Опечален възрастен мъж стоеше до ковчега на жена си и оплакваше смъртта й, когато от джоба на палтото й се показа касета с бележка. Той мълчаливо я взе, без да предполага как записът ще преобърне живота му съвсем скоро.
Бялата коса на Кристофър беше грижливо сресана на място. Беше облечен чисто и прилежно като ученик в първия си изпитен ден. Блестящите му сиви очи се лутаха наоколо, взирайки се нелюбезно в гостите в черни, мрачни тоалети. Някои държаха венци, други свещи, а трети пристигнаха с бледи, студени лица, държейки букети от най-хубавите рози и лилии.
75-годишният мъж мразеше толкова много аромати и шум наоколо. Не можеше да разбере защо къщата му, която преди беше толкова спокойна, изведнъж се напълни с толкова много непознати лица. Къщата, която беше изпълнена само с неговия смях, най-добрите класически песни на Елвис Пресли, свирени на стар магнетофон, и Ема, която крещеше с пълно гърло и викаше името му, сега изглеждаше празна.
Нямаше смях. Нямаше музика. И със сигурност нямаше Ема. Тя лежеше там, студена и неподвижна, в ковчег, а Кристофър все още мислеше, че тя прави нещо в спалнята им. Така че той ядосано се надигна, като обърна студен поглед към гостите, и тръгна да й каже да отпрати хората. Все още не можеше да осъзнае, че студеното, безжизнено тяло в ковчега е на жена му…
— Г-н Дженкинс, къде отивате? — един гост препречи пътя на Кристофър. — Жена ви…
Кристофър спря. Той забрави, че се е насочил към съседната стая и застана неподвижен.
— Къде е майка ми? — попита той, оглеждайки се за майка си Грейс, която беше починала преди десетилетия, озадачавайки госта още повече.
— Ела тук, моля те. — дръпна го Мартин, племенникът на Кристофър. — Г-н Дженкинс, моят чичо… той е с тежка памет. Той не помни, че леля ми е починала.
Кристофър тръгна към стаята си и когато всички най-малко очакваха, той включи касетофона. Силна музика туптеше из хола, където беше ковчегът на Ема, заобиколен от опечалени.
— Някой да му каже, че жена му е мъртва… той искаше да организираме погребението у дома, но изглежда е забравил всичко. — каза една жена на Мартин.
— Ще отида да доведа чичо си. За съжаление, той е забравил името ми и не знае кой съм. Моля, дайте ми минута… Ще се върна.
Когато Мартин нахлу в спалнята на Кристофър, той замръзна без да мига, неспособен да обработи това, което беше пред очите му.
— Чичо Кристофър? Какво правиш? — попита той със стисната уста и втренчени очи.
Кристофър седеше на люлеещ се стол и държеше снимката на Ема в рамка, а сълзите безкрайно плискаха по стъклото. Мартин въздъхна с облекчение за момент, предполагайки, че чичо му е дошъл на себе си и си е спомнил всичко. Точно когато се приближи до него, Кристофър каза немислимото.
— Тя ще приеме ли предложението ми? — попита той, а Can’t Help Falling in Love на Елвис свиреше във фонов режим.
— Хвани ръката ми… Вземи и целия ми живот… Защото не мога да не се влюбя в теб… — Кристофър започна да пее.
— Чичо, какво правиш?
— Репетирам песента, за да предложа брак на моята приятелка. Тя ще идва в кръчмата тази вечер и се уговорих с местна група да изпее тази песен за нея…
Бедният Кристофър, той все още беше заклещен във времева примка. Мислеше, че е някъде през 1975 г., когато измисли план с приятелите си да накара най-популярното момиче в гимназията, Ема, да се влюби в него.
След като му беше достатъчно, Мартин ядосано изключи касетофона и разтърси Кристофър да излезе с него и да види кой е в ковчега.
— Чичо Кристофър, леля Ема си отиде… тя си отиде завинаги и няма да се върне… За бога… набиваш ли си нещо от това в главата??
Мартин сграбчи ръката на Кристофър и го поведе към ковчега.
Кристофър стоеше до ковчега на жена си, стисна очи, опитвайки се да прогони сълзите от краищата. Все още не можеше да повярва, че жената, която го обсипа с целувки и го прегърна, за лека нощ преди три нощи, е мъртва и скоро ще бъде погребана.
