Един просяк прави ръчно изработени играчки за сираци, защото някой специален човек в живота му някога е бил голям техен почитател. Един ден той получава покана за среща от собственика на компания за производство на играчки и животът му се променя напълно.
“Татко, твоите играчки са най-добрите! Един ден трябва да имаш ГОЛЯМ магазин и да продаваш много от тях!” – чурулика 6-годишната Ейприл.
“О, така ли е?” – пита баща ѝ Питър. “Трябва ли да направя още играчки за моята красива дъщеря?”
“Имам МНОГО играчки, татко. Но… някои деца нямат. Родителите им са бедни и те не могат да имат играчки…”
Питър взе дъщеря си на ръце и се усмихна. “Обещавам. Един ден, ако мога, ще направя играчки и за тези деца. Ще го направя за тях и най-вече за теб! Ще отворя и нов магазин!” И малката Ейприл го дари с широка усмивка в този ден.
След това на Питър му останаха само спомените. Ейприл си беше отишла. Далеч. И тя никога нямаше да се върне.
“Какво би имал той общо с бедняк като мен?” – попита Питър на приема, озадачен. “Дали… дали съм направил нещо лошо? Нима играчките ми не бяха достатъчно добри?”
Съпругата на Питър, Лидия, беше карала Ейприл на училище, когато бяха попаднали в ужасяваща катастрофа. Двамата починаха, преди да стигнат до болницата, а Питър беше съкрушен.
След като губи съпругата си и единствената си дъщеря, Питър не вижда смисъл в нищо и се отказва от живота си. Ейприл и Лидия бяха неговите сърдечни удари, а без да ти бие сърцето, не можеш да бъдеш истински жив.
Питър беше мъртъв отвътре. Той напусна работа, живя със спестяванията си, докато можеше, а когато те свършиха, започна да се скита по улиците и се превърна в бездомник. Никой от приятелите и семейството му не го видял повече и мнозина се съмнявали дали е още жив.
Междувременно той някак си прекарва дните си в спане по улиците, ядене от контейнери за боклук и просия за пари. Един ден, докато седял на една алея, си спомнил какво е обещал на Ейприл.
“Играчките… Ейприл искаше да продължа да ги правя! Как можах да забравя това?”
В свободното си време Питър правел ръчно изработени играчки за Ейприл и за да спази обещанието си, възобновил създаването на играчките. Успял да се свърже с организация, която помагала на сираци, и предложил да изработи играчки за тях безплатно, а те с радост приели.
С материалите, които предоставили на Питър, той изработил красиви играчки и ги изпратил на организацията, за да бъдат раздадени на сираците. Понякога сърцето на Питър му подсказвало да се срещне с децата и да види усмивките по лицата им, докато си играят с играчките, подобно на Ейприл, но мършавият му външен вид го възпирал. Той не искаше да отблъсква децата с раздърпания си вид.
Един ден Питър е в офиса на организацията, за да достави нова партида от играчките, които е направил. Когато оставил кутиите там и се канел да си тръгне, собственикът на компанията за производство на играчки го извикал на спешна среща.
“Какво общо би имал той с бедняк като мен?” – попитал озадачено Питър на рецепцията. “Дали… дали съм направил нещо нередно? Нима играчките ми не бяха достатъчно добри?”
“Това е нещо, което господин Харисън ще може да ви каже”, каза рецепционистът. “Той очаква с нетърпение да се срещне с вас.”
Притеснен, че е направил нещо нередно, Питър отиде при г-н Харисън.
“Вие трябва да сте Питър”, каза бизнесменът твърдо, когато Питър почука на вратата на офиса му.
“Да, производителят на играчки”, отговори той. “Повикахте ме за среща, сър?” – добави той.
“О, да, да! Трябваше да поговорим за играчките. Това е спешно, така че влезте и седнете”.
Питър седеше на стола, все още объркан от срещата. Тогава г-н Харисън започна да му разказва защо го е повикал и Питър се разплака.
“Да, чул си правилно – каза г-н Харисън. “Искам да работиш изключително за моята компания и да правиш тези играчки за нас. В замяна мога да ти предложа щедро възнаграждение, включително покрив над главата ти, защото знаем, че си бездомник.”
“Благодаря ви, господине – каза Питър с благодарност. “Но имам две условията”
“Условия? Добре, продължавайте.”
“Първо, искам да продължа да раздавам безплатно по 20 играчки седмично на сираци, тъй като основната ми причина да правя играчките е да направя тези деца щастливи. Правя това от известно време насам и искам да продължа да го правя.
“Второ, ако моите играчки продължат да бъдат търсени, ще съм ви благодарен да ми помогнете да отворя магазин за ръчно изработените ми играчки. Обещах на дъщеря си, че един ден ще отворя свой магазин”.
“Дъщеря ви сигурно обича играчките ви – каза г-н Харисън и се усмихна. “Всъщност изглежда, че всички деца ги обичат!”
“Обичаха”, поправи го Питър със сълзи на очи. “Загубих я преди 9 години, както и съпругата си.”
Господин Харисън го погледна тъжно. “Съжалявам за загубата ви. Не съм имал представа. Но погледни на това от светлата страна, Питър! Като виждам твоята всеотдайност, не се съмнявам, че играчките ти някога ще изпаднат от търсене. Аз съм повече от съгласен с твоите условия. Поздравления за сделката! Дъщеря ти ще бъде щастлива. Убеден съм в това.”
“Благодаря ви, господине – каза Питър и стисна ръката на господин Харисън.
Като служител на компанията на г-н Харисън Питър започна нов живот с временно жилище, осигурено от компанията, и минимален аванс като първа заплата.
Скоро г-н Харисън разбира, че играчките на Питър са толкова популярни сред децата, че Питър не може да задоволи търсенето сам. Г-н Харисън наема още хора, които да помагат на Питър да създава повече играчки под негово ръководство.
В крайна сметка това довежда до рязко увеличаване на продажбите и съвсем скоро Питър отваря новия си магазин, изпълнявайки обещанието си към Ейприл.
В деня, в който продаде първата си играчка, Питър погледна към небето и само една дума му хрумна – Април. Неговата малка Ейприл…
“Направих го, скъпа”, прошепна той и очите му се насълзиха, докато гледаше яркосиньото небе. “Татко спази обещанието си. Надявам се, че се гордееш с татко, където и да си. Обичам те.”
