Бащата на Мария умира от внезапен сърдечен удар, когато тя започва да учи в колеж. Двамата често поддържали връзка чрез електронна поща, така че Мария продължила да му изпраща съобщения дълго след като той си отишъл. Но един ден тя получава неочакван отговор.
“Изказваме най-дълбоки съболезнования, Мария. Той беше един от най-добрите мъже, които познавахме“, казва й съседката на баща й, г-жа Александра Хуарес. Бащата на Мария – Рикардо – починал неочаквано и те били на погребението му. Всички изказваха съболезнованията си на Мария.
Тя беше последният му жив роднина. Майка ѝ е починала, когато е била само на пет години. Сега наистина съм сираче – помисли си тя, докато другите гости изразяваха съчувствието си. Но нищо от това, което казваха, не можеше да успокои болката ѝ.
Рикардо беше най-добрият ѝ приятел на света и всячески се стараеше да направи детството ѝ незабравимо, когато майка ѝ почина. Живееха в Сан Антонио, Тексас, и цялата общност се беше събрала, за да се сбогува с нея.
“Ако имаш нужда от нещо, не се колебай да ни се обадиш, Мария. Не си сама в това“, каза й друг гост, но тя едва слушаше. Искаше й се да се върне у дома и да поплаче сама в стаята си. За щастие хората си тръгнаха бързо.
Следващите три дни Мария прекара в леглото, но трябваше да стане. Тя беше на 18 години и студентка в колеж. Преподавателите ѝ можеха да ѝ дадат само толкова много снизхождение, особено в труден курс като инженерния.
Тя беше студентка в Тексаския университет в Сан Антонио, което беше повод за гордост за баща ѝ. Той разказваше на всички, които я слушаха, когато я приемаха. Сега тя беше твърдо решена да се дипломира с отличие и да стане успешна в негова чест.
Но първо Мария трябваше да вземе душ, да се нахрани и да започне да отговаря на някои училищни имейли. Именно докато проверявала пощата си, тя видяла последния имейл на баща си до нея, който бил изпратен от служебния му акаунт, защото не знаел как да отвори личен имейл.
Баща ѝ липсваше още повече, Мария въздъхна и се замисли дали да не се върне повече в общежитието си. Тя реши да изпрати имейл на на преподавателите, за да обясни ситуацията си. В крайна сметка къщата беше близо до училището и имаше много повече лично пространство. За щастие съветникът ѝ се съгласи, че това е най-доброто за нея.
За съжаление това не беше достатъчно, за да я накара да се усмихне. Иска ми се да мога да му пиша отново, помисли си Мария.
„Кой казва, че не мога да му пиша повече?“ – прошепна си тя. И така, Мария започнала да пише на баща си. Пишела за погребението и за това колко много ѝ липсва. Натискането на бутона „Изпрати“ ѝ донесло чувство на спокойствие, каквото не е имало никъде другаде.
Мария изпращала имейл на баща си всеки ден. Тя знаела, че никой никога няма да го прочете, и съобщенията се превърнали в неин дневник. Изминали две години и Мария изпращала поне по един имейл всеки ден.
Нейният терапевт дори я насърчавал, защото била по-щастлива, след като го правела. За щастие, тя поддържаше оценките си и се справяше отлично с любимите си предмети. Сега беше в средата на последната си година и мислеше какво да прави след завършването си.
До края на обучението ѝ оставаха още два семестъра и половина, но Мария трябваше да помисли дали да отиде в аспирантура или да кандидатства за стаж. Тя съставяше списък с пропуски на компютъра си, когато се появи имейл.
Беше от акаунта на баща ѝ. „Какво?!“ – случайно изкрещя тя, докато седеше сама в дома си. Това шега ли беше? Кой имаше достъп до акаунта на баща ми? Мария се притеснила. Отварянето на отговора ѝ се стори твърде страшно, но трябваше да го направи.
Когато започнала да чете съобщението, тя изтръпнала. “Здравей, Мария. Казвам се Родриго Гонзалес. Работя в отдела за информационни технологии на „Айрънмастър“. Преди две години трябваше да спра електронната поща на баща ти, но после видях, че му пишеш всеки ден“, започва отговорът.
“Не можах да го направя, след като прочетох няколко твои съобщения. Съжалявам, че нахлух в личното ви пространство, но ми стана любопитно. Рикардо беше един от най-обичаните работници тук и не исках да изтривам акаунта, ако той ти дава спокойно“, продължи Родриго.
Мария се разплака, но не се разсърди. Информатикът беше достатъчно любезен да ѝ позволи да запази акаунта.
“Но сега наистина трябва да го изтрия, защото се местим на съвсем нов сървър. Но исках първо да ти кажа. И бих искал да се запозная с теб, ако това е възможно. Вярвам, че познавате майка ми, госпожа Хуарес. Мисля, че тя винаги е искала да ни уреди, но е забравила. Помислете и ми кажете – завърши Родриго, като добави отдолу електронната си поща и телефонния си номер.
Мария едва си спомняше Родриго от един квартален купон. Може би трябва да му дам шанс , помисли си тя.
Няколко дни по-късно тя написала на профила на баща си и съобщението се върнало обратно. Това означаваше, че Родриго най-накрая го е закрил. Затова Мария се решила и изпратила отговор на имейла на Родриго.
Той отговорил и така започнала поредица от съобщения между тях, докато се уговорили да се срещнат в близкото кафене, където веднага си допаднали. Родриго казал на Мария, че не е прочел всички нейни съобщения до баща ѝ, но някои от имейлите ѝ са донесли утеха и на него.
“Дядо ми беше любимият ми човек на света. Но аз бях на десет години, когато той почина. Не разбирах много добре тази болка. Но твоите думи ми помогнаха да поставя тези чувства в контекст. Мисля, че не се бях излекувал от смъртта му, докато не прочетох имейлите ти“, обяснява той.
Мария беше поласкана и останалата част от разговора им протече гладко. Родриго беше красив, чувствителен и също така забавен. Започнали да се срещат по-често като приятели, а след това връзката им прераснала в романс.
След дипломирането ѝ заживяват заедно и скоро след това се женят. Мария не можеше да повярва, че е намерила любовта, пишейки на служебния имейл на покойния си баща. Животът е луд, помисли си тя.
