Малко момче, нетърпеливо да угоди на болната си майка, нахлува в ценните рози на своята сърдита стара съседка и трябва да се справи с последствията, когато тя се обажда на полицията.
Когато бях на 8, майка ми беше много болна и много тъжна и баща ми или баба ми не можеха да направят нищо, за да я развеселят. Направих й картичка за бързо оздравяване, но и това не проработи.
Тя я погледна и се усмихна слабо. После падна от ръцете й и тя отново се загледа през прозореца.
— Обичам те, мамо. — казах аз и целунах меката й буза, но всичко, което тя каза, беше
— Няма рози…
Знаех за какво говори. Неотдавна живеехме в много по-голяма къща, с голяма градина, пълна с рози, рози навсякъде. Те растяха в храсти и се катереха по стените на къщата.
Имаше големи рози и миниатюрни рози, такива със силен аромат и такива, които изобщо не миришеха, но мама ги обичаше всички. Тя се трудеше из градината и под ръцете й те цъфтяха.
Живяхме в тази къща през целия ми живот, но когато бях на 6, нещата се объркаха много. Бизнесът на татко се срина и въпреки че успя да спаси компанията, той трябваше да уволни две трети от персонала си и трябваше да продадем голямата къща.
Преместихме се в по-малка къща и в момента, в който я видя, мама я намрази. Спряхме пред една сива къща, а пред нея имаше прашен квадрат земя, върху който не растеше нито стръкче трева. Земята беше суха и сива, прашна и разрушена като къщата.
— Ще бъде страхотно, Мей. — каза татко весело. — Ще видиш! Аз ще боядисам къщата през уикендите, а ти ще си засадиш розите!
— Да. — каза мама и се насили да се усмихне. — Ще бъде прекрасно, Джон!
Но и двамата можехме да видим, че тя не беше ни най-малко развълнувана.
— О, виж, мамо! — Посочих съседната градина, където хиляди цветя кимаха над живия плет. — Съседът има рози! Това означава, че и ти можеш да ги отглеждаш!
Но мама не се чувстваше добре и нямаше сили да започне нова градина от нулата. Тогава не го знаех, но тя беше бременна и нещата не вървяха добре.
Тогава нещата много се объркаха и мама загуби бебето. Върна се от болницата толкова бяла и тъжна…Баба дойде малко при нас да помогне.
Мразех това. Тя спеше в стаята ми и хъркаше толкова силно, че прозорците дрънчаха. Опитах се да накарам татко да я изпрати обратно у дома, но той отказа.
— Баба ти помага на майка ти. — каза той строго. — Имаме нужда от нея. Трябва да работя два пъти повече, за да изправя бизнеса отново на крака, а тя е спасител. Ще се отнасяш добре с баба си Грейс.
Мърморех и говорех гадни неща под носа си, но се подчиних, въпреки че не смятах, че баба Грейс изобщо помага на мама. Тя имаше нужда от своите рози.
Седнах на верандата и се загледах в градината на съседката. Тя беше сред розите, носеше огромна шапка, която я правеше да изглежда като гъба, и дебели градински ръкавици.
Тя ме видя да гледам и изръмжа:
— Какво правиш, гледаш розите ми, любопитен нахалник такъв? — Тя беше наистина грозна, с дълъг тънък нос, който винаги беше червен, и имаше много гъсти бели косми по мустаците си.
Опитах се да бъда учтив.
— Просто гледах — отвърнах аз. — Наистина са красиви! Майка ми имаше рози…
Тя изсумтя.
— Това не са просто рози, момче! Това са наградени шампиони! Майка ти никога не е имала такива, нали?
Трябваше да призная, че не, но отговорът ми не я успокои.
— Излез! — тя се наведе и вдигна градинския маркуч. Тя ме намокри, преди да успея да избягам. Не бях щастлива, никак.
— Ти не заслужаваш тези рози! — изкрещях. — Ти си грозна стара вещица и имаш мустаци! Защо не отидеш да се обръснеш и да ме оставиш на мира?
