Бях бременна с първото ни дете, когато мъжът ми ме изостави в деня, в който трябваше да бъде сватбата ни, защото най-добрият ми приятел предаде доверието ми.
Срещах се с Джон в продължение на повече от три години. Запознахме се на церемонията по откриването на един ресторант, който по-късно щеше да се превърне в наше редовно място за посещение. Той беше архитектът, който изготви плановете на заведението, и беше работохолик.
Възхищавах се на тази негова черта, когато се запознахме за първи път. Преди да го срещна, бях била само с безотговорни мъже, които бяха по-доволни от това да харчат пари, отколкото да ги печелят, така че когато Джон влезе в живота ми, това беше като глътка свеж въздух.
Как можех да не се влюбя в него? Имаше харизма, изглеждаше така, сякаш му е мястото на корицата на списание GQ, и притежаваше чувство за хумор, което далеч надминаваше моето, което говори за нещо.
В деня, в който се запознахме, той носеше риза, която подчертаваше широките му рамене и тясната талия, което го караше да се откроява дори сред връстниците си. Погледът ми беше привлечен от него и аз бях запленена.
Той ме забеляза как се взирам и се приближи, за да ме заговори. “Извинете ме, че ви безпокоя – каза той. “Но не можех да не забележа, че ме гледате, затова реших да дойда тук, за да ви попитам какво ме прави толкова интересен”.
“Сигурна съм, че ако вземеш огледало, ще имаш отговор на този въпрос”, изстрелях в отговор.
Той се усмихна на думите ми и така започна съвместното ни пътуване. През цялото време на това събитие разговаряхме на различни теми и аз научих за неговия бизнес.
След този ден продължихме да се срещаме в един и същи ресторант и това се превърна в нещо наше. Трябваше да разбера, че нещо не е наред, когато той ме помоли да стана негова приятелка едва след три месеца постоянно общуване. Говорехме си всеки ден, макар че винаги трябваше да е по телефона, защото той винаги беше на работа.
Уверих се, че всичко, което си струва, изисква време, затова се съгласих да бъда негова приятелка. След още седем месеца се преместихме да живеем заедно. Разбира се, това беше по мое настояване, но все пак беше напредък.
Винаги съм мечтала да се омъжа. Една от мечтите ми беше да се омъжа за мъж, който да ме завладее, но бях и много придирчива, така че когато срещнах Джон и разбрах, че той отговаря на всички мои изисквания, това беше свършен факт в сърцето ми. За съжаление, същото не можеше да се каже за него.
Една година срещи се превърна в две, а две – в три. Изглеждаше така, сякаш той не иска да се ожени за мен, а аз за нищо на света не можех да се сетя за причина, поради която да не го направи.
Опитвах се да не го питам за това, за да не го притискам да вземе решение, което не искаше да вземе, но всеки ден ме караше да бъда още по-отчаяна.
Когато все пак повдигах въпроса, той се усмихваше лениво и ме дразнеше за нетърпението ми, след което обясняваше, че се опитва да изведе фирмата си на нови висоти и предпочита да изчака това да се случи.
Отказвах да повярвам, че той просто ме държи на течението, така че се придържах към него и правех всичко възможно, за да покажа поведението на жена, която си заслужава да се омъжи.
Нищо от това не се промени и ние останахме такива, каквито бяхме, още няколко месеца, след което реших да взема нещата в свои ръце.
Имах приятелка на име Мери, която беше наясно с моята дилема. Редовно разголвах душата си пред нея, за да не загубя разсъдъка си, така че тя беше наясно с всичко, което се случваше.
“Ще поема контрола над този кораб”, казах й един следобед. “Какво имаш предвид?” – попита тя. “Измислила съм безотказен план, за да накарам Джон да се ожени за мен”.
“Това звучи зловещо”, каза Мери. Трябваше да знам, че не бива да й казвам повече, но го направих. “Ще спра да вземам противозачатъчните си хапчета”, казах аз. “Джон е почтен, няма да ме изостави, ако забременея”.
“Това не е добра идея, Катя” – каза ми тя. “Остави го сам да стигне до решението си.”
“Не мога да чакам повече”, казах ѝ. “Не ставам по-млада.”
Тя се опита да ме разубеди още малко, но аз вече бях решила. На следващия ден спрях да вземам хапчетата и скоро забременях. Когато му разкрих това, той беше шокиран, но както бях предвидила, се съгласи да се ожени за мен. Най-накрая това се случи.
Когато съобщих новината на Мери, тя изглеждаше поразена и се опита да ме накара да призная, но аз отказах. Най-накрая получавах това, което исках.
В деня на сватбата ни чаках Джон много дълго време. Булката не може да мине по пътеката, без съпругът ѝ да я чака пред олтара, затова останах в гримьорната си, докато тълпата, дошла да стане свидетел на церемонията, бавно се разотиде.
Бързо сканиране на присъстващите лица показа, че Мери също не присъства. Тя ми беше дала да разбера дни преди това, че не иска да участва в подобна коварна манипулация. Не ми пукаше. Просто исках да имам съпруг.
Но след известно време получих текстово съобщение от Джон.
“Още ли чакаш?” То започваше. “Твоят приятел ми каза за коварния ти план точно преди сватбата. Исках да имаш сватбата, която винаги си искала, затова реших да не отменям цялата церемония. Ти си планирала цялото нещо, но забравяш, че за да се оженят, са нужни двама. Не трябваше да правиш това, което направи, Катя. Надявам се, че с времето ще можеш да си простиш”.
Разплаках се, докато четях съобщението. Сега той никога нямаше да се ожени за мен, а детето ми щеше да израсне и да познава баща, който е бил манипулиран да се грижи за него. Бях изложила на риск всичко заради нетърпението си и така загубих Джон.
