Мини не можеше да повярва, че 50 весели лица са се появили в училище, за да й подобрят деня. Това беше неочаквана благословия от Вселената – но дали нещо от това щеше да продължи и след Деня на бащата?
Мини вярваше в чудеса и магии, но вече сериозно започваше да се съмнява във всичко това. Беше минала цяла седмица от шестия ѝ рожден ден, а желанието ѝ не се беше сбъднало!
Разбира се, имаше и малки неща, за които да бъде благодарна. Животът наистина стана малко по-лесен, откакто сирачето беше прието от приемна майка, която живееше сама в луксозна къща с високи стъклени прозорци.
Но новостта от сложните закуски и роклите с къдрички се изчерпала доста бързо и малкото момиче се оказало, че иска нещо, което не може да сподели с никого – дори с приемната си майка.
Все пак това не било нещо, което госпожата щяла да може да ѝ купи. Никой не може да „купи“ баща. И все пак, заобиколена от нов живот в лукс, това беше всичко, което тя наистина искаше.
Една сутрин бавачката подготвя Мини за училище, нахранва я със закуска и я закарва на училище. „Мога ли да сваля прозореца?“ Мини попита, гледайки с възхищение дърветата покрай пътя, които се поклащаха от вятъра.
„Не, това ще развали косата ти!“ – каза бавачката с роботизирания си глас.
Мини присви устни, скръсти ръце и отново се скара на вселената. „Какво ти отнема толкова време, вселена? Къде е баща ми? Обзалагам се, че той ще ми позволи да сваля прозорците!“
Бъдете дъга в нечий чужд облак.
Този ден Вселената сякаш искаше да бъде смъмрена. Защото в час учителят на Мини, господин Томпсън, направи изненадващо съобщение, което накара Мини отново да се намръщи.
„Деца, утре е Денят на бащата! И в училище всички ще го отпразнуваме със „Закуска с татковци“! Всички вие можете да доведете утре в училище своите бащи или някой, на когото приличате като на свой баща. Всички ще седнем в един голям кръг, ще споделяме забавни истории, ще пеем песни, ще закусваме заедно и ще се забавляваме като камион!“
„Как ви звучи това?“
„Ужасно, ужасно, най-лошата идея в историята!“ Мини промълви под носа си. Тя забеляза, че г-н Томпсън я гледа, и бързо превърна надутото си лице в усмивка.
През останалата част от деня единственото, за което децата можеха да говорят, беше кого ще доведат в клас. Повечето деца говореха за бащите си: бизнесмени, полицаи, инженери и дори един актьор. Няколко други бяха довели любимите си чичовци и дядовци. Всички имаха някой баща, с изключение на Мини.
Когато училището свърши, Мини беше изтощена от отбягването на въпросите на съучениците си и беше на един въпрос разстояние от това да избухне в сълзи.
Оказа се, че последният въпрос ще дойде от учителя, г-н Томпсън. Той беше забелязал, че светлината в очите на Мини е угаснала още след обявяването на „Закуска с татковци“ в онзи ден. А след училище забеляза тъжното момиченце да седи самотно до училищната врата и да чака бавачката да я вземе.
„Добре ли си, Мини?“ – беше единственото, което той попита, а детето прегърна краката му и се разплака.
След като се прибра вкъщи същата вечер, г-н Томпсън не можеше да се отърси от тъгата, която беше видял на лицето на Мини, и от сърцераздирателното тайно пожелание за рождения ден, което тя му беше разкрила.
По средата на кафето си в 19:00 ч. на г-н Томпсън му хрумва идея. Той отвори лаптопа си, нагласи очилата си и докато клавишите на клавиатурата тракаха, г-н Томпсън започна да се усмихва.
Учителят беше пуснал пост в социалните мрежи, в който споделяше трогателната история на Мини и молеше за баща, който да се включи като доброволец за Мини и да се появи в училище на следващия ден като нейна бащина фигура.
Г-н Томпсън пуснал поста, пропуснал вечерята и се приготвил да си легне рано. Точно когато се надяваше, че някой добър човек ще се съгласи на необичайната молба, телефонът му иззвъня.
И звънна отново и отново. Докато учителят успее да се изправи на пода, да включи осветлението и да провери телефона си, той беше шокиран да види как номерът мига на екрана.
„50 доброволци? Правилно ли чета?“ Господин Томпсън изтръпна.
Той сложи очилата си и прочете всички отговори на поста си. Там, където учителят се притеснявал, че ще получи един любезен доброволец, наистина имало 50 любезни мъже, които се трогнали от тежкото положение на Мини и се отзовали, за да разведрят деня ѝ.
Господин Томпсън отново започна да пише на клавиатурата, подготвяйки сложна изненада.
На следващия ден Мини се влачи в училище, без да подозира за изобилието от любов, което я очаква да я изненада.
Вървеше по коридорите с очи, залепени за пода, като не забелязваше опашката от възрастни мъже пред вратата на класа си.
Г-н Томпсън каза името ѝ последен, след като другите деца представиха бащите си на класа.
Точно когато Мини се канеше да промълви, че няма никого, г-н Томпсън я хвана за раменете и каза: „Мини, знам, че искаше да доведеш бащина фигура, а си мислеше, че няма такава. Права си за това, скъпа моя. Няма нито една бащина фигура, която да се е появила за теб; има 50!“
Отначало Мини беше объркана, но когато се втурна извън класа, за да посрещне рояка от татковци, тя се замая от чиста радост. „Вие наистина сте дошли за мен?“ – ръкопляскаше тя от вълнение.
„Сигурно, Мини! Тук господин Томпсън ни разказа всичко за теб и за нищо на света не бихме го пропуснали!“ Един от мъжете държеше за Мини сладка синя мека играчка.
„И сме чували, че има и вафли!“ – добави друго весело лице, предизвиквайки сърдечен смях в тълпата.
Доброволците се присъединиха към останалите татковци и деца за целия ден, като участваха във всяка игра и пеене. Някои доброволци бяха донесли китари, укулеле и тамбури и свиреха и пееха всяка песен, която децата поискаха.
Господин Томпсън стоеше отзад и се наслаждаваше на щастието и вълнението по лицето на Мини.
След този изключително забавен ден Мини се озова в търсене на един от доброволците. Той беше онзи със златния глас и лекото коремче – мъжът, който ѝ беше подарил играчката.
Оказа се, че мъжът е успешен собственик на магазин за играчки в квартала и той и съпругата му мечтаеха да осиновят дете.
В края на вечерта Мини намери любезния мъж да разговаря с г-н Томпсън. Без да се замисля, тя изтича при мъжа и го прегърна, като му благодари за прекрасния подарък.
Седмици по-късно мъжът и съпругата му сбъднали мечтата си, а Мини най-накрая вече не се ядосвала на Вселената. Двойката осиновила шестгодишната Мини, знаейки, че животът им никога няма да бъде същият.
