Едно бедно момче носи на гърба си най-добрия си приятел с увреждания, за да го заведе у дома. Няколко дни по-късно проблемите на семейството му неочаквано се разрешават, последвани от сълзлива среща на прага на дома му.
10-годишният Бъди е бил обикновено момче, но с необикновено сърце. Той има много приятели, но никога не е имал истински “най-добър приятел”, докато не среща Саймън – новото момче в класа, което използва инвалидна количка.
Никое от децата не обичаше да играе със Саймън. По време на игрите той оставаше настрана и никой не проявяваше интерес да се сприятели с него, освен Бъди. Той се обръща срещу всички и бързо се сближава със Саймън, защото вярва, че истинските приятели са с различни размери и форми…
Бъди живееше с баба си Дорис в малката им къща в покрайнините на града. Той е загубил родителите си преди пет години в автомобилна катастрофа. Дорис го е отгледала, тя е била всичко, което е имал, и той винаги е искал да накара баба си да се гордее с него.
Това беше най-щастливият момент в живота на Бъди, но го очакваше друга изненада.
Бъди си обещава, че ще направи всичко, за да накара баба си да се гордее и да бъде щастлива, и скоро молитвите му са чути, но по начин, който никога не си е представял.
“Хаааа! Все още ми предстои дълъг път, за да помогна на баба. Аз съм само на десет години. Все още трябва да завърша училище, да отида в колеж и да си намеря работа… Едва тогава ще мога да й нося пари, за да й помогна”, често си мислеше той.
Бъди винаги е искал да помогне на Дорис със сметките за лечение и наема, затова през свободното си време коси тревата на съседите, разхожда кучета и дори помага на възрастни хора да носят покупките си вкъщи срещу 1 долар.
Досега беше спестил 70 долара, но те не бяха достатъчни, за да покрият разходите си. Без да се обезсърчава, Бъди продължава да работи и единственият човек, който го утешава, е Саймън – най-добрият му приятел.
Двете момчета често се отправяли към гората близо до училището им, за да наблюдават птици през свободното си време. Това било любимото им хоби.
Един следобед в последния учебен ден преди лятната ваканция те отишли на любимото си място в гората.
Бъди буташе инвалидната количка на Саймън и обсъждаше колко вълнуващо ще бъде приключението им. Те се кикотеха по пътя към гъстата гора, без да знаят какво ги очаква.
“Мисля, че трябва да се върнем, Саймън. Предполагам, че снощният дъжд е развалил това място. Виж, толкова е блатисто и мокро.”
Но Саймън настояваше. “Всичко е наред, Бъд. Нека продължим да вървим. Сигурен съм, че ще видим много птици, защото след дъжда те идват предимно на лов за червеи и насекоми. Бутай ме, нали?!”
“Добре, дръж се здраво”, каза Бъди и избута количката на Саймън още повече.
Миг по-късно момчетата имаха проблем с придвижването напред. Едно от колелата се заби в клон под локва кал. Инвалидната количка се счупи, което затрудни придвижването напред.
“Господи! Как ще тръгнем обратно? Заклещени сме!” – изкрещя Саймън.
“Пич, казах ти, но ти не ме послуша. Чакай, дай ми да помисля.”
Времето отново започна да се влошава. Момчетата чуха гръмотевици да гърмят из планините, което ги изплаши. Те искаха да избягат, но не можеха да се отделят един от друг.
“Чакай! Имам план”, възкликна Бъди, наведе се и вдигна приятеля си от инвалидната количка. Опитът му се провали, защото Саймън беше твърде тежък за него. Но той все още не се отказваше. “Саймън, обвий ръцете си около раменете ми. Дръж се здраво, Саймън. Това трябва да се получи.”
Бъди най-накрая успя да вдигне Саймън на гърба си. Той хвана краката на момчето и го понесе към празния главен път. За съжаление автомобилите, които обикновено минавали по този път, били отклонени, тъй като едно дърво било паднало и препречило пътя, така че нямало никакъв шанс момчетата да се приберат вкъщи на автостоп.
Бъди беше гладен и изтощен. Но най-важното за него беше да закара приятеля си безопасно у дома. Той вървеше със Саймън, прикован на гърба му, задъхан и издъхващ. Беше уморен, но продължи да върви.
Час по-късно момчетата пристигнаха в дома на Саймън. Родителите му бяха притеснени и въздъхнаха облекчено, след като ги видяха.
“Инвалидната му количка се счупи в гората. Затова аз го пренесох!” – каза Бъди.
“Бъди, много ти благодаря, че докара сина ми благополучно у дома”, изплака майката на Саймън. “Не мога да повярвам, че го носеше на гърба си през цялото време!”
Родителите на Саймън му предложиха пай в знак на благодарност и Бъди се наслади на едно парче, преди да се сбогува със семейството.
Върнал се вкъщи при баба си и никога не си направил труда да спомене какво е направил през този ден. Не смяташе, че носенето на Саймън на гърба му е голяма работа.
Няколко дни по-късно хазяинът им се отби при нея и ѝ каза нещо, което стресна Дорис.
“Госпожо Фрейдман, не е нужно да се притеснявате за тазгодишния наем. Той е напълно покрит. Дойдох тук, за да ви информирам за това.”
“Наемът ми е платен? Но тъкмо се канех да ви се обадя, за да ви помоля за отсрочка.”
“Да, наемът ви е напълно платен. Не е нужно да се притеснявате.”
“Но кой плати наема ми? Не съм молил никого да го прави.”
Няколко минути по-късно родителите на Саймън влязоха вътре и прегърнаха Дорис.
“Отгледали сте толкова прекрасен внук, госпожо Фрейдман!” – казаха те, докато Бъди гледаше в шок.
Оказа се, че Саймън е разказал на родителите си как Бъди винаги е искал да накара баба си да се гордее с него и да им помага във финансовите им затруднения. Въпреки че родителите на Саймън бяха бедни, те решиха да помогнат на Бъди, който винаги беше мил и грижовен към сина им. Те започват кампания за набиране на средства онлайн и успяват да съберат 12 000 долара за Дорис и Бъди.
“…И ето как успяхме да платим наема ви. Дори ти донесохме някои лекарства”, разкрива бащата на Саймън. “Госпожо Фрейдман, радваме се, че успяхме да ви помогнем”.
Дорис и Бъди бяха потресени. Същата вечер те поканиха Саймън и семейството му на вечеря. Това беше най-щастливият момент в живота на Бъди, но го очакваше още една изненада.
Няколко дни по-късно той отворил вратата и с изненада видял Саймън навън – без инвалидна количка и изправен на крака!
“Саймън?! Как можеш да се изправиш? Толкова съм щастлив!” – извика Бъди.
“Ти направи живота ни много по-лесен, Бъд. Ти ми помогна, а моите родители помогнаха на твоето семейство. Съседите ни научиха за това и на свой ред събраха пари за операцията на крака ми. В крайна сметка всички ние си помогнахме един на друг!”
Момчетата се прегърнаха и проляха сълзи от радост, след като разбраха как една малка постъпка на доброта може да се завърти по спиралата и да се върне десетократно.
