Възрастната Дорис е на смъртно легло и няма представа защо на съпругът й Карл не е позволено да я види в отделението. Един ден бавно се буди от изкривяващ шум до леглото си. Тя отваря очи и чува гласа на Карл по радиото.
— Съжалявам, сър, но нямате право да влизате в отделението. — каза медицинската сестра на Карл, който беше принуден да излезе извън спешното отделение на болната си съпруга. Надникна през кръглото прозрачно стъкло на вратата, цитирайки набързо всяка молитва, която знаеше.
— О, Боже, моля те, не я отнемай от мен! — извика той. Той умоляваше лекарите да му позволят да се срещне със съпругата си, но така и не успял. Дни по-късно Карл беше изтощен и осъзна, че трябва да направи нещо, за да помогне на жена си да се възстанови. Намери стар роман на леглото и беше намислил план.
Карл среща Дорис в същия колеж, в който учеха преди 40 години. Двойката се влюби, ожениха се и създадоха семейство. Но нещата се промениха, след като Дорис се разболя и децата им вече не бяха наоколо, за да се грижат за нея.
Един стар Карл седеше до празното им легло със сълзи, изливащи се от очите му, бликащи през бръчките по лицето му, които изразяваха болезненото му минало. Колкото повече мислеше за Дорис, толкова повече му се искаше да може да пътува във времето и да промени последните три дни от живота си.
— Как ми се иска… как ми се иска да не се случваше. — болезнено каза той, гледайки снимката на Дорис и спомняйки си случката, която го преследваше.
Дорис и Карл имаха три деца и седем внуци. Въпреки че децата им ги посещаваха веднъж годишно, напрегнатият им начин на живот ги отдалечаваше през по-голямата част от годината. Те никога не бяха наоколо, за да се грижат за родителите си и предполагаха, че се справят добре.
Но напоследък здравето на Дорис се влоши и тя не можеше да ходи повече от пет стъпки наведнъж. Приемайки, че е бреме, Дорис се опита няколко пъти да убеди Карл да я настани в старчески дом.
— Сигурна съм, че има много професионалисти, които да предложат най-добрите грижи, скъпи. — каза му тя. Но Карл не прие предложението й на сериозно и го отхвърли.
Понякога той се подиграваше на Дорис, че дори й хрумва такава идея.
— Преди да те настаня там, трябва да бъда прегледан и нает да бъда твоя медицинска сестра! — пошегува се той.
Въпреки че Карл имаше страхотно чувство за хумор, той не беше щастлив отвътре заради децата си и тяхното невежество към Дорис.
— О, татко, казах ти, нали? Времето тук е ужасно и не мисля, че можем да пътуваме безопасно с деца. — каза синът на Карл Томас по време на разговор.
Карл беше наранен, тъй като и другите му две деца имаха неясни причини да не искат да се отбият и да посетят майка си. Той се отказа да им се обажда и се надяваше Дорис скоро да види по-добри дни.
— Скъпа, може би са заети и времето трябва да е лошо… не видяхме ли в новините онзи ден? — Дорис каза на Карл, въпреки че таеше тъгата си в себе си. Но с всеки изминал ден здравето на старата майка се влошаваше.
Един ден Карл четеше роман на Дорис. Правеше това често, откакто зрението на Дорис се замъгли, а тя не обичаше да носи очила. Карл обичаше да чете книги и дори отказа, когато децата му се опитаха да научат Дорис да използва аудиокниги.
— Нищо не може да се сравнява с усещането да слушаш любимия човек да ти чете. Тя не се нуждае от компютърно роботизирано нещо, говорещо на машинен език. — каза веднъж Карл на децата си.
Докато прелистваше страниците, откри Дорис в неподвижна поза. Отначало си помисли, че е заспала твърде рано. Той се наведе, за да прибере разрошената коса на Дорис зад ушите й и когато докосна лицето й, видя, че не реагира. Очите й бяха затворени и тя не помръдна.
— Н-не, не… моля те, събуди се. Не може да бъде… не мога да живея без… — Карл извика. Тойпостави главата си на гърдите на Дорис и веднага повика линейка.
— Да, сърцето й още бие. Моля ви, елате тук! Моля ви, спасете я! — помоли той персонала на болницата и посочи адреса си. Няколко минути по-късно линейка спря пред къщата на Карл. След като прегледа Дорис, лекарят информира Карл, че тя трябва да бъде откарана спешно в болница.
— Ще направим всичко възможно, сър. — каза докторът на Карл.
Старецът беше смазан, докато държеше ръката на Дорис, докато линейката пътуваше към болницата.