Тя много се ядоса и ме последва, но аз се скрих. Седях зад бараката, сърцето ми биеше, когато ми хрумна идеята. Щях да взема рози на майка ми. Щях да й взема розите на съседката!
Приготвих се и изчаках баба ми да заспи дълбоко и да захърка като товарен влак, преди да се измъкна от къщата на лунната светлина.
Не мисля, че някога съм работил толкова усилено през младия си живот и когато слънцето изгря, всичко беше готово и на мястото си. Седях на пода в ъгъла на спалнята на майка ми и баща ми и ги чаках да се събудят.
Слънцето огря стаята и майка ми отвори очи.
— Джон! — извика тя. — Джон, събуди се! — Тя заби остър лакът в ребрата на баща ми и бавно седна.
Очите й бяха широко отворени, както и устата й, а бузите й се оцветиха, докато оглеждаше стаята, пълна с десетките рози, които бях взел от градината на съседката. Не десетки, да бъда честен.
Исках 100 рози, но преброих погрешно, така че всъщност бяха 101. Някои бях набрал и пъхнал в кофи и тенджери, всичко, което можеше да побере цветя и вода, но три всъщност бях отскубнал, с корени и всичко останало.
Беше бъркотия, но беше великолепна бъркотия. Майка ми започна да плаче, протегна се да докосне кадифените листенца, заравяйки лице в розите. Тогава тя ме видя да седя в ъгъла и да я гледам.
— Даниел! — каза тя. — Ти ли направи това? Ти ли донесе всички тези цветя тук?
Аз кимнах.
— Ела тук — каза тя. Разтвори ръце към мен точно както преди, а по бузите й се стичаха сълзи. — Ела тук, момченцето ми!
Изтичах до нея, а тя ме прегърна силно и ме залюля.
— Благодаря ти! — прошепна тя. — Благодаря ти, Даниел!
Баща ми се беше събудил и се оглеждаше с увиснала челюст.
— Това е бъркотия! — каза той, взирайки се в калните отпечатъци и разлятата вода и чакъла, натрошен върху килима.
— Мълчи, Джон! — каза мама. — Това е най-красивото, вълшебно нещо, което някой някога е правил за мен!
Разбира се, тя не каза това, когато съседката се обади по-късно същия ден на полицията.
— Онова нещо! — изръмжа съседката и насочи дълъг нокът към мен. — Той ми открадна розите!
— Много съжалявам. — каза майка ми. — Даниел е само на седем и съм сигурна, че не е разбрал…
— Той е престъпник! — изкрещя съседката. — Ще имам справедливост!
— Защо разрушихте градината на г-жа Егън, млади човече? — попита ме един от полицаите.
Сгърчих се. Нямах намерение да им казвам за градинския маркуч, затова отворих широко очи и изглеждах невинен като коледна сутрин.
— Майка ми беше много тъжна, защото й липсваха нейните рози. Затова си помислих… Дамата има толкова много рози… Не мислех, че ще й липсват няколко…
— Няколко? — изкрещя г-жа Егън. — Ти разкъса моите ангелски очи и моя красив изгрев…
— Млади човече! — каза строго полицаят, но видях блясък в очите му. — Мисля, че трябва да се извиниш на г-жа Егън и през следващите шест месеца трябва да работиш в градината й, за да върнеш всичко отново във форма.
По погледа на г-жа Егън видях, че тя мрази тази идея толкова, колкото и аз.
— Да, сър! — казах смирено. — Със сигурност ще го направя.
И го направих. През следващите шест месеца г-жа Егън и аз работихме рамо до рамо като роби на галера. Странно, но станахме страхотни приятели, най-добри приятели, особено когато тя започна да помага на майка ми и да й дава резници за новата й розова градина.
Майка ми беше по-добре и работата в градината я излекува. И до днес обичам розите, но най-красивите, които съм виждал, бяха онези 101 рози, които подарих на майка ми.
