След като синът ми ме убеди да живея в старчески дом, всеки ден му пишех писма, в които му казвах, че ми липсва. Той така и не отговори на нито едно от тях, докато един ден непознат сподели защо и дойде да ме вземе вкъщи.
Когато навърших 81 години, ми поставиха диагноза остеопороза, която ме затрудняваше да се движа без чужда помощ. Състоянието ми затрудняваше и сина ми Тайлър и съпругата му Мейси да се грижат за мен, затова решиха да ме преместят в старчески дом.
“Не можем да се грижим за теб по цял ден, мамо”, каза ми Тайлър. “Имаме работа за вършене. Ние не сме болногледачи.”
Чудех се защо изведнъж се промени така спрямо мен, тъй като винаги съм се старала да не им преча, за да не нарушавам дневния им график. Оставах в стаята си и използвах проходилката си, за да ми помага, когато трябваше да отида до друга част на къщата.
“Ще стоя настрана от пътя ви, обещавам. Само не ме пращайте в старчески дом, моля ви. Баща ти е построил тази къща за мен и аз бих искала да продължа да живея тук до края на живота си”, помолих аз.
Тайлър ми вдигна рамене, като каза, че къщата, която покойният ми съпруг Джеймс е построил, е “твърде голяма за мен”.
“Хайде, мамо”, каза той. “Остави къщата на Мейси и на мен! Погледни цялото това пространство – можем да си направим фитнес зала и отделни офиси. Има много място за ремонт”.
В този момент разбрах, че решението му да ме премести в старчески дом не е било, защото е искал да получа подходящи грижи, а за да получи къщата ми за себе си. Бях дълбоко наранена, опитвайки се да спра да плача при осъзнаването, че по някакъв начин Тайлър е израснал като егоист.
“Къде сгреших?” Попитах се, когато се прибрах в стаята си онази вечер. Мислех, че съм отгледала възпитан мъж, но изглежда съм грешала. Никога не съм очаквала да бъда предадена от сина си.
Без да ми дават голям избор, Тайлър и Мейси ме заведоха в близкия старчески дом, където според тях ще получа денонощни грижи от медицинските сестри. “Не се притеснявай, мамо, ще те посещаваме, колкото можем”, увери ме Тайлър.
Като чух това, осъзнах, че може би преместването в старчески дом не е толкова лошо, защото те така или иначе ще дойдат да ме видят. Но не знаех, че Тайлър лъже и просто се опитва да ме отърве от гърба си.
Всеки ден в старческия дом ми се струваше като цяла вечност. Въпреки че сестрите бяха дружелюбни и другите пациенти бяха приятни за разговор, все още копнеех да бъда със семейството си, а не на място, пълно с непознати.
Без телефон или таблет, всеки ден пишех писма на Тайлър с молба да ме посети или как са се справили. Нито веднъж не получих отговор, нито посещение.
След две години в старческия дом загубих всякаква надежда някой да дойде. “Моля те, вземи ме вкъщи”, молех се всяка вечер, но след две години се опитах да убедя себе си да не се надявам повече.
Един ден обаче с изненада разбрах от медицинската сестра, че на гишето стои мъж на около четиридесет години и ме търси. “Най-накрая ли синът ми дойде на гости?”. Попитах, като бързо взех проходилката си, преди да се насоча към входа.
Когато стигнах там, на лицето ми се появи широка усмивка, мислейки, че това е Тайлър, но за моя изненада това беше друг мъж, когото не бях виждала от цяла вечност. “Мамо!” – извика той и ме прегърна силно.
“Рон? Ти ли си, Рон?” Попитах го.
“Това съм аз, мамо. Как си? Съжалявам, че ми отне толкова време да те посетя. Току-що се върнах от Европа и отидох направо в къщата ти”, каза той.
“Моята къща? Видя ли Тайлър и Мейси там? Те ме настаниха в този старчески дом преди няколко години и оттогава не съм ги виждала” – разкрих.
Рон ме погледна тъжно и ме помоли да седна. Седнахме един срещу друг на дивана и той започна да ми разказва какво се е случило през последните две години, когато бях в старческия дом.
“Мамо, съжалявам, че трябва да чуеш това от мен. Мислех, че вече знаеш” – започна да казва той. “Тайлър и Мейси загинаха при пожар в къща миналата година… Разбрах едва когато отидох в къщата ти и я видях изоставена. Реших да проверя пощенската кутия, за да видя дали мога да получа информация къде да те намеря, и видях всичките ти непрочетени писма – обясни той.
Не можех да повярвам на това, което Рон ми разказваше. Макар да изпитвах неприязън към сина си за това, което ми е причинил, като чух за смъртта му, сърцето ми все още се късаше. Плаках през целия този ден, оплаквайки него и снаха ми Мейси.
По време на плача Рон не се отдели от мен. Той ме утешаваше и оставаше с мен, без да казва нито дума, докато не бях готова да говоря отново.
Рон беше момче, което веднъж взех в дома си. Двамата с Тайлър бяха приятели от детинство и бяха неразделни, когато бяха по-малки.
За разлика от Тайлър, който имал всичко, което би могъл да иска, Рон живеел в бедност и бил отгледан от баба си, след като родителите му починали. Отнасях се с него като със собствен син, хранех го, обличах го и го накарах да живее с нас, докато не се изнесе да учи в колеж в Европа.
След като получи високоплатена работа в Европа, Рон не се върна в САЩ и в крайна сметка загубихме връзка. Не мислех, че ще го видя отново, докато не се появи в старческия дом.
“Мамо – каза той, след като най-накрая се успокоих. “Не вярвам, че мястото ти е тук, в този старчески дом. Ще ми позволиш ли да те заведа у дома? С удоволствие бих се грижил за теб – каза той.
Не можех да не се разплача още веднъж. Собственият ми син ме беше изгонил от дома ми, а пред мен стоеше човек, който искаше да ме приеме, въпреки че не бях негов кръвен роднина. “Наистина ли бихте ли направили това за мен?”
“Разбира се, мамо. Дори не е нужно да питаш това. Ти ме отгледа, за да бъда това, което съм днес. Без теб съм нищо”, каза Рон и ме прегърна.
Същата вечер Рон помогна на Джуд да събере нещата си и я заведе в новозакупения си дом. Там Джуд откри, че има голямо семейство, което я посрещна топло. Тя прекара последните си години в щастие, заобиколена от хора, които наистина я обичаха и се грижеха за нея.