Той падна на колене и заплака като дете, докато спомените му изплуваха пред очите му като завеси, затварящи се върху празна сцена след пиеса. Кристофър все още не можеше да си спомни името на жена си. Опита се да мисли усилено, но го беше забравил. Но не и това лице!
В продължение на 54 години той се събуждаше, виждайки красивото луничаво лице до своето. Как можеше да забрави Ема, която беше единствената, която се грижи за него през всичките тези години? Как да не си спомни жената, която го беше притиснала да спи в скута си, която го следваше като сянка, така че той да не се изгуби и кой се грижеше за него като майка, след като беше диагностициран с деменция на 65? Само как би могъл?
Тогава всичко изглеждаше нормално. Ема и Кристофър бяха в парка, любимото им вечерно място. Ходеха там всеки ден, за да гледат тичащи деца. Бог ги беше предал. Той никога не ги благослови с дете, така че да бъдат около малките облекчаваше сърцата на двойката.
Една вечер, което изглеждаше обичайно, Ема и Кристофър бяха в парка, когато изведнъж Ема се озова сама на пейката. Съпругът й го нямаше. Ако знаеше само какво се е объркало!
— Кристофър? Къде си? Крис… — тя се огледа за него. Челото й се набръчка от паника, когато видя как съпругът й се пуска по пързалката и се състезава с децата кой ще бъде пръв на опашката за сладолед. Той беше на 65 и се държеше като дете, нещо, което никога преди не беше правил.
Необичайната радост в очите на Кристофър подсказа на Ема, че нещо не е наред… ужасно не е наред.
Два дни по-късно, у дома, Кристофър стана по средата на вечерята, като каза, че ще й донесе кутия сода от хладилника. Времето минаваше и Ема се тревожеше. От обещаното питие все още нямаше и следа. Тя потърси Кристофър и го видя да се взира в кутията озадачен.
— Добре ли си, скъпи? – попита го тя притеснена.
Кристофър бавно поклати глава.
— Не помня как да отворя това. — отговори той. Беше забравил как да отвори кутия сода, която някога отваряше за секунди. Но това беше само началото на това, което щеше да се превърне в най-лошия кошмар на Ема.
Оттогава започна да забелязва, че съпругът й забравя за случайни неща. По-късно лекарите й казаха да остане силна, когато той беше диагностициран с деменция, и сърцето й се срина. Ема се бори с Бог, че й причини това.
— Защо, Исусе, защо? Направи ли те щастлив да ни подложиш на това? — тя плачеше много безсънни нощи до Кристофър, който се взираше в празния таван, опитвайки се да си спомни нещо странно и произволно.
За съжаление дойде ден, в който той забрави името на жена си.
Това удари Ема като тон тухли.
— Как се казваш и коя си? — не бяха въпросите, които една съпруга би искала да чуе от любимия си съпруг. Но ето я… събирайки счупените си парчета заедно, за да бъде единственият стълб на силата на Кристофър, когато никой не го правеше… дори семейството.
Не беше нищо друго освен пронизваща болка в сърцето й всеки път, когато се опитваше да помогне на съпруга си да си спомни неща. Спомени от първата им среща…страстната им целувка, романтичната им нощ под звездното небе на Манхатън и всичко красиво.
И всеки път, когато Кристофър се усмихваше и започваше да говори за тези ценни спомени, Ема се уверяваше, че класическите песни на Елвис Пресли звучат във фонов режим. Изглежда събуждат спомените му, помисли си тя. И само седмица преди да почине, тя приготви сладка изненада за съпруга си.
Може би е предполагала, че скоро ще си отиде. Ема често викаше към Бог, молейки го да вземе нея и любимия й Кристофър заедно. Не искаше да го оставя сам, защото знаеше, че никой няма да се грижи за него като нея. Но за пореден път и за последен път молитвите й останаха без отговор…
Ема почина от инсулт и семейството реши да организира погребение у дома, което ще осигури на Кристофър достатъчно време да скърби за загубата й. Но ето го, не желаеше да говори за каквото и да било, колкото и упорито да го убеждаваха семейството и приятелите му.
