Новата учителка на десетгодишната Ема прилича точно на мъртвата ѝ майка, но това е само началото на загадката. Когато лицето на баща ѝ пребледнява и тайните започват да се разкриват, Ема осъзнава, че всичко, което е смятала, че знае за семейството си, е на път да се промени завинаги.
Ема се събужда от гласа на баща си. „Ема, време е да ставаш! Първи ден в новото ти училище!“ Тя изстена и зарови лице във възглавницата си. Ново училище, нов град, всичко ново. Старото им място вече ѝ липсваше.
Докато се приготвяше, Ема погледна снимката на нощното си шкафче. Мама Е., единствената майка, която някога е познавала. Татко каза, че е починала веднага след раждането на Ема, но тази снимка беше единственото, което имаше от нея. Изглеждаше толкова щастлива, а зелените ѝ очи искряха.
„Ема! Закуска!“ Татко отново се обади. Тя въздъхна и слезе долу.
„Готова ли си за големия си ден?“ Татко я попита, като й поднесе купа със зърнени храни.
„Предполагам“, промълви Ема, като потърка храната си с лъжица.
Татко разроши косата ѝ. „Ще се справиш чудесно, дете. Нови приключения, нали?“
Тя се принуди да се усмихне. „Точно така.“
Училището се очертаваше отпред, голяма тухлена сграда, гъмжаща от деца. Стомахът на Ема се сви, когато татко спря до бордюра.
„Приятно изкарване, Ем. Ще те взема в три, добре?“
Тя кимна, стискайки раницата си. Нищо не става.
Коридорите бяха лабиринт, но Ема най-накрая намери класната си стая. Тя си пое дълбоко дъх и влезе вътре.
И замръзна.
В предната част на стаята стоеше… Мама? Не, не може да бъде. Но приликата беше поразителна. Същото лице, същата усмивка. Само косата беше различна – къса и къдрава, а не дълга и права.
„Здравей – каза тя топло. „Вие трябва да сте Ема. Аз съм госпожа София. Добре дошли в нашия клас.“
Ема промърмори поздрав, а умът ѝ се забърза. Как е възможно това?
Денят минаваше като в мъгла. Тя не можеше да откъсне поглед от госпожа София. Всяко движение, всеки смях, сякаш виждаше снимката на майка си оживяла.
Когато звънна последният звънец, Ема избяга. Баща ѝ чакаше в колата и тя почти се хвърли в нея.
„Уау, забави се! Как мина денят ти?“
„Татко,“ избухна тя, “учителката ми прилича точно на мама!“
Лицето му побеля. „Какво имаш предвид?“
„Точно! Като на снимката, която имам на нея. Това е лудост!“
Татко стисна волана. „Това е… това е съвсем случайно съвпадение.“
„Можем ли да се върнем? Искам да я видиш!“
Той се поколеба, после кимна. „Добре. Утре сутринта ще влезем заедно.“
През онази нощ Ема почти не спала. Когато настъпи утрото, тя стана преди алармата си.
Бащата изглеждаше нервен, докато влизаха в училище. Ема го заведе в класната стая, където госпожа София се подготвяше за деня.
Тя вдигна поглед и изпусна чашата си с кафе. Тя се разби на пода.
„Джейсън?“ – прошепна тя.
Гласът на татко беше дрезгав. „София.“
Ема ги погледна объркано. „Значи вие наистина се познавате? Вие ли сте майка ми, госпожо?“
Очите на госпожа София бяха широко отворени. „Ема, защо не отидеш за малко в библиотеката? Баща ти и аз трябва да поговорим.“
С неохота Ема си тръгнала. Но тя не отишла далеч. Тя се скри точно пред вратата и се ослуша.
„Не мога да повярвам, че това си ти – каза татко. „След всичките тези години…“
„Джейсън, какво правиш тук? А Ема… тя е толкова пораснала.“
„Току-що се преместихме тук. Нямах представа, че си… София, тя си мисли, че си нейна майка.“
Настъпи дълго мълчание. После госпожа София заговори, гласът ѝ се разтрепери.
„Ти й каза, че съм нейна майка? Защо?“
Татко въздъхна. „Това е сложно. След онази нощ, след като си тръгна…“
„Искаш да кажеш, след като разбрах, че си спал с най-добрата ми приятелка?“
Ема се задъхва. За какво говореха?
„Знам“, каза татко. „Аз се обърках. Бях пиян, дори не си спомням… Но после тя забременя, а теб те нямаше и…“
„И какво?“ Гласът на госпожа София беше студен. „Реши да използваш снимката ми и да се преструваш, че аз съм майката?“
„Аз… исках Ема да има майка, на която да прилича. И никога не съм спирал да те обичам, София.“
Ема не можеше да издържи повече. Тя нахлува в класната стая. „Какво се случва? Татко, за какво говориш?“
И двамата се обърнаха уплашени. Бащата беше коленичил до нея.
