Мислех, че разводът е единственият стрес, с който трябва да се справя, но не знаех, че новият ми хазяин ще ме изпита повече от очакваното. След като открих ежедневните му навици, заплаших, че ще го арестувам. Но кармата ме подкрепи и се справи с него бързо и по най-добрия възможен начин!
След развода си се оказах на кръстопът, не само емоционален, но и финансов. Раздялата със съпруга ми, с когото живяхме три години, беше оставила банковата ми сметка без кръв. Така че единственият апартамент, който можех да си позволя, беше малко, схлупено и очукано място.
Апартаментът се управляваше от наемодател, от когото ме побиваха тръпки. Казваше се мистър Томпсън. Бях на тридесет и пет години, опитвах се да сглобя живота си и преместването в този апартамент ми се струваше като крачка назад. Но не бях в състояние да бъда придирчив.
Първото нещо, което ми каза господин Томпсън, когато исках да подпиша договора за наем, беше, че има едно правило, което иска да спазвам. Странното му искане беше, че трябва да се грижа за растенията му. Сега правилото му може и да не беше проблем, но целият апартамент беше пълен с тях!
Искам да кажа, че те бяха навсякъде! От хола до банята – все едно сте влезли в джунгла! Беше очевидно, че този човек е обсебен! Нямах нищо против растенията, но самият им брой беше потресаващ.
„Ако искаш да живееш тук, трябва да се грижиш за тези растения – каза той строго, а очите му се впиха в моите.
Кимнах, като си помислих, че това е странно искане, но не си струва да се спори. Реших, че ще се справя с тях; освен това нямах голям избор.
Не знаех, че това беше началото на особеностите на господин Томпсън. Без да губи време и без да ми дава възможност да свикна с новото място и разположение, той започна да ми се обажда още от първия ден!
Обаждаше ми се много пъти седмично, като винаги проверяваше растенията. „Поливахте ли фикуса днес?“ – питаше той. „Провери ли за акари по растението паяк?“ „Погледни растението за пари и се увери, че в него няма буболечки. Завъртяхте ли ги за достатъчно слънчева светлина?“
Обажданията му бяха НЕПРЕКЪСНАТИ и не след дълго се почувствах сякаш живея в лагер! Спомням си ясно един ден. Току-що се бях върнала от работа, бях изтощенa и очаквах с нетърпение спокойна вечер. Докато отключвах вратата, чух телефона си да звъни. Беше г-н Томпсън.
Той ми се обади и ме попита с прекалено загрижен глас: „Мис Дейвис, не забравихте ли да полеете филодендрона днес?“
„Да, господин Томпсън“, въздъхнах аз. „Полях го тази сутрин.“
„А лилията? Последния път, когато я видях, изглеждаше малко увиснала.“
„Аз също се погрижих за нея. Всичко е наред – отвърнах, опитвайки се да овладея разочарованието си.
„Добре, добре. Знаеш колко важни са тези растения за мен“ – каза той, преди най-накрая да закачи слушалката.
Но хе знаех, че най-лошото тепърва предстои!
Една вечер се прибрах вкъщи след дълъг работен ден и забелязах, че нещо не е наред. Пощата ми, която винаги оставях на кухненския плот, беше разпиляна по масата. Дистанционното не беше там, където го бях оставила, а чашата, която трябваше да е в мивката, се беше върнала в шкафа!
Първоначално се опитах да го отхвърля като забравяне или че просто съм се изгубила, но това продължаваше да се случва. Почти всеки ден започвах да забелязвам странни неща. Прибирах се вкъщи и откривах, че нещата са леко разместени, сякаш някой ги е преместил.
В крайна сметка безпокойството се настани в костите ми и не можех да се отърва от усещането, че някой е бил в апартамента ми. Реших да взема мерки. Купих си малка, дискретна камера и същата вечер, докато я настройвах, си прошепнах: „Да видим какво сте замислили, г-н Томпсън“.
Поставих я във всекидневната, насочена към входната врата, с добра видимост към основната зона с повечето растения. Помислих си, че ако някой влезе в апартамента ми, ще го хвана.
Няма да повярвате какво открих чрез камерата!
Няколко дни по-късно не можех да се съсредоточа в работата. Умът ми все се връщаше към кадрите, които ме чакаха у дома. Веднага щом се прибрах, се втурнах към лаптопа си и пуснах видеото. Когато прегледах кадрите, сърцето ми почти спря!
Там, посред бял ден, видях г-н Томпсън да отключва вратата ми и да влиза, сякаш е собственик на мястото (Е, беше, но разбирате какво имам предвид), докато аз бях на работа! Отиде направо при растенията и започна да ги проверява щателно, едно по едно.
