Уилям, чистач на басейни, получава задача да почисти басейна на старо, но скъпо имение. Докато върши работата си, той намира скрита врата в стената. Той я отваря и разбира, че това, което е скрито там, ще промени живота му завинаги.
— Аз ще го направя! — каза високо Уилям и вдигна ръце, за да покаже интерес към предложението.
Той току-що беше назначен във фирмата за поддръжка на басейни, за която работеше, и нямаше търпение да покаже колко е трудолюбив.
Също така помогна, че сумата, която клиентът предлагаше, беше три пъти по-голяма от таксата, която би получил за една работа.
Той се огледа, очаквайки по-опитните работници да настояват да получат работата, но беше шокиран, когато никой друг не прояви интерес.
Управителят му даде работната карта и разпредели други места на останалите, преди да си тръгне.
Уилям се обърна, за да си тръгне, нетърпелив да събере необходимото оборудване и да се насочи към зададената дестинация, когато усети силно почукване по гърба.
— Новаче, нали? Предполагам, че никога не си бил в къщата, която ти беше назначена. Тази работа беше на масата вече седмица и никой не искаше да я поеме.
Обръщайки се, Уилям с изненада видя, че това е един от хората, с които работи, и с които никога не беше разговарял.
Беше мъж на средна възраст със сребристи нишки в тъмната си коса. Само от вида му изглеждаше, че е пълен с опит.
— Защо, има проблем с клиента? — попита Уилям, знаейки колко трудни могат да бъдат богатите хора с частни басейни.
— Не, но плувният басейн не е в добро състояние. На твое място бих взел достатъчно маски. — каза той на Уилям.
— Джеймс, не трябва ли също да му кажеш, че г-жа Фрийман, собственичката на имението, е мъртва? Цялото имение е в лошо състояние, особено басейнът. — добави някой.
Минаваше друг техен колега, който изглеждаше познат на Джеймс, лицето, с което Уилям разговаряше.
— Сигурно ще намериш мъртви животни и съм сигурен, че смърди до небесата. Не бих го направил дори и да утроят заплатата ми. — каза той на Уилям, тръгвайки си в момента, в който свърши да говори.
Той дори не видя причина да каже името си или да се представи.
Оставен на себе си, Уилям започна да се подготвя психически за предстоящата задача.
Беше осем сутринта и въпреки че нямаше конкретен график за работата, Уилям възнамеряваше да я завърши преди края на деня.
Той наскоро беше напуснал колежа, надявайки се да работи и да спечели достатъчно пари, за да се грижи за майка си и сестра си.
За разлика от други професии, като чистач на басейн, той осъзна, че колкото по-бързо работи, толкова повече пари може да спечели.
Уилям опакова цялото оборудване, от което смяташе, че има нужда, и бързо се отправи към адреса, който му беше даден.
Тъкмо беше стигнал до портите, когато устата му увисна отворена от пълно удивление.
Не беше минал през портите, но входът вече беше толкова екстравагантен, че не можеше да не се запита колко грандиозно ще бъде имението.
Той стигна до портата и показа работната си карта, преди да бъде допуснат.
С чантата си на гърба, той беше леко раздразнен от разстоянието, което трябваше да извърви до главната къща.
— Отнема известно време, за да свикнеш с разстоянието, но ти си млад; ще се оправиш. — каза Уолтър, един от хората на портата, който беше предложил да го заведе до къщата.
Уилям можеше да излезе с язвителен отговор, ако не беше фокусът му единствено върху спестяването на достатъчно енергия, за да стигне до местоназначението си.
Самият Уолтър изглеждаше около двадесетте, въпреки че имаше навика да говори като по-възрастен.
Вървейки един до друг, те скоро стигнаха до централната част на имението и Уилям не можеше да откъсне очи от него.
Беше виждало и по-добри дни, но това не се отразяваше на великолепието на самата сграда.
Следвайки Уолтър, който го водеше към басейна, Уилям продължи да се оглежда само за да се дръпне назад, шокиран да чуе някой внезапно да му крещи.
— Кой позволи на този бедняк да влезе през портите? Вижте парцалите на…
— Г-н Филип, той е сервизният техник за басейна. — Уолтър бързо прекъсна шефа си, преди той да успее да продължи, само за да получи в отговор яростен поглед.
— О, имаш предвид чистача на басейна. — отговори Филип с израз на абсолютно презрение, като погледна Уилям.
— Върши си работата и се махай от моята собственост. Появата ти е пробив върху просперитета на това място. — той излая към Уилям, преди да скочи в колата си.
