Войник с увреждания осиновява малкия син на покойния си най-добър приятел, за да спази обещанието, което е дал мигове преди взрив по време на войната. Докато подписва документите за осиновяване месеци по-късно, наяве излиза изненада.
Ситуацията беше напрегната, докато изтребители осеяха синьото небе с бяла следа и бумтящ звук, събуждайки гордостта и патриотизма на войниците, които се биеха за своята страна. Зад стената от чували с пясък двама приятели ахнаха и обсъждаха съдбата си във войната.
— Приятелю! — Бъди, най-добрият приятел на Хенри, се обади. — Какво повече ни остава в цивилния ни живот? Колко дни още ще продължи това?
Капки сълзи се търкаляха, размазвайки камуфлажната боя на лицето на Бъди, докато той не можеше да спре да мисли за малкия си син Кори. Той извади стар портфейл от джоба си и болезнено изчетка снимката на сина си.
— Искам да го видя и прегърна за последен път, приятелю.
— Бъд, защо за последен път? След това ще се приберем у дома. Не падай духом. Остани силен. Това също ще мине.
— Не, приятелю… Имам това странно чувство, че нещо лошо ще се случи. Ще се погрижиш ли за сина ми, ако нещо се случи с мен? Моля те, обещай ми, че няма да оставиш сираче малкото ми момче.
— Нищо няма да се случи, Бъд. Скоро ще се прибереш и ще видиш сина си.
— Моля те, обещай ми, че ще бъдеш до сина ми, ако нещо се случи. — досади Бъди.
— Добре, обещавам! — Когато Хенри и Бъди се удариха с юмруци, последва силен взрив, превръщайки живота им в гробна тишина за миг…
Три дни по-късно във Военна болница…
Мрачната тишина в отделението, в което Хенри беше приет, беше внезапно събудена от силни сирени на линейки, пронизващи въздуха. Още войници, ранени, мъртви и някои, борещи се с последните си минути, бяха докарани на носилки. Хенри внезапно отвори очи и поиска да помръдне. Но не можеше да го направи толкова бързо, колкото преди.
— Господине, отпуснете се. Моля, не мърдайте. — втурна се към него сестрата.
— Искам да използвам тоалетната, моля. Искам да стана.
— Сър, една секунда. — и миг по-късно медицинската сестра се върна с чифт патерици. Хенри не разбра защо ги е донесла, докато не вдигна одеялото. Болезнената истина взриви Хенри, когато видя ампутирания си крак. Сърцето му започна да бие по-бързо, докато той тревожно се оглеждаше за Бъди.
— Моят приятел… моят приятел Бъди… къде е той??
Сестрата стисна силно устни и каза:
— Съжалявам, сър… той беше убит при взрива.
Болка и разбито сърце пропълзяха през всеки нерв на тялото на Хенри и той никога не се беше чувствал толкова слаб и съкрушен.
— Искам да го видя… моля те, заведи ме при Бъди. — извика Хенри.
Но не му беше позволено да направи това веднага. Нареден му беше пълен режим на легло, докато кракът му оздравее. Това, което го съкруши повече, беше, че не можа да бъде част от погребението на най-добрия си приятел. Странните им шеги, моментите, в които плачеха на раменете си, и силният смях на Бъди преследваха опечаления Хенри.
Шест седмици по-късно той беше изписан и изпратен у дома като пенсиониран по инвалидност. Преди да си тръгне, той посети гроба на покойния си приятел, постави венеца и каза:
— Ще направя всичко, за да спазя обещанието си, Бъд. Твоят син вече е мой син.
Хенри беше израснал в приют, след като загуби родителите си при пътен инцидент, когато беше на 10. Докато растеше, той беше привлечен да служи на страната си и да бъде част от нещо по-голямо от него. Мотивиран от любовта си към родината си, Хенри стана войник.
Всяка година, когато се връщаше в родния си град, той посещаваше приюта, в който беше израснал. Но този път не можа да се събере да го направи. Той беше с разбито сърце и след като се прибра вкъщи, реши да намери Кори.
— Бъди ми каза, че майка му е твърде стара, за да се грижи за сина му. Трябва незабавно да видя момчето.
Хенри и Бъди бяха родом от един и същ град, така че той успя да проследи адреса на своя приятел и отиде там, за да се срещне с момчето.