Най-притеснителното е, че той не проверяваше само растенията, а претърсваше вещите ми! Освен това седна на дивана ми и дори имаше смелостта да си вземе от кафето ми! В един момент той изчезна в банята и само мога да си представя какво е правил там!
Не ставаше дума само за растенията му, той нарушаваше личното ми пространство по най-лошия възможен начин! Реших да се изправя срещу него, но не и преди да събера още доказателства. В продължение на една седмица събирах кадри, на които се виждаше как влиза в апартамента ми ДНЕС!
Изглеждаше, че той изобщо не знае за камерата и е у дома си, докато продължаваше инвазивната си рутина с тревожно ниво на комфорт. До следващия петък имах доказателства за цяла седмица, които можех да използвам срещу него, като ги отнеса в полицията, ако не спре.
Въоръжена с доказателствата си, почуках на вратата му. Той отвори с усмивка, която накара кожата ми да настръхне. „Ах, мис Дейвис, какво мога да направя за вас? Искате ли да влезете?“ – попита той, докато държеше вратата отворена с поглед, който можеше да се опише само като зловещ.
„Не, благодаря, няма да има нужда от това. Тук съм, за да разговарям с вас по един много сериозен въпрос“. Преди той да успее да отговори, вдигнах телефона си, показвайки му записа. Усмивката му избледня.
„Господин Томпсън, трябва да спрете да влизате в апартамента ми без мое разрешение. Ако не го направите, ще се обърна към полицията“.
Лицето му пребледня и той се опита да се изсмее. „Просто се уверявах, че растенията са добре. Знаеш колко деликатни могат да бъдат.“
„Не ме е грижа за растенията. Става въпрос за МОЕТО лично пространство. Ако не спрете, ще повдигна обвинение.“ Треперех от гняв, но отстоявах позицията си.
Той измърмори някакво извинение и обеща, че това няма да се повтори. Не му вярвах, но се надявах, че заплахата ще е достатъчна, за да го предпази.
В продължение на няколко дни нещата сякаш се върнаха към нормалното. Но кармата, както се казва, си има свой начин да ме настигне! ТЯ ГО УДАРИ ПОВЕЧЕ ОТ ВСИЧКО, КОЕТО НЯКОГА БИХ МОГЛА ДА НАПРАВЯ! Оказа се, че едно от растенията му е нещо повече от просто зелено листо!
Неотдавна приятел му го беше подарил и той гордо го добави към колекцията си, без да направи никакво проучване за него. Той не знаел, че новото попълнение е отровно, но не и смъртоносно! Растението причинявало силно дразнене на кожата – нещо, което ТОЙ открил по трудния начин!
Една вечер се прибрах вкъщи и видях линейка пред сградата. От любопитство се приближих до един от парамедиците. „Какво стана?“ Попитах.
„Един възрастен мъж получи лоша реакция към нещо, което е докоснал. Откарваме го в болницата.“
Не ми трябваше много време, за да свържа нещата! Разбира се, на следващия ден чух няколко съседи да говорят за обрива на г-н Томпсън. Ръцете и мишниците му бяха покрити с гневни червени рани и той изпитваше силни болки. Част от мен изпита малко, отмъстително удовлетворение!
Веднъж отидох до входната му врата, за да го проверя от загриженост, след като забелязах, че почти не излиза от апартамента си. Записите от камерите в моето жилище също показваха, че той вече не се шмугва там.
Когато поставих ухото си до вратата, го чух да ругае от болка. Отнемайки време да помисля за чукането, реших, че не е добра идея да проявявам грижа към човека, който продължаваше да нахлува в апартамента ми без мое съгласие.
Също така не бях сигурна как ще ме приеме, като видя, че растението, от което му е станало лошо, е у мен, особено след неотдавнашното ни скарване. Пуснах ръката си и се върнах към жилището си, надявайки се, че ще се оправи и че си е взел поука.
Няколко седмици по-късно си намерих по-добра работа, която ми позволи да се преместя в по-хубав апартамент. Докато опаковах нещата си, се замислих за времето, прекарано в това малко, изпълнено с растения пространство. Беше труден период, но също така ме научи на устойчивост и на неочакваните начини, по които животът може да се обърне.
Когато натоварих последния кашон в колата си, погледнах за последен път старата сграда. Преживяването беше обезпокоително, но също така ми показа как да отстоявам себе си. Бях готова за ново начало, оставяйки миналото и г-н Томпсън зад гърба си.
Докато си тръгвах, не можех да не си помисля за обратите, които животът ми беше направил. Понякога кармата действа по-бързо, отколкото очакваме, а понякога отнема известно време. Но в крайна сметка всичко се балансира!