Дъхът на Кристофър се сви, когато внезапно се изправи. Паметта му отново започна да му играе мръсни номера и му отне известно време, за да погледне внимателно лицето в ковчега. Той замръзна неподвижно, след като отново разбра, че любимата му жена е заспала вечно.
Кристофър нежно изчетка ковчега, когато нещо привлече вниманието му. Касета и бележка стърчаха от палтото върху безжизненото тяло на Ема.
Когато никой не забелязал, Кристофър взе бележката и прочел думите: “Чуй го, скъпи. Никъде не съм отишла. Все още съм с теб. И те обичам все повече и повече.”
Той бързо скри касетката в джоба на сакото си, припомняйки си как Ема веднъж се пошегува, че му е оставила сладка изненада дори на смъртния си одър. Тогава той се смееше на нейната невинност и любов към него. Но сега той се разплака.
Сърцето на Кристофър биеше все по-бързо и по-бързо, докато слушаше тази касета. Той беше нетърпелив и нямаше търпение всички да си тръгнат след погребението. Не искаше никой да го види, но за съжаление Мартин вече го беше видял.
— Какво има, чичо Кристофър? — попита той, привличайки вниманието на всички към Кристофър. — Мисля, че видях касета в ръката ти току-що…
— Нищо… просто… — заекна Кристофър.
— Може ли да я видя?
— Не!
Мартин и гостите умоляваха Кристофър да им покаже касетата, но той категорично отказа. Той не се поддаде.
Паметта му може да го е изневерила, но сърцето му не. Вътре продължаваше да звъни и му казваше да не дава касетата на никого.
— А, няма страшно, чичо! Спокойно. — в гласа на Мартин прозвучаха безпокойство и злоба.
Само преди седмица Ема го беше помолила да се грижи за чичо му, ако нещо й се случи. Тъй като леля му и чичо му нямаха деца, Мартин беше на сто процента сигурен, че ще наследи къщата им след чичо си. Той се съгласи, защото къщата от викторианската епоха си струваше да се грижи за стария си чичо.
Погребението свърши и всички си тръгнаха освен Мартин. Той остана при чичо си. Мислеше, че ще бъде лесно да се грижи за него, но с течение на времето се оказа по-трудно, отколкото си мислеше. Един ден той видя Кристофър да прибира касетката под възглавницата си и реши да я открадне.
— Какво правиш в стаята ми??— Кристофър внезапно се събуди от натиск под възглавницата. Той сграбчи ръката на Мартин и грабна касетата.
— Как смееш да я взимаш? — възмути се той с нишка на предупреждение в гласа му.
— Не, чичо Кристофър… Просто исках да…
От този момент отношенията на Мартин с чичо му изтъняха. Кристофър спря да говори с него и никога не му позволи да влезе в спалнята му. Мартин мислеше, че чичо му ще забрави всичко, имайки предвид проблемите с паметта му. И така, един ден той нахлу в спалнята на чичо си, за да го повика на обяд и видя, че стаята е празна. Кристофър беше изчезнал… Бог знае къде.
Страхът и безпокойството избухнаха в нервите на Мартин, докато той се обаждаше на всички, които познаваше, питайки дали са виждали чичо му. Тогава телефонът му иззвъня. Беше охраната в парка наблизо.
— Г-н Дженкинс е в парка, г-н Ван. Той каза, че чака жена си… Чух, че г-жа Дженкинс е починала наскоро. Затова ви се обадих. Бихте ли дошли и да го заведете у дома? — каза мъжът.
Когато пристигна в парка, Мартин намери Кристофър седнал на една пейка, вперил поглед в синьото небе, а по бузите му се стичаха сълзи.
— Чичо Кристофър, добре ли си? — той наруши мълчанието на мъжа.
— Къде е жена ми?? — Кристофър се огледа наоколо и зад Мартин. — Кой си ти?? — попита тогава той.
Мартин беше уморен от тези въпроси и реши, че ще е по-добре да остави чичо си в старчески дом, където да получава целодневни грижи.
