведнъж е решила да ме посети“.
С Джена, моята свекърва, никога не сме се разбирали. Още от деня, в който се оженихме с Марк, тя сякаш беше превърнала в своя лична мисия да не одобрява всичко, което правя.
Колкото и да се стараех, тя винаги намираше начин да ме накара да се чувствам така, сякаш не съм достатъчно добър за сина ѝ.
Неодобрителните ѝ погледи, тънките подмятания по отношение на готвенето, домакинството, дори възпитанието ми – всяко едно от тях беше мъничко убождане и след години наред бях покрита с невидими синини.
Затова, когато Марк ми каза, че Джена ще дойде при нас за уикенда, усетих как в стомаха ми се свива възел от тревога.
Не можех да не се страхувам от посещението. Какво щеше да критикува този път? Как щеше да ме накара да се почувствам малка, незначителна, сякаш не ми е мястото в собствения ми дом?
Вечерта настъпи и Джена пристигна с малката си дъщеря Хоуп на ръце.
Когато тя слезе от колата, се приготвих за обичайния леден поздрав, краткото кимване или кратката, задължителна прегръдка.
Но за моя изненада тя поздрави Марк с обичайната си топла усмивка, а след това се обърна към мен с поглед, който беше, ами, любезен.
„Нели, скъпа – каза Джена, гласът ѝ беше топъл, докато ме обгръщаше с ръце в прегръдка, която приличаше повече на нещо, което бихте дали на стар приятел.
„Толкова е хубаво да те видя.“
Стоях там, замръзнала на място, а умът ми се опитваше да преработи случващото се. Джена никога досега не беше била толкова нежна.
Всъщност обикновено тя едва ме понасяше, отнасяше се към мен по-скоро като към досадно задължение, отколкото като към част от семейството.
„Радвам се, че и аз те виждам, Джена – успях да кажа, а думите се изсипаха, докато мозъкът ми се опитваше да настигне устата ми.
С напредването на вечерта странността на ситуацията само се задълбочаваше. Джена продължаваше да се държи необичайно мило с мен.
Тя направи комплимент за вечерята, която приготвих – истински, а не по онзи заобиколен начин, по който обикновено го правеше.
Помогна ми да почистя след това без нито едно оплакване или коментар как го правя погрешно. А след това дори предложи да поеме грижата за децата, за да мога „да си почина“.
Цялото това нещо ми се стори странно, сякаш бях попаднала в алтернативна реалност, в която Джена всъщност беше, смея да кажа, мила.
Не можех да се отърва от усещането, че нещо не е наред, че тази внезапна промяна в поведението ѝ не е просто естествена еволюция.
Беше твърде рязка, твърде нехарактерна. Опитах се да ѝ се насладя, но през цялото време бях настръхнал и чаках да падне другата обувка.
Късно вечерта, след като най-накрая сложихме децата да спят и се готвехме да се приберем, реших, че не мога да запазя подозренията си повече за себе си.
Нуждаех се от отговори, а имаше само един човек, който можеше да ми ги даде.
„Помоли ли майка си да бъде по-мила с мен?“
Попитах Марк, кръстосвайки ръце, докато стоях на вратата на спалнята ни, препречвайки пътя му към леглото.
Марк изглеждаше истински объркан, веждите му се сбърчиха, докато се обръщаше към мен.
„Какво? Не, аз дори не съм говорил с нея за теб. Защо си мислиш това?“
„Защото се държи… различно“, казах аз, търсейки подходящите думи, за да опиша тревожната промяна в поведението на Джена.
„Тя се държи мило с мен. Твърде мило. Сякаш замисля нещо.“
Марк се ухили, поклащайки глава, докато вървеше към мен, поставяйки ръце на раменете ми в успокояващ жест.
„Нели, може би тя просто се опитва да положи усилия. Минаха години, откакто се оженихме. Може би е осъзнала, че е време да продължим напред“.
Но аз не бях убедена. Нещо във внезапната промяна в поведението на Джена просто не ми допадаше.
Имаше нещо повече, нещо, за което не можех да се досетя. И докато не разбера какво е то, знаех, че няма да мога да сваля гарда си.
На следващата сутрин Джена тръгна, за да заведе Хоуп в парка, и ме остави сама в къщата.
Реших да използвам времето, за да почистя стаята за гости, в която тя беше отседнала.
Докато подреждах, забелязах малка купчина документи на нощното шкафче. Любопитството ми надделя и ги взех.
На пръв поглед приличаха на медицински документи, но докато ги прелиствах, сърцето ми започна да бие учестено. В тях беше написано моето име – Нели Андерсън.
Какво правеше Джена с медицинските ми документи? Не можех да разбера техническия жаргон, но гледката на името ми в тези документи ме изпълваше с ужас.
Дали Джена се опитваше да ми направи нещо? Дали беше измислила някакъв план, с който да ми навреди?
Върнах документите обратно в чекмеджето, а умът ми се въртеше.
Трябваше да разбера какво се случва. Не можех просто да седя и да оставя Джена да се развие каквото и да е планирала.
През останалата част от деня наблюдавах внимателно Джена, следейки за някакви улики, които биха могли да разкрият истинските ѝ намерения.
