Майка е вбесена, след като синът ѝ се обажда от летния лагер и я моли да го вземе. Тя нахлува в лагера и шокира всички.
“Какво става, скъпи? Защо плачеш?” Лусинда пита загрижено. Тя се притеснява за 10-годишния си син Аарон, когото е изпратила на летен лагер.
По начало тя не беше доволна от цялата идея за летния лагер, но когато Аарон настояваше, че всичките му приятели отиват и той също иска да отиде, Лусинда нямаше друг избор, освен да му позволи.
Когато обаче Аарон ѝ се обажда насред лагера, целият тъжен и разплакан, искайки да се прибере у дома, сърцето на Лусинда започва да бие бързо. Той толкова отчаяно искаше да се присъедини към лагера, че дори беше направил опит за гладна стачка, като отказа да вечеря една вечер, когато тя отказа лагера. Чудеше се какво се е случило, за да го накара да иска да се върне у дома.
“Скъпа, бъди честна; какво не е наред?” Лусинда го попита отново. “Трябва да ми кажеш, Аарон”, добави тя.
Но Аарон просто продължаваше да плаче, преди да каже: “Вземи ме оттук, мамо. Моля те!”
Преди няколко седмици Аарон беше много развълнуван, когато приятелите му разказаха за летния лагер. Това щяло да бъде повече от едноседмично преживяване без родители наоколо! Освен това щяха да играят игри, да правят лагерен огън и да се наслаждават на страхотно време. Да не говорим, че имаше и спортно състезание между отбори от различни лагери, а Аарон обичаше спорта.
Като майка Лусинда се притесняваше за Аарон, когато той настояваше, че много иска да отиде, тъй като никога не е бил сам толкова далеч от нея. Лагерът беше на километри разстояние, а той все пак беше само на 10 години, така че тя не искаше той да отиде.
“Поставих детето си тук, защото мислех, че това ще бъде добро време за отдих за него. Защо мислите, че не го заслужава?” – попита ядосано тя.
Но тогава Аарон беше твърдо решен да посещава лагера. “Всичките ми приятели отиват, мамо! Моля те! Искам да отида!” – настояваше той.
“Но, скъпи”, възрази Лусинда. “Знаеш ли, винаги можем да направим нещо различно това лято… може би семейно пътуване? Аз, ти и татко?”
“Не, мамо!” Аарон настояваше. “Ние винаги правим това. Моля те, мамо! Моля те!!!”
В крайна сметка Лусинда отстъпи и сега Аарон плачеше в лагера. “Знаех, че това не е добра идея. Но деца! Те не слушат!” – каза си тя.
“Идваш ли, мамо?” – попита Аарън по телефона. “Не искам да оставам повече тук.”
“Излизам от къщи още сега, скъпи”, каза Лусинда, наметна пуловера и взе ключовете за колата от купата на рафта в хола. “Може да отнеме малко време, но ще бъда там.”
“Ще те изчакам… Не трябваше да идвам тук, мамо. Всички други момчета са по-големи от мен и ме карат да се чувствам зле. Спортният треньор не ми позволи да се включа в състезанието, а тези момчета ми се подиграват!”
“Какво?” Лусинда спря на място. “Какво точно се случи?”
“Утре има състезание по бягане между различни лагери. Мамо, знаеш, че обичам спорта, но не ми позволиха да участвам, защото съм само на десет години. Всички други момчета са по-големи от мен и смятат, че не мога да се състезавам с тях. Чувствам се много зле, мамо.”
“Затова ли си тъжен, Аарон?”
“Да, мамо. Току-що се върнах в палатката си и седя сам. Искам да се прибера вкъщи”, добави той и гласът му се пречупи.
“Добре, миличък”, каза Лусинда, отиде до спалнята му и извади папка от едно чекмедже. “Ще дойда. Дотогава трябва да направиш само едно нещо. Спри да плачеш и ме чакай, добре?”
“Добре, мамо. Моля те, ела скоро.”
Лусинда свали телефона и замина направо за лагера на Люк. Отне ѝ часове да стигне дотам, особено заради трафика, и щом пристигна, нахлу в кабинета на директора на лагера.
“Да, госпожо? С какво мога да ви помогна?” – попита я директорът, г-н Харингтън.
“В известен смисъл, господине, бях принудена да дойда тук заради това, което се случи със сина ми” – каза тя гневно. “Името му е Аарон, а аз съм майка му, Лусинда Джоунс. Чух, че са му отказали да се включи в предстоящото ви състезание, защото е по-млад от другите деца. Поставих детето си тук, защото смятах, че това ще бъде добро време за отдих за него. Защо смятате, че той не го заслужава?”
“Е, госпожо Джоунс – защити се господин Харингтън. “Нали Аарон ви каза, че всички те са тринайсетгодишни и се състезават? Аарон е само на десет години и ние можем…”
“Погледнете, господине.” Лусинда му показа папката, която беше донесла със себе си. “Синът ми е на 10 години, но на своята възраст е спечелил седем медала и се е състезавал успешно в няколко шампионата по бягане. Възрастта му няма нищо общо с уменията му и знам, че решението ви е накарало Аарон да се почувства обезкуражен. Мисля, че трябва да му дадете шанс. Никое дете не заслужава да бъде обезкуражено по този начин!”
След убеждаването на Лусинда г-н Харингтън разрешава на Аарон да участва в състезанието.
“Добре тогава” – въздъхна той. “Ако настояваш, ще ти разреша.”
На следващия ден, за изненада на всички, Аарон спечели първото място в състезанието и постави рекорд. Това шокира всички с изключение на Лусинда, която винаги е вярвала в сина си.
Докато му връчваше медала, господин Харингтън се усмихна нервно и се извини на Аарон. “Съжалявам, Аарон. Майка ти беше права. Възрастта няма нищо общо с уменията и всяко дете има потенциал да спечели”, каза той. Междувременно всички останали деца се радваха за Аарон.
