Глухонемите родители на Луси са вятърът под крилата ѝ. След смъртта на баща ѝ мечтаната професия на Луси е под въпрос – до последния кръг на междуучилищно музикално състезание.
Луси се чувства като песен, която никой не може да чуе. Когато се оглеждаше наоколо по пътя си към училището, тя виждаше хора, заети с мислите и плановете си, които не желаеха да погледнат непознат в очите или да признаят слабото й напяване на песен.
“Обзалагам се, че никой няма да забележи дори ако сега избухна в песен насред улицата, като сцена от мюзикъл”.
Имаше само двама души, които разбираха Луси и знаеха за любовта ѝ към музиката. И както съдбата искаше, и двамата бяха глухи и неми.
Бащата на Луси се гордеел най-много с природния ѝ талант. При всеки удобен случай той молел Люси да пее пред приятелите или семейството си. А когато Луси неохотно започваше да пее, той поглеждаше лицата на слушателите.
Лицата им се озаряваха, празните им устни се усмихваха, а очите им се насълзяваха. Именно чрез тези реакции бащата на Луси чул божествеността на гласа на дъщеря си.
Един родител може да бъде най-големият източник на увереност за детето.
За единадесетия ѝ рожден ден баща ѝ дава пари назаем от няколко приятели и ѝ купува роял. Красивият инструмент вдъхнал живот в иначе тихия им и мрачен дом.
Седмица по-късно бащата на Луси умира от сърдечен удар в съня си.
За Луси светът става по-суров, след като губи най-големия си фен и поддръжник. Подигравките и подигравките на децата в класа ѝ никога не са я притеснявали толкова много. Майка ѝ никога не е изглеждала толкова уплашена и отдалечена. Пианото ѝ никога не е хващало толкова много прах.
Майка ѝ, която е била единственият човек, подкрепящ мечтата ѝ да стане художник, изведнъж иска тя да се съсредоточи само върху академичните науки. “Не я обвинявам. Татко я направи мечтателка, а без него тя се страхува да мечтае повече – помисли си Луси.
Освен че работи на смени в местната клиника, майката на Луси е започнала да шие и пече вкъщи. Люси не можеше да шие и да пече, затова учеше усилено.
Един ден в класа на Люси влязъл нов учител.
“Кажи ми как се казваш и какво искаш да станеш, когато пораснеш”.
“Майка ми казва, че съм добра в математиката. Мога да стана счетоводителка”, казала Люси, без да погледне учителката.
“Това е, което майка ти смята, че трябва да станеш. Но какво искаш да станеш ТИ?” Учителката се приближи до бюрото на Люси, а целият клас очакваше отговор.
“Певица! Аз искам да стана певица!”
Известната група непослушни деца отзад започна да се кикоти. “А? Аз не те чувам!” – каза на глас едно от момчетата, предизвиквайки нов изблик на смях и подигравки отзад.
Този смях прониза ушите на Луси и тя последва силния си импулс да избяга. Искаше й се земята да се разтвори под краката й и да падне в небитието. Не искаше повече да я откриват, разпитват или да ѝ се подиграват.
Тръгна по дългия коридор, докато не забеляза пианото в стаята по изкуствата. Втурна се в стаята и затвори вратата след себе си.
Пианото приличаше на онова, което ѝ беше купил баща ѝ. Почти можеше да го види как се е облегнал от едната му страна и я чака да затвори очи и да започне да пее.
“Татко!” – извика тя на себе си.
В тишината, която отекна в стаята, Луси седна на пианото и започна да свири. Това не беше песен, която тя беше научила или чула преди. Нямаше начало, нямаше мост, нямаше край.
Люси свиреше и свиреше, а когато сърцето ѝ беше прекалено пълно, започна да пее. Пееше с всички сили, поклащаше се напред-назад, а сълзите се стичаха по очите ѝ.
Класът се беше събрал пред стаята и всички, включително и новата учителка, станаха свидетели как Люси изпя думите “музика за душата ми” по стотици различни начини.
Това бяха последните думи, които бащата на Люси й каза.
Когато Луси се почувства изчерпана от цялата си енергия, тя се срина на стола и избухна в сълзи. Учителката ѝ се втурна да я прегърне, а всяко дете от класа я последва.
Седмица по-късно майката на Луси почиствала ученическата чанта, когато забелязала брошура в една от тетрадките.
Това беше покана за финала на междуучилищен музикален конкурс. Майката на Люси била впечатлена да види някои големи имена на знаменитости, включително водещия на вечерта. Но когато стигнала до края на брошурата, била шокирана да види името на Люси сред финалистите.
“Мислех, че изрично съм те помолила да не си губиш времето в подобни дейности!” Луси разчете гнева в жестовете на майка си.
“Прави каквото искаш. Можеш да бъдеш сигурна в едно: аз няма да бъда там, в тълпата. Знам, че това те разочарова, но аз НЕ съм твой баща.”
Беше денят на конкурса, а пред очите на Луси продължаваше да проблясва гневното, просълзено лице на майка ѝ. Тя излезе на сцената, седна до пианото и се опита да не се уплаши от светлината на прожекторите.
В тъмнината пред сцената тя едва успя да види, че залата е пълна. Представяше си само едно лице, което ѝ се усмихваше в отговор и я чакаше да започне да пее.
Тя започна, без да отмества очи от мястото, където си представяше, че седи баща ѝ. Това беше любимата му песен.
Но след няколко реда бедното момиче се задави. Сякаш думите и нотите на песента бяха излезли от съзнанието ѝ. Беше се изгубила.
В момента, в който светлините се включиха, тя видя морето от хора, които я гледаха със загриженост.
“Какво си мислех? Люси се разбяга и избяга зад кулисите зад едно от крилата.
До края на представлението Люси се криеше зад кулисите. “Знаех, че съм подвела майка си. Но днес подведох и баща си.
Но не е така. Когато известният водещ излезе на сцената, за да обяви резултатите, той направи драматична пауза и погледна публиката в очите.
“Днес тук видяхме някои добри млади таланти. И макар че всеки от тях успя да ни изненада и зарадва по различен начин, има един ясен победител.
“Днешният победител вдъхнови всяко сърце на публиката тук днес”.
“Победителят в тазгодишното междуучилищно музикално състезание е… Луси Спектър!”
Публиката стана на крака и избухна в аплодисменти, а след няколко минути чакане най-накрая отново видя Люси на сцената.
След като тя прие трофея, избърса сълзите си и се поклони, един човек в публиката продължи да ръкопляска. С жестове, които никой друг в залата не разбра, жената даде знак: “Татко се усмихва там горе!”.