Но всичко изглеждаше нормално. Тя беше образът на перфектния гост – помагаше в къщата, играеше с децата и дори ни приготви вечеря.
Но не можех да се отърва от усещането, че в посещението ѝ има нещо повече от това, което се вижда на пръв поглед.
Същата вечер, след като всички си легнаха, не можех да се отърва от тревогата, която ме гризеше през целия ден.
Внезапната промяна в поведението на Джена, неочакваната ѝ доброта – всичко това изглеждаше твърде странно, за да го пренебрегна.
Имах нужда от отговори и знаех, че няма да мога да заспя, докато не ги получа.
Изчаках, докато в къщата настъпи тишина, а единственият звук беше тихото скърцане на старите дъски, докато вървях на пръсти по коридора.
Сърцето ми заби в гърдите, докато се приближавах към стаята на Джена. Вратата беше леко открехната, а в тъмния коридор се разливаше късче светлина.
Поколебах се за миг, събирайки мислите си, преди внимателно да бутна вратата.
Джена седеше на малкото бюро до прозореца, с гръб към мен.
Пишеше нещо, а ръката ѝ се движеше стабилно по хартията. Поех си дълбоко дъх и влязох в стаята.
„Джена, трябва да поговорим – казах аз, като се опитах да запазя гласа си стабилен, въпреки че нервите ми бяха опънати.
Тя вдигна очи, изненадана да ме види, но не и уплашена. Изражението ѝ беше спокойно, сякаш беше очаквала този момент.
„Какво става, Нели?“ – попита тя с нежен тон.
Преглътнах трудно, решавайки, че е най-добре да бъда директна. „По-рано намерих някакви медицински документи – започнах, като гласът ми леко се колебаеше.
„Върху тях пишеше моето име. Какво планираш?“
Лицето на Джена веднага омекна и тя изпусна дълга, уморена въздишка. „Нели, не съм планирала да ти кажа така“, призна тя, а очите ѝ търсеха моите.
„Какво да ми кажеш?“ Попитах, като в мен се прокрадна чувство на страх, а сърцето ми започна да бие по-бързо.
„Бях болна, Нели“, каза Джена тихо, а гласът ѝ натежа от тежестта на истината. „Наистина болна. Лекарите не знаят колко време ми остава.“
Думите ѝ ме удариха като тон тухли. Усетих, че стаята се върти за момент, докато се опитвах да осмисля казаното от нея.
„Какво? Аз… Не знаех“, заекнах, а гласът ми едва надхвърляше шепот.
„Как можа?“ Джена отвърна, а гласът ѝ леко трепереше, докато продължаваше.
„Запазвах го за себе си толкова дълго, колкото можех, но вече не мога. Причината, поради която бях толкова любезен с теб, е, че имам нужда от помощта ти, Нели. Не знам колко време ми остава, а и се притеснявам за Хоуп. Тя е толкова малка и може би няма да съм наблизо, за да я отгледам. Бях се уговорила да те попитам дали ще се грижиш за нея, когато мен ме няма“.
Взирах се в Джена, а очите ми се пълнеха със сълзи.
През цялото време бях толкова подозрителна, мислех си най-лошото, докато в действителност тя се бореше с това как да ме помоли за най-голямата услуга в живота си.
Осъзнаването доведе до буца в гърлото ми, докато стоях там, изпитвайки смесица от вина и състрадание към жената, която толкова дълго време бях разбирала погрешно.
Сълзи се търкулнаха по бузите ми, когато тежестта на думите на Джена се настани в мен. Тя не се опитваше да ме нарани, а отчаяно се опитваше да осигури бъдещето на дъщеря си.
Почувствах угризения на вината, че се съмнявам в нея, че мисля, че тя замисля нещо срещу мен.
„Толкова съжалявам, Джена – прошепнах, а гласът ми се пречупи. „Мислех, че… Мислех, че си замислила нещо. Никога не съм си представяла, че преминаваш през това.“
Джена се протегна и хвана ръката ми.
„Разбирам те, Нели. Връзката ни не е била лесна, но винаги съм знаела, че си добър човек. Ето защо те моля за това. Знам, че ще обичаш и ще се грижиш за Хоуп като за своя собствена“.
Кимнах, като избърсах сълзите си.
„Разбира се, Джена. Ще направя всичко, което е необходимо, за да помогна на теб и Хоуп. Ние сме семейство.“
В този момент цялата враждебност и напрежение между нас сякаш изчезнаха. Прегърнахме се и за първи път се почувствахме като истински прегърнати.
Вече не бяхме просто роднини – бяхме семейство, обединено от споделена любов и отговорност.
Когато се отдръпнахме, се усмихнах през сълзите си.
„Нека преминем през това заедно, Джена. Не си сама.“
Джена кимна, а на лицето ѝ се появи сълзлива усмивка.
„Благодаря ти, Нели. Не мога да ти кажа колко много означава това за мен.“
И от тази нощ нататък вече не бяхме противници. Бяхме съюзници, работещи заедно, за да се справим с всички предстоящи предизвикателства и да дадем на Хоуп бъдещето, което тя заслужаваше.
