Майка, която е била принудена да изостави новородените си тризнаци, се връща при тях 18 години по-късно, за да се покае и да моли за прошка.
Жизел винаги се е смятала за щастливка. Беше сгодена за мъжа на мечтите си, имаха малка уютна къща в прекрасен квартал и скоро тя беше на път да направи на годеника си Дейвид най-добрия подарък в живота му!
Само като погледна тези две черти на теста за бременност, Жизел се почувства сякаш е на върха на света. Скоро щеше да има бебе вкъщи — нейното и на Дейвид дете!
— Сигурна съм, че изненадата ще му хареса! — помисли си тя, докато внимателно опаковаше чифт бебешки чорапи и резултатите от теста в прекрасна розова кутия.
Онази нощ, след като Дейвид отвори кутията, Жизел почувства, че сърцето й ще изскочи от гърдите й. Тя нямаше търпение да го прегърне и да му каже, че ще става татко. Но Дейвид… той далеч не беше щастлив.
— Какви са тези глупости? — възкликна той ядосано и усмивката й изчезна.
— Ще ставаме родители, скъпи. Не си ли щастлив? — попита тя унила.
— Щастлив?! Прекратяваш бременността! — заяви той.
— Какво? Дейвид, но…
— Не съм готов да стана баща, Жизел! От теб зависи да решиш дали искаш да спасиш този брак или не! — Той хвърли кутията на пода и се отдалечи.
Жизел беше нарязана на парчета. Мислеше, но сърцето не й позволи да прекъсне бременността. В крайна сметка тя и Дейвид се разделиха. Но това беше само появата на много борби в живота на Жизел.
Тя нямаше диплома, работа или дори достатъчно спестявания, за да поддържа живота си. Тя започна да живее в евтин мотел, надявайки се да си намери работа и да върне живота си в релси. Но нещата само се влошиха, до степен, че тя съжаляваше, че е оставила бременността.
— Тризнаци? Сигурен ли сте, докторе? — попита тя безпомощно.
Докторът кимна и Жизел почувства как светът й се срива върху нея. Беше твърде късно за прекъсване на бременността и в крайна сметка тя роди три прекрасни момиченца.
Само Жизел знаеше колко ужасно се чувстваше, като ги държеше в ръцете си. Свиваше й се сърцето при мисълта, че няма да бъде там, за да стане свидетел на техния смях или сълзи. Тя никога нямаше да им сменя пелени или да им пее приспивни песнички. Защото скоро след като роди тризнаците, Жизел реши, че ще ги изостави на вратата на случайно семейство.
— Надявам се да простите на майка си за това! Съжалявам!
Сълзите на Жизел нямаха граници, докато се отдалечаваше. Но тя си обеща, че ще се върне за децата си един ден, щом си стъпи на краката. Щеше да се извини за стореното.
Скоро след това Жизел започна работа като чистачка. Заплащането беше ужасно, а шефът й беше пълен смотаняк, но тя го търпеше и всичко това в името на децата си. Тъй като беше сираче и така наречените й приятели й бяха обърнали гръб, тя беше оставена сама да се оправя.
Но Жизел не се отказа. Тя се записа в обществен колеж, за да завърши образованието, което бе оставила наполовина, за да се съсредоточи върху живота си с Дейвид, и въпреки че отне няколко трудни години, тя го направи.
След като постигна добър живот, всичко, което Жизел искаше, беше да се върне при децата си. Искаше да ги прегърне, да изплаче от сърце и да ги притисне към себе си. Но като че ли съдбата имаше други планове.
— Вие сериозно ли, г-н Бенсън? Трансфер? Не мога да приема това!
— Ако бях на твое място, щях да стегна багажа си и да потърся следващия полет. — каза нейният шеф. — Не мога да ти помогна, защото това решение беше насочено към мен от членовете на борда.
Неочаквано Жизел беше помолена да се премести в друг град. Тя нямаше избор и трябваше да се премести. И оттам нататък всичко беше бъркотия. Натоварването стана лудо и преди да се усети, минаха няколко години.
