Самотна възрастна жена всеки ден наблюдава минаващите покрай нея ученици от гимназията и им маха с ръка. Децата я игнорират, но един ден тя намира прекрасен букет до вратата си.
Гвендолин Паркинс е на 84 години. Някога тя е била енергична жена, но сега е прикована към стола си. Всеки следобед тя седеше на верандата си и наблюдаваше хората.
Около 17:00 ч. болногледачът ѝ я вкарваше в къщата за чай и Гвендолин винаги се оплакваше. “Това е най-хубавата част от деня ми”, казваше тя. “Не можете ли да ми позволите да остана още малко?”
Дори, гледачката на Гвендолин, винаги казваше едно и също: “Знаете, че скоро ще се стъмни и ще бъде твърде студено за вас, мис Гвен!”
“Глупости!” – издекламира Гвен. “Една глътка въздух няма да ме издуха!”
“Правя това, което ми казва лекарят, мис Гуен”, каза Дори. “Това е всичко!”
“Но е толкова тъмно и самотно…” Гуен възрази. “И няма с кого да си поговорим!”
“Ами аз?” Дори попита възмутено. “Аз съм никой?”
“О, Дори!” Гуен каза. “Ти знаеш какво имам предвид! Няма никой МЛАД!”
“Ооо!” Дори каза. “Ще се обидя!”
“Бях учителка в продължение на петдесет години, Дори”, обясни Гуен. “Липсва ми да съм сред млади хора!”
Вечерта минава достатъчно бързо, а на следващата сутрин след обяд Дори изкарва Гуен на верандата. Дори даде на Гуен лаптопа ѝ, постави чаша лимонада и чиния с бисквити в обсега на ръцете ѝ и отиде да почисти къщата.
Скоро училищата се разпускаха и децата щяха да започнат да се разхождат. Гуен ги наблюдаваше и се усмихваше. Тя се стараеше да маха весело на всички.
Две по-малки деца понякога махаха в отговор, но по-големите гледаха настрани и се правеха, че не виждат Гуен. “Тази старица е КРАЙНА – изсъска Уесли. “Тя винаги ни наблюдава!”
“Да…” Горди се съгласи. “Може би тя е вещица!”
“Мисля, че може би просто е самотна” – каза Били. “Представете си да сте толкова стари, че всички, които познавате, да са мъртви?”
“Човече”, каза Уесли. “Тя трябва да е на сто години!” Трите момчета минаха покрай тях и говореха помежду си, а Гуен въздъхна. Те дори не си направиха труда да ѝ се усмихнат.
Беше трудно да бъдеш оставен настрана по този начин. Тя все още имаше какво да даде, но никой не ѝ даваше тази възможност. Децата от гимназията ѝ напомняха за нейните ученици. Липсваха ѝ онези дни…
Ден след ден трите момчета минаваха покрай нея и сякаш полагаха усилия да обърнат лицата си настрани, за да не видят как Гуен маха от верандата си.
Един ден се случи нещо странно. Рано сутринта Дори метеше верандата, когато откри на прага голям букет от рози и карамфили.
“Госпожа Гуен!” – извика Дори. “Имате почитател!”
“Какво?” – изпъшка Гуен, помирисвайки цветята. “Кой може да е оставил тези цветя тук?”
Двете жени говореха за цветята цяла сутрин и Гуен беше развълнувана, когато седна на верандата си. Дали тайната ѝ приятелка щеше да дойде и да поговори с нея?
Този следобед покрай нея мина само едно от момчетата и когато Гуен му махна, той плахо ѝ отвърна.
“Здравей!” Гуен извика. “Ти ли беше този, който донесе цветята?” Момчето се изчерви и кимна, а Гуен каза: “Влезте и пийте чай!”
Били се поколеба, после изтича до къщата на Гуен. “Здравей”, каза той. “Аз съм Били.”
“Седни, Били”, каза Гуен. “Къде са приятелите ти?”
“О”, каза Били. “Горди и Уесли са във Вашингтон тази седмица на математически лагер.”
“А ти?” – попита Гуен.
Били сви рамене. “Математиката ми не е толкова добра”, обясни той. “Опитвам се, но…”
“Някога бях доста добра учителка по математика” – каза Гуен. “Ако искаш, ще ти дам уроци.”
“Сериозно?” – попита Били. “Искам да кажа… Математиката същата ли беше по твое време?”
Гуен избухна в смях. “Скъпи, математиката е универсален език, който се развива, но никога не се променя!”
“Език?” – попита Били със съмнение. “Как може числата да са език?”
“Това е език, който хората са измислили, за да описват физическия свят”, каза Гуен. “Дайте ми хартия и химикалка…” Били и Гуен прекараха остатъка от следобеда в оживена дискусия.
Старият учител имал начин да обяснява понятия, които допадали на Били. “Разбирам!”, извика той развълнувано, грабна хартията и изписа следващия ред от уравнението. “Това е просто!”
“Отговорите винаги са прости”, каза Гуен и се усмихна. “Трикът е в разбирането на въпросите.”
Когато Горди и Уесли се върнаха от математическия лагер, ги очакваше изненада. Минаха покрай къщата на Гуен, но вместо да отвърне поглед, Били й помаха.
“Здравей, Били”, каза Горди. “Какво става, човече?”
“Тя е много готина”, каза Били. “Много ми е помагала. Харесвам я.”
“Тази стара чанта ти е помогнала?” Уесли се засмя и извърна очи. “Както искаш, човече!”
“Сериозно говоря” – каза Били. “И ако вие не бяхте толкова неубедителни, щяхте да й дадете шанс и да я харесате също…”
Същия следобед Гуен имаше трима гости на чай. Срещата беше толкова успешна, че на следващия ден пет деца седяха на стъпалата на верандата.
От този момент нататък почти не минаваше ден, в който Гуен да не доведе нов посетител. Някои идваха за помощ по математика или природни науки, но много повече идваха заради оживения разговор.
Дори винаги подсмърчаше и казваше, че идват само заради бисквитите, но Гуен се смееше. Добре беше да знае, че е намерила начин да достигне до нови светли умове и да ги формира в последните си години.