— Няма да позволя нищо да ти се случи. — промърмори той.
Минути по-късно Дорис беше откарана по спешност в интензивното отделение.
— Съжалявам, сър. Но трябва да се върнете у дома или да изчакате отвън. — посъветва го медицинската сестра. — Може би ще можете да я посетите по-късно, тъй като състоянието й е критично.
Карл беше с разбито сърце и се върна у дома с такси. Не можа да заспи цяла нощ, тъй като празното място на Дорис му напомняше колко много му липсваше. Беше неспокоен и едва беше спал пет минути сутринта, когато силните слънчеви лъчи го събудиха.
— Трябва да тръгвам… Трябва да се приготвя и да я видя веднага. — каза той.
Той отиде с колата до болницата и се втурна към отделението, в което Дорис беше задържана. Но когато се опита да влезе, медицинска сестра го спря, като го хвана за рамото отзад.
— Съжалявам, сър, но не ви е позволено да влизате в тази стая. — каза мъжът на Карл. Въпреки че Карл се опита да убеди момчето и да влезе в отделението, той не успя.
— Не, сър, дори и да получите специално разрешение, не мисля, че ще ви бъде позволено, тъй като вътре има толкова много болни хора под критични грижи. — обясни медицинската сестра.
Карл беше разтроен че не можеше да бъде с Дорис или да бъде сигурен в нейното състояние. Той седеше сам навън за няколко минути и излезе от болницата по-бързо от всякога през целия си живот. Не можеше повече да понася тази раздяла и някъде в сърцето си усещаше, че Дорис скоро ще се върне у дома.
През следващите няколко дни Карл непрекъснато звънеше в болницата и питаше за Дорис.
— Добре ли е? Питала ли е за мен? Ще ми бъде ли позволено да я видя днес? — попита той рецепционистката.
Но всеки път получаваше същия монотонен отговор.
— Ъъъъ, не мисля така, сър. Ще ви се обадим и ще ви кажем дали е подходящият момент да дойдете. — чу Карл да казват случайни хора.
Карл никога не е бил толкова разтревожен. Той продължаваше да кръстосва спалнята, проверявайки телефона си на всеки две минути. След това отиде до празното легло на Дорис и намери романа, който й беше чел. Гледайки го, му хрумна идея.
— Я да видя как ще ме спрат сега. — измърмори той.
— Хей, Томас. Помниш ли къде държеше старото ми радио? — попита Карл сина си.
— Шегуваш ли се? Ще слушаш музика по това проклето радио, когато мама се бори за живота си? — извика Томас по телефона. — Между другото, предполагам, че е в обора.
Карл забърза към обора и претърси мястото, търсейки старо преносимо радио, което използваше като любител в радиоклуб преди десетилетия.
— Намерих те! — Карл извика от радост, докато взимаше прашното старо нещо иззад купчина кашони.
Изчака нетърпеливо цяла нощ и на разсъмване потегли към болницата. Той изчака пред отделението на Дорис, за да види кой ще му помогне. Точно тогава той намери медицинска сестра на име Софи.
— Не, сър, страхувам се, че не мога да направя това за вас. — каза Софи на Карл, докато той непрекъснато я умоляваше да занесе радиото в стаята на Дорис и да го постави близо до леглото й.
— Моля, опитайте се да разберете. Може би това ще й спаси живота. — помоли Карл жената. Сестрата беше озадачена от упоритостта и любовта на Карл към жена му. След дълбок размисъл тя грабна устройството от Карл и бързо влезе в отделението. — Надявам се да не си навлека неприятности заради това! — каза тя набързо и затвори вратата пред Карл.
Същата вечер Дорис започна да мига с очи, докато все още беше в безсъзнание. Софи коригира изкривяването на звука и леко увеличи силата на звука на радиото, като се увери, че другите пациенти не са безпокоени.
— …И тогава тя го погледна в очите… — Гласът на Карл се просмука през високоговорителя. Дорис отвори очи, обърна се настрани и видя радиото до леглото си.
Дорис се усмихваше и плачеше, докато Карл й четеше романа по радиото. Тъй като Карл беше вкъщи, той не можеше да види щастието на Дорис този ден, но твърдо пожела тя да се възстанови скоро.
— О, скъпи! Обичам те толкова много! — прошепна Дорис, докато Софи се усмихваше и помагаше на възрастната жена да седне в леглото. Миг по-късно Карл получи обаждане от болницата.
— „Здравейте, господине, жена ви иска да говори с вас. — каза човекът. — Да, вече е добре.
Карл беше развълнуван и не можеше да повярва на това, което току-що чу!