Седмица по-късно Кристофър беше изпратен в старчески дом в град наблизо. Не взе нищо особено със себе си. Само стар куфар с малко дрехи. Любимата свежа бяла риза на покойната му съпруга, все още носеща аромата й, който той прегръщаше, за да заспи всяка вечер. И скъпоценната касета, която му остави, и стар магнетофон. Това е всичко! Без пари, без светски материали…само бледи спомени за изгубената му любима!
Кристофър живееше сред хора на неговата възраст и дори по-възрастни. Но като че ли всички бяха еднакви за него. Той никога не говореше с никого, освен с медицинската си сестра София. Той ядеше, когато искаше и не го правеше, дори когато беше гладен. Той беше наранен и спомените за Ема все още го преследваха. Някъде в сърцето си той все още я чакаше, но сега се беше научил да приема, че тя е отишла на небето и никога няма да се върне.
Никой не го беше виждал да говори много и затова всички бяха смаяни един ден, когато той избухна в гняв.
Служителите, които чистеха стаята му, бяха взели касетката и магнетофона без негово разрешение. Кристофър беше ужасно ядосан.
— Какво има на тази касета? — някои обсъждаха, като видяха бесния Кристофър да превръща стаята си в ад с псувните си.
— Кой знае? Той никога не допуска никого до касетката. Никой не я е чувал. Но в нея има нещо, което този човек не иска никой да знае.
Когато София влезе, по-възрастните мъже и жени се стекоха пред стаята на Кристофър. Всички знаеха, че само тя може да го успокои и чакаха да видят какво ще се случи.
— Ето ви касетката и магнетофона, г-н Дженкинс. — каза тя с усмивка.
Кристофър изтича при нея като малко дете, усмихвайки се и плачейки едновременно.
— Благодаря ви… благодаря ви много… благодаря ви. — продължаваше да изрича той, а сълзите се стичаха безкрайно по набръчканото му лице.
София се усмихна и разбра колко много означава тази лента за него.
— От любим човек ли е? — попита го тя, без да спира за отговор.
— Когато майка ми почина, се почувствах предадена. Спрях да вярвам в Бог… спрях да ходя на църква. Мислех, че нямам никого, дори баща! Животът се подиграваше с мен, сякаш бях грозна шега. Стоях като сираче. Чувствах се самотна, дори когато хората се тълпяха около мен. Бях толкова сама!
— Но разбрах, че майка ми не е ходила никъде. Тя все още живее с мен в спомените ми!
Кристофър седеше неподвижно, зашеметен от думите на сестрата. Това, което тя току-що беше казала, изглеждаше като отваряне на очите, ключ, който отключи сърцето му и позволи на емоциите му да излязат. Той взе касетата, постави я в плейъра и натисна бутона. За първи път той увеличи силата на звука, за да позволи на някой да чуе нещо, което жена му искаше само той да слуша…
— Къде ще отида, кой ще лежи до мен… Дали това е нещо вътре в мен… Толкова съм самотен… — започна хита I’m Leavin на Елвис Пресли и продължи с най-добрите песни, на които някога са танцували Кристофър и Ема. Между всяка песен беше гласът на Ема, който беше записала, за да даде на Кристофър поглед към паметта и специалността на всяка мелодия.
Във всяка песен имаше уникален момент на любов, свързан с Кристофър с любимата му. Някои го разсмяха. На някои плачеше… а на други замръзна, сякаш не искаше да се върне в настоящето. Тези спомени…те бяха красиви!
Очите на София се напълниха със сълзи. Тя беше шокирана, че мъж с деменция, който не можеше да си спомни името, възрастта, името на жена си или каквото и да било, си спомня красивото минало, свързано с любимата му. София беше удивена от силата на любовта, която този по-възрастен мъж изпитваше към покойната си съпруга и не можа да сдържи сълзите си.
— Танцувай с мен!! — каза тя, протягайки топлите си ръце към опечаления Кристофър. Цялата вечер те танцуваха със сълзи от радост и болка, преливащи от очите им.
София вече не мразеше Бог. Тя започна да вярва в чудеса и дори се закле на Христос, че скоро ще доведе новия си баща Кристофър на църква. София реши да вземе Кристофър у дома със себе си. Искаше той да бъде бащата, когото никога не е имала. Искаше да го нарича татко, никога не беше наричала никого така, и да се грижи за него като за дъщеря му, докато той се събере отново с любимата си в Рая.