„Ема, скъпа, има нещо, което трябва да ти кажа. Става въпрос за майка ти… за истинската ти майка.“
Сълзите налетяха в очите на Ема. „Какво имаш предвид, истинската ми майка? Това не е ли тя?“ Тя посочи госпожа София.
Г-жа София поклати глава. „Не, скъпа. Аз не съм твоята биологична майка. Но аз… Бях там, когато ти се роди.“
Таткото си пое дълбоко дъх. „Ема, биологичната ти майка беше приятелка на София. Имаше… инцидент. Забременяла е, но не е била готова да бъде майка. Имала е някои здравословни проблеми и… не е преживяла раждането“.
Светът на Ема се завъртя. „Значи… значи си ме лъгала? През цялото време?“
„Толкова съжалявам, Ема“, каза татко и посегна към нея. Тя се отдръпна.
„Не ме докосвай! Ти излъга! И двамата!“
Тя избяга от стаята, игнорирайки виковете им. Ема тичаше, докато не намери празна класна стая, след което се срина на един стол и се разплака.
Няколко минути по-късно се чу тихо почукване. Госпожа София надникна вътре.
„Ема? Можем ли да поговорим?“
Тя избърса очите си. „Защо трябва да вярвам на всичко, което казваш?“
Госпожа София седна до нея. „Имате право да се ядосвате. Това, което баща ти направи… не беше честно спрямо теб. Или към мен. Но той си мислеше, че постъпва правилно“.
„Като е лъгал?“
„Като ти даде майка, от която да се възхищаваш. Дори и да не е била истинска.“
Ема подсмръкна. „Наистина ли познаваш истинската ми майка?“
Госпожа София кимна. „Познавах. Тя беше най-добрата ми приятелка. И те обичаше, Ема. Просто… не беше в състояние да се грижи за теб.“
„И какво се случи? Защо си тръгна?“
Тя въздъхна. „Това е дълга история. Но кратката версия е, че бях наранена и ядосана. На баща ти, на приятеля ми… Имах нужда да избягам. Никога не съм мислила, че ще видя някого от вас отново.“
„И сега?“
„Сега… Не знам. Но бих искала да ви опозная, ако това не е проблем.“
Ема се поколеба, после кимна. „Добре.“
През следващите няколко седмици нещата бяха странни. Татко и госпожа София, която сега Ема наричаше просто София, се опитваха да обяснят всичко. Как са били влюбени, как една грешка ги е разделила и как биологичната майка на Ема се е борила с пристрастяването.
Беше много за възприемане. Но бавно Ема започна да разбира.
София и Ема започнали да прекарват време заедно след училище. Тя научила Ема да рисува – нещо, което тя винаги е искала да научи. И разказвала на Ема истории за истинската си майка, за хубавите моменти, които са преживели.
Един ден, докато почиствали след рисуване, София казала: „Знаеш ли, ти се смееш като нея“.
„Аз?“
Тя кимна и се усмихна. „Това е като музика. Точно като нейния.“
Ема усети топлина в гърдите си. „Благодаря, че ми разказа за нея.“
„Разбира се. Тя щеше да се гордее с теб, Ема.“
Междувременно нещата с татко бяха… сложни. Ема все още се ядосваше за лъжите, но виждаше колко упорито се опитва да оправи нещата.
Една вечер, докато я приспиваше, той каза: „Знам, че обърках нещата, Ем. Но искам да знаеш, че всичко, което направих, беше, защото много те обичам.“
Ема погледна снимката на нощното си шкафче, тази на София. „Знам, татко. Аз също те обичам.“
Докато седмиците се превръщаха в месеци, се случи нещо странно. Започнаха да се чувстват като семейство. Странно, сложно семейство, но все пак семейство.
Един ден на вечеря София обяви: „Предложиха ми работа като учителка в Ню Йорк“.
Вилицата на Ема се стовари в чинията ѝ. „Ти заминаваш?“
София посегна към ръката ѝ. „Всъщност се надявах… че може би всички ще отидем. Заедно.“
Ема погледна към татко, който се усмихваше. „Какво мислиш, Ем? Готова ли си за още едно приключение?“
Тя се замисли за това. Ню Йорк. Ново начало, и с двамата. Ема се усмихна.
„Да. Да го направим.“
Месеци по-късно, докато опаковаха къщата, Ема намери старата снимка на София. Тя проследи лицето ѝ, след което внимателно я постави в кутия с надпис „Стаята на Ема“.
Това не беше семейството, което си мислеше, че има. Но това беше семейството, което получи. И някак си това беше още по-хубаво.