— Здравейте, аз съм Хенри, приятелят на Бъди от армията. — каза той на възрастна жена, която отвори вратата. Тя изглеждаше крехка и болна и не можа да отговори веднага.
— Влизай. — каза тя и влезе, без да каже нищо повече.
Хенри я последва в инвалидната си количка и видя няколко снимки на Бъди с покойната му съпруга Ели и сина им Кори, на 5. Ели беше починала по време на раждане и докато Бъди беше на служба, майка му Дороти се грижеше за малкия му син. Но поради напреднала възраст тя не успяваше да се справи с тежката отговорност. Дороти вече беше с разбито сърце и сломена, след като загуби единствения си син във войната, и за да направи нещата по-лоши, тя имаше продължаващи здравословни проблеми.
— Как ще й кажа, че искам да осиновя Кори? — учуди се Хенри. Той не искаше да безпокои повече Дороти и изчака подходящия момент, за да обсъди обещанието си към покойния си приятел.
С течение на времето Хенри започна редовно да посещава Кори и му носеше играчки при всяко посещение. Екшън фигурките от Лигата на справедливостта бяха любимите му, Бъди често му казваше.
Един ден, когато Хенри най-малко го очакваше, Дороти го попита дали може да приеме Кори след смъртта й. Той беше изненадан, защото се опитваше да разбере как да повдигне пред нея темата за осиновяването на Кори.
— Синко, аз съм много стара и слаба. Зрението ми отслабва и не мога да се движа както преди. Съдбата е непредсказуема и всичко може да се случи на всеки по всяко време. Ще осиновиш ли Кори?
Приемайки го като зелен сигнал от небесата, Хенри започна с документите за осиновяване на момчето. Точно когато ги финализира, Дороти почина. Изглеждаше така, сякаш знаеше, че краят на дните й наближава.
След като Дороти беше положена в мирна почивка близо до гроба на покойния си съпруг, Хенри получи неочаквано обаждане от адвоката. Въпреки че мислеше, че става въпрос за осиновяването на Кори, Хенри не предполагаше какво още го очаква на следващия ден.
В кантората на адвокат…
— Трябва да подпишете този документ… и има още един. — каза адвокатът на Хенри. Помисли, че е свършил, когато адвокатът му предложи да подпише още един документ.
Не предполагайки какво е това, Хенри набързо го подписа, защото беше твърде развълнуван да вземе Кори у дома. Когато добави последната точка до подписа си, адвокатът направи изявление, променящо живота.
— Г-н Хил, това е копие от завещанието, което бащата на Кори е оставил. Според неговото желание синът му ще наследи 75 000 долара на 18-тия си рожден ден. В завещанието също се споменава, че неговият непосредствен настойник може да ги използва.
— Вие сте осиновителят на Кори; парите са изцяло ваши. Ето чека. Успех, г-н Хил!
Но Хенри не беше щастлив от разкритието.
— Не мога да взема тези пари. Те принадлежат на сина ми и само той трябва да ги използва.
— Г-н Хил, изборът е ваш. Но мой дълг е да ви информирам предварително и да ви предам наследството.
Хенри прие чека и заведе Кори у дома. С течение на дните баща му започна да липсва на момчето и когато попитал Хенри, му беше казано, че Бъди все още е на служба.
— Ще му разкажа всичко, щом стане достатъчно голям, за да разбере. — помисли си Хенри. Той не искаше да разбие сърцето на малкото момче и направи всичко възможно то да се почувства щастливо и обичано.
Когато Хенри най-малко го очакваше, една жена пристигна на прага му няколко седмици по-късно.
— Аз съм Ела, лелята на Кори и сестрата на Бъди. Дойдох да взема племенника си с мен. Можете ли да го доведете при мен?
Хенри се стресна.
— Лелята на Кори??
жДа, правилно чухте. Това са няколко снимки на покойния ми брат и мен, преди той да се присъедини към армията.
— Но Бъди никога не ми е казвал за теб.
— Ах, той не би искал, защото не ме харесва. Избягах от вкъщи, за да продължа кариерата си в модата. Нека не навлизаме в много подробности. Изпрати момчето с мен заедно с парите му. Когато говорехме, брат ми ми каза, че синът му ще наследи всичките му спестявания.
Хенри получи ясна представа какво преследва Ела.
