„Кой иска този боклук?“ Кристи е с разбито сърце и е ядосана на покойния си дядо, че й е завещал стария си калъф за цигулка. Тя му се кара и отказва да му прости, докато калъфът не се разбива, разкривайки дълго пазена тайна, която й донася неподозирани богатства.
— Какво смяташ да правиш с него… да станеш уличен цигулар? — Ник се присмя на 19-годишната си сестра Кристи. — Боже! Дядо Джоел ти остави мръсния си калъф за цигулка. Това е дивашко! Да не си посмяла да дойдеш при мен да молиш за пари, чуваш ли ме?
След като дядо им Джоел почина преди седмица, семейният им адвокат беше извикал Кристи и нейния 23-годишен брат Ник, за да прочетат завещанието и да предаде това, което дядо им смяташе, че всеки от тях наистина заслужаваше.
И така, докато Ник получи чек за 50 000 долара като наследство, всичко, което Кристи получи, беше стар калъф за цигулка, който лежеше в ъгъла на къщата на покойния й дядо. Беше ядосана на дядо си Джоел… ужасно ядосана… задето й даде само това…
— Мразя те, че ми причини това, дядо… Никога няма да ти простя, че ме направи обект на подигравки пред брат ми. — намръщи се Кристи, докато спираше таксито до дома. Тя бясна се втурна към двустайния си апартамент, в който живееше сама.
— Кой иска този боклук? Наистина, дядо? Обичам музиката… но не съм те молила за това. Щеше да е по-добре да не ми беше оставил нищо, вместо това безполезно старо нещо.
Самата гледка на изветрелия и износен калъф за цигулка, лежащ на леглото й, подлудяваше Кристи. Никога не беше виждала дядо си да свири на цигулка. Нещо повече, той никога не позволяваше на никого дори да го докосне, дори Кристи, въпреки че знаеше, че тя обича музиката.
Откакто се помнеше, калъфът за цигулка оставаше недокоснат до камината в гостната на дядо й, докато сега не се сдоби с него. А тя не го искаше и не можеше да разбере защо покойният й дядо изобщо искаше тя да го има.
Кристи реши да преодолее всичко. Тя вечеряше сама, като едновременно с това сърфираше на лаптопа си, търсейки стажове в интернет. Кристи се стремеше да стане музикант, но сега беше сама и се справяше сама.
Когато бяха малки, тя и Ник загубиха родителите си при пътен инцидент. Техният дядо Джоел ги отгледа, докато навършат пълнолетие и се изнесат, за да установят независим живот.
Докато Ник остана с приятелката си в апартамента й в същия град, Кристи живееше сама, движейки се между колежа и сервитьорската си работа на половин ден. Сега, когато дядо им го нямаше, тя не знаеше към кого да се обърне за помощ и почувства необходимост да си намери по-добра работа.
Разочарована въздишка се откъсна от устните на Кристи, когато затвори лаптопа си. Почти всички предложения за стаж бяха базирани в чужбина, а Кристи знаеше, че не може да изостави всичко. Разстроена и раздразнена, тя се оттегли в спалнята си, когато погледът й отново се насочи към стария калъф за цигулка.
Кристи сви устни и реши да го отвори.
— Дядо никога не е позволявал на никого да те докосва… — промърмори тя, вдигайки износения калъф. — Тогава защо искаше да те имам? Дядо и старият му калъф за цигулка… и двете са странни!
Кристи се опита да отвори кутията, но ключалката беше задръстена с ръжда и отказа да се поддаде. След няколко неуспешни опита да я отвори, Кристи се отказа. В пристъп на разочарование и гняв тя хвърли калъфа на пода, само за да отскочи назад шокирана.
— О, Боже… какво, за бога, е това? — Кристи предпазливо се приближи до стария калъф който се отвори.
— Това някаква шега ли е? — Кристи се ядоса. Гневът й се засили, защото в калъфа за цигулка трябваше да има музикален инструмент. Но за разочарование на Кристи нямаше цигулка.
— По дяволите… трябваше да разбера това по-рано… Чудех се защо ми се струва толкова лек… сега знам защо… ти просто искаше да ми губиш времето и да си направиш лоша шега… смей се сега от небето, дядо…
Докато Кристи разочаровано вдигаше калъфа за цигулка, тя нямаше как да не забележи странна струна, стърчаща от кадифената подплата. Тя я дръпна и за неин шок изскочи малко тайно отделение.
— Какво… какво… Исусе Христе… какво е това нещо? — Кристи ахна, когато намери бележка, сгъната на няколко слоя и нещо, което приличаше на стар меден ключ. Поразена от любопитство, Кристи седна на ръба на леглото си и разгъна писмото.