Един ден Жизел се върна в родния си град. Тя взе полета ден преди 18-ия рожден ден на децата си и реши най-накрая да се срещне с тях. Сърцето я болеше при мисълта, че ще я презрат за това, което е направила, но тя беше майка и каквото и да се случи, майките никога не се отказват от децата си.
На техния 18-ти рожден ден, докато Жизел стоеше пред вратата, където беше оставила децата си, сърцето й биеше бързо. Най-накрая, няколко минути по-късно, една жена отвори вратата и Жизел я позна.
— Здрасти, Синтия. Аз съм Жизел. Надявам се, че ме помниш. Може ли да вляза, моля? — попита тя и лицето на Синтия беше бледо.
— Ако не греша…
Жизел кимна.
— Предполагам, че си получила писмото ми… дойдох да видя децата си. Може ли?
Синтия искаше да отблъсне Жизел, но не успя. Тя я въведе и тогава Жизел видя тризнаците си за първи път. Подготовката за рождения им ден беше в разгара си, допълнена с банер за рождения ден с техните имена – Кати, Райли и Касандра.
— Моите момичета! — Тя избухна в сълзи, като ги видя. — О, как ми липсвахте! Отне ми 18 дълги години, за да ви срещна най-накрая. Честит рожден ден, милички! — възкликна тя.
— Това някаква шега ли е? — Касандра й изкрещя и усмивката на Жизел изчезна. — Мислиш ли, че можеш просто да ни изоставиш, когато пожелаеш, и да организираш тази емоционална мелодрама, за да ни върнеш? Ние имаме най-добрите родители, така че можеш да си тръгнеш.
— Скъпа, не! — каза Жизел. — Аз… аз не исках да…
— Вече прочетохме онова глупаво писмо, което ни остави! Ти ни изостави, защото не можеше да се грижиш за нас. Край на историята! — каза Кати.
— Не, моля те, изслушай ме! Това не е всичко! Има много повече. — молеше се Жизел, но децата просто не слушаха.
Най-накрая Синтия и нейният съпруг Адам убедиха децата да дадат шанс на Жизел. В крайна сметка те бяха благословени с деца заради нея. Тези момичета бяха лъч светлина за Синтия и Адам в техния мрачен свят на неуспешни лечения за безплодие.
Жизел седна при децата и им разказа всичко.
— Баща ви ме беше зарязал. Видях Синтия и Адам в родилния дом за първи път. Научих, че са безплодни. Последвах ги и ви оставих с тях. Вижте, не съм тук, за да ви отделя от родителите ви, които са ви дали възможно най-добрия живот Сигурнасъм, че са направили всичко възможно.
— Но се надявах един ден да застана смело пред момичетата си, а не като някой слабачка. Исках да ви докажа, че майка ви не е страхливка… Няма да ви принуждавам да ме приемате, но аз просто искам да ви кажа, че винаги съм ви обичала и ще продължа да го правя!
— Прощавам ти… — тихо каза Райли. — Мисля, че ти прощавам. Но не искам никога да оставя мама и татко. Те винаги ще са на първо място за мен. Съжалявам…
Със сълзи на очи Жизел прегърна Райли.
— Нямам проблем с това, скъпа. Можем ли да бъдем приятелки обаче? Надявам се, че мога да бъда добър приятел.
Райли кимна и я прегърна. В крайна сметка сърцата на Касандра и Кати се стопиха и те се присъединиха към Райли и Жизел.
— Добре е. Предполагам, че можем да бъдем приятелки! — каза Кати и Жизел имаше най-голямата усмивка на лицето си. — Всичко за вас, момичета. О, толкова съм щастлива днес… — продължи тя, прегръщайки дъщерите си силно.
Оттогава Жизел редовно посещава Синтия и Адам и момичетата приемат Жизел като близка приятелка. Те все още имат да извървят дълъг път по отношение на разбирането на връзката майка-дъщеря, но Жизел знае, че дъщерите й не я мразят и това е достатъчно за нея.