— Ако Бъди искаше да осиновиш сина му, той нямаше да ме помоли да го направя. И няма да получиш нито стотинка от парите на сина ми. Махай се оттук.
Ела стисна устни и избяга, намръщена. Докато Хенри си мислеше, че това е краят, седмица по-късно пристигна нов удар чрез съдебно известие. Ела съдеше Хенри, за да поиска попечителството над племенника си и неговото наследство.
В съда в деня на съдебното заседание…
Хенри пристигна в съда с Кори, решен да се върне у дома с него.
“Никога няма да позволя на никого да те отнеме от мен. Ти си моят син… живият спомен за най-добрия ми приятел. Няма да позволя нищо да застане между нас.” — помисли си той, докато уверено влизаше.
Тъй като адвокатът на Ела обвини Хенри, че е осиновил Кори заради парите му, Хенри беше призован на свидетелската площадка.
— Ваша чест, най-малко се интересувам от наследството на сина ми. То му принадлежи и той ще бъде единственият му наследник на 18-тия си рожден ден.
— Но защо искате да отгледате момчето, когато леля му предлага да бъде негов настойник? Има ли нещо, което искате да ни кажете? — прекъсна го съдията.
Когато всички впериха любопитни погледи в Хенри, той избухна в сълзи.
— Защото обещах на покойния си приятел Бъди, че ще бъда баща на сина му. Че няма да го оставя сирак, вместо това ще го отгледам така, както Бъди би го направил, ако беше тук — Ваша чест, това е войнишки обет и когато един войник даде обещание, той ще направи всичко, за да го спази.
— Това е нелепо. Ваша чест, изпратете момчето с мен. Имам права над него и над парите на брат ми. — възмути се Ела, намеквайки на съдията, че търси само наследството на Кори.
След внимателно обмисляне и изслушване на двете страни, съдията обяви присъдата си.
— Момчето ще живее с осиновителя си, г-н Хенри Хил, който ще държи парите му до 18-тия му рожден ден.
Съдът беше отложен, тъй като всички аплодираха Хенри, че се застъпи за сина на починалия си приятел. Ела се намръщи и предизвика, че ще се заеме с въпроса във висшия съд, но Хенри никога повече не я видя.
Хенри отгледа Кори, отдавайки сърцето и душата си на благополучието на момчето.
— Времето не чака никого. — често се смееше Хенри, докато нежно разресваше кафявата си брада, когато се погледнеше в огледалото. Годините бяха отлетели и беше 18-тия рожден ден на Кори. По средата на празненството за рождения ден, което отбеляза независимостта и пълнолетието на Кори, Хенри му подари плик с чека и копие от завещанието на покойния му баща.
— Татко, какво е това??
— Скъпи, това е твое наследство!! Баща ти Бъди ти е оставил това и трябва да го получиш, след като навършиш 18!
Кори прочете завещанието и се разтопи в сълзи, след като разбра, че осиновителят му никога не е взел и стотинка от парите му. Той беше дълбоко трогнат и измисли сладка изненада за Хенри няколко дни по-късно.
Два дни след рождения ден…
Кори прегърна Хенри и му подаде два самолетни билета.
— Сине, какво е това??
— Татко, летим за Ню Йорк след два дни, за да вземем новата ти протеза за крака!
Хенри не успя да сдържи сълзите си. Той посвещаваше всяка секунда на отглеждането на Кори и макар да знаеше за протезите, никога не му хрумваше идеята да се сдобие с такива. Той беше решен да даде всичко от себе си, за да направи живота на сина си по-щастлив и когато Кори предложи идеята, Хенри беше зашеметен.
— Но синко, защо искаш да похарчиш наследството си за мен?
Кори прегърна Хенри и каза през сълзи:
— Защото ти си моят баща!! И аз съм твоят син!! Няма нищо, наречено твои пари или мои пари между баща и син.
— Дори и да сваля небето в краката ти, татко, това няма да компенсира твоята любов и грижа. Искам да ти благодаря по толкова много начини, а това е нищо. Ти си моят истински герой, който ме научи как обещанието може да промени живота на човек. Обичам те, татко…обичам те повече, че спази обещанието си към моя баща…и още повече, че си мой баща!!
Хенри стоеше безмълвен, докато от очите му валяха сълзи. Той прегърна Кори и не проговори повече. Те отлетяха за Ню Йорк два дни по-късно.