„Скъпа Кристи,
Знам, че вероятно ще ми се сърдиш, че намери празен калъф. И за това, че ти дадох само този стар калъф за цигулка, въпреки че знам колко много го обичаш музиката.
Но в този случай има повече от това, което се вижда на пръв поглед, скъпа. Отиди с ключа на адреса под това съобщение. Ще намериш отговори на всички твои въпроси.
С любов, дядо Джоел.”
Кристи не можа да разбере нищо. Имаше чувството, че дядо й е чакал този шанс да извади някаква тайна наяве. Каква тайна и какво влияние може да има върху живота й преследваше Кристи.
Тя прекара дълга безсънна нощ, вторачена в ключа и бележката, и реши да посети адреса на сутринта.
В 11 часа в един приятен вторник Кристи се озова на прага на 75-годишния Пакстън, чийто адрес нейният покоен дядо беше споменал на бележката.
Това, което тревожеше Кристи, беше, че тя нямаше представа кой е този Пакстън. Доколкото си спомняше, дядо й никога не е имал приятел с това име. Така че нямаше смисъл покойният й дядо да иска тя да се срещне с мъжа.
Вратата се отвори със скърцане, когато по-възрастен мъж с бяла брада и мустаци застана от другата страна и се взираше подозрително в Кристи.
— Да? — каза той.
— Аз съм Кристи…знам, че не сме се срещали преди. Но снощи намерих адреса ви в бележка, оставена от покойния ми дядо Джоел. Той ме инструктира да се срещна с вас…с този ключ. — каза Кристи с усмивка.
Когато Пакстън чу това име и видя ключа в ръката на Кристи, кръвта се дръпна от лицето му. Той почти загуби равновесие, въпреки че държеше бастун. И ако не беше Кристи, той можеше почти да се строполи на пода.
— Внимателно… добре ли сте? ж Кристи помогна на възрастния мъж да седне на дивана във всекидневната.
— Добре съм, скъпа… може ли отново да видя ключа? — каза Пакстън и протегна ръка.
— Да! — каза Кристи, докато предпазливо му подаде ключа. — Имате ли представа за какво служи този ключ? Искам да кажа… имам този стар калъф за цигулка в наследството си. И тогава намерих този странен ключ и бележка, която казва, че ще намеря отговори тук. Моля, кажете ми… какво става?
Възрастният мъж болезнено погледна Кристи в очите.
— Все още помня този ден… той ме преследва ден и нощ. Не можех да се примиря с миналото си… и когато исках, се озовах да стоя на гробището и да гледам как старият ми приятел Джоел е погребан.
— Чакайте! — Кристи беше шокирана. — Вие и дядо сте били приятели? Но никога не съм ви виждала наоколо…
Очите на Пакстън бликнаха със сълзи, когато започна да разказва за съдбовния ден, който разбил повече от две сърца и едно приятелство преди 35 години…
Беше есента на 1981 г. Най-добрите приятели Джоел и Пакстън бяха в бара и празнуваха това, че Джоел спечели първата си награда за изпълнител на кънтри музика. Беше местно събитие. Не от онези, които привличаха вниманието на медиите и папараците. Но Джоел вече беше започнал да се чувства като звезда и искаше да живее сред звездите.
— И какво следва, човече? — попита Пакстън, отпивайки бира. — Има много възможности да стигнеш до Холивуд. Защо не композираш нещо и не продадеш работата си?
— Четеш мислите ми, приятел! — Джоел се засмя. — Работех върху някои мелодии. Пуснах примерна пиеса в The Music Studio…и те наистина я харесаха! Нямам търпение да завърша композирането на последната песен…тогава ще съм готов за светло бъдеще…и кой знае! Може много скоро да изживея холивудските си мечти!
Но Пакстън не беше толкова щастлив, колкото Джоел.
— Тайно си композирал музика… и дори си уредил концерт, без да ми кажеш? — възкликна той.
— А, хайде, приятел! Никога не си имал вкус към музиката… освен това исках да те изненадам, когато всичко беше готово. Толкова съм щастлив днес, че най-накрая получих шанса да разлея чашата! — Джоел каза.
— Е, човече… наистина се радвам за теб. Кога ще завършиш последната песен? — попита Пакстън.
— Почти е готова. Довечера ще е готова! — развълнувано отвърна Джоел.
— Всичко най-добро, човече…Нямам търпение да чуя песните ти на големия екран! — Пакстън се засмя. Но дълбоко в себе си той кипеше от ревност. Неговият бизнес наскоро беше пропаднал. Той беше потънал в дългове и мисълта, че най-добрият му приятел достига големи висоти, го обезпокои.
Разбира се, Пакстън и Джоел бяха най-добри приятели. Но когато ревността се вкорени в сърцето на човек, тя може да разруши дори най-силните връзки и приятелството не е изключение. И така онази вечер Пакстън реши да открадне и унищожи мелодиите на Джоел.
Пакстън се промъкна в задния двор на Джоел и се изкачи по тръбопровода до прозореца на спалнята на Джоел. Видя го да прибира музикалните листове в малка дървена кутия и да я слага в гардероба.
— Трябва да открадна кутията… — помисли си Пакстън. Решен да не се спира пред нищо, той бързо се спусна по тръбата и позвъни на вратата.
— Кой е в този час? — зачуди се Джоел, докато се измъкваше от леглото си. Но когато отвори вратата, нямаше никой.
— Странно! — Помисли си той, не предполагайки, че малкият Пакстън си е спечелил достатъчно време, за да се промъкне в спалнята на Джоел през прозореца и да открадне кутията.
— …Все още се чувствам толкова засрамен от себе си, че разбих мечтата на най-добрия си приятел в скалата. — завърши през сълзи Пакстън.
Разкритието смрази Кристи.
— О, Боже мой! Вие сте откраднал музиката на дядо ми? И затова ли дядо никога не е свирил на цигулка? Как можа да му причиниш това? Какво се случи с кариерата му след това? — Тя попита.
Пакстън въздъхна болезнено.
— Исках да продам тази музика за няколко долара, но така и не намерих добра сделка. Междувременно музикалната кариера на Джоел удари дъното. И моят лош късмет… той дори разбра, че аз съм този, който е откраднал музиката му. Беше ядосан. Отне му месеци, за да композира тези мелодии. Разруших мечтата му за част от секундата. Нашето приятелство се разпадна в онзи ден. Той никога повече не се върна към композирането на музика… Последните думи, които ми каза бяха: “Никога няма да можеш да се докопаш до моята музика без ключа!”
— И не разбрах какво има предвид с това, докато ти не се появи.
Кристи не можеше да повярва на ушите си.
— Къде е кутията? Пазите ли я още?
Следващото нещо, което си спомни, беше, че държеше съдбовната кутия, която съдържаше музикални композиции, написани от покойния й дядо. Кутията се отвори с тихо щракване и прилив на вълнение нахлу в очите на Кристи и Пакстън, когато видяха купища музикални листове, стотици от тях, вътре.
— Но защо дядо ти искаше да имаш това?— Пакстън беше любопитен.
— Знам защо! — Кристи отвърна и веднага си тръгна с кутията в ръка.
Година по-късно на вратата на Кристи се звънна.
— Ник?! И така, какво те доведе в дома ми? — Тя се подсмихна. Ник стоеше пред луксозното имение на сестра си, което наскоро бе купила.
Както се оказа, Кристи обичаше музиката, точно като дядо си. Винаги е искала да направи кариера в музикалната индустрия и когато откри музиката, композирана от нейния дядо Джоел, й хрумна идея.
Тя се срещна с музикалното продуцентско студио, което искаше да продаде композициите на дядо й преди много години. Въпреки че Кристи използва оригиналните мелодии на дядо си, тя ги смеси със свои собствени композиции и донесе свежо, дръзко парче на масата на продуцента, като по този начин ги впечатли и спечели билета си за звезда.
Упоритият труд на Кристи в крайна сметка се отплати! И следващото нещо, което разбра, беше, че я привличат за няколко музикални договора. Нейната стълба към успеха започна точно там и нямаше връщане назад.
Междувременно за Ник нещата не бяха розови. Приятелката му го заряза, оставяйки го с разбито сърце и купища дългове.
— Кристи…няма ли да приветстваш брат си в дома си? — Ник погледна Кристи за момента. — Много съм щастлив за големите върхове, които постигна!
— Благодарение на мръсният стар калъф за цигулка на дядо! — сопна се Кристи. — Чувал ли си някога тези думи? И толкова съжалявам, Ник! Никога не си бил до мен в най-слабия ми момент. Съмнявам се дали мога да бъда до теб. Никога не позволявай на парите да те развалят… Дядо би казал това, помниш ли? Надявам се, че ще се научиш да работиш усилено, вместо да се опитваш да живееш за моя сметка!
Кристи обърна гръб на брат си и затръшна вратата. Един час по-късно тя отиде с колата до гробището, за да прекара известно време в тишина с покойния си дядо.