Уилям едва имаше достатъчно време да се дръпне от пътя, преди да бъде ударен.
— Той е синът на старата дама и настоящ собственик на имота. Такъв е. — каза Уолтър, докато вървеше бързо към басейна.
— С всички? — любопитно попита Уилям.
— Хората, които работят тук, не са по-различни. Обичам да мисля, че съм различна порода. — отговори Уолтър със свиване на рамене.
Той остави Уилям в момента, в който стигнаха до басейна, като му пожела успех, докато държеше носа си и спазваше повече разстояние между себе си и мястото.
Уилям едва забеляза, когато Уолтър си тръгна, докато гледаше басейна с шокирано и отчасти ужасено изражение.
За няколко секунди всичко, което можеше да направи, беше да стои и да се взира в него.
— Смърди! — помисли си той, без да смее да отвори уста и бързо извади маска от чантата си.
Няколко минути по-късно оборудването му беше включено и първото нещо, което направи, беше да източи водата, работейки възможно най-бързо.
Не се шегуваха с мъртвите животни. Уилям вътрешно стенеше, докато работеше.
Беше открит басейн и той дори не можеше да прецени колко време е минало от почистването му.
Десетилетия?
Всичко, което можеше да падне в басейна, беше паднало в него.
Потта се стичаше по лицето му, докато работеше възможно най-бързо. До обяд беше наполовина готов.
Малко уморен, след като се отърва от миризмата, Уилям седна в празния басейн, опитвайки се да си почине за няколко минути, когато погледът му се отклони към стената на басейна.
На няколко крачки отстрани до басейна имаше нещо, което приличаше на малка дръжка на врата.
За няколко секунди Уилям си помисли, че от умората леко му се завива свят, поради което му се привиждаха неща.
Все пак той стана и се приближи, завъртайки малката метална дръжка от любопитство само за да види как дръжката се отваря със скърцане и разкрива нещо, което изглеждаше като малък сейф.
Беше малък сейф, вграден в стената на басейна.
— Определено е принадлежал на старата дама. — внезапно осъзна Уилям.
Нямаше пароли или нещо, което да го спре да отвори вратата, за да разкрие огромно количество пари.
За няколко секунди всичко, което Уилям можеше да направи, беше да мига с очи и да се взира в него.
Само от размера на кутията Уилям не можеше да не изпадне в паника, докато пресмяташе наум колко пари са скрити там.
Преди да обработи напълно всичко пред себе си, Уилям действа импулсивно и бързо дръпна чантата с оборудването към себе си, след което изпразни съдържанието.
Колкото можеше по-бързо, той премести парите в чантата си, докато не остана място за поставяне на още пачки пари.
Ръцете му леко трепереха, докато закопчаваше чантата и затваряше тайната врата, взирайки се алчно в останалите пари.
Вместо да продължи работата си, той я изостави и напълни басейна с вода, изсипвайки още боклук вътре, преди да се отправи към портите.
Той дори остави оборудването си.
Пот покриваше всеки сантиметър от челото му, когато стигна до портата с чантата на гърба.
— Готово? Толкова скоро? — попита Уолтър с нотка на изненада на лицето.
Уилям се засмя с изражение на лека болка на лицето си.
— Мисля, че просто трябва да си почина и да хапна нещо. Може би да отида и до тоалетната. — излъга Уилям, правейки всичко възможно да не го хванат.
В този момент той не можеше да си позволи чантата му да бъде претърсена.
— Вярно. Ще си загубиш ума. — чу Уилям отговора на Уолтър.
Той въздъхна с облекчение, гледайки Уолтър да става, за да отвори портите, само за да усети как сърцето му трепва, когато чу думите на другия пазач.
— Все пак трябва да претърсим чантата ви за всеки случай…
— Спокойно, Пол. Той отиде да почисти басейна. Освен това дори основната къща беше разчистена и всичко вътре беше продадено.
Сърцето му продължи да бие дори след като му беше позволено да си тръгне.
Уилям не се върна същия ден и вместо това се обади, че е болен.
Той се върна едва на следващия ден, след като се обади и се увери, че нищо не е наред, и никой не вдига тревога за това, което е направил.
— Стомахът ми беше по-зле, отколкото си мислех, и не можах да се върна вчера. — каза Уилям на Уолтър на портата, като даде единственото извинение, което можеше да измисли.
Той стигна до басейна, изля водата и почисти повече от преди.
Мисълта му беше насочена към сейфа, дори докато чистеше.
В секундата, когато се увери, че е сам, Уилям скочи в басейна и, както предишния ден, започна да хвърля купчините пари в чантата си.
Отново чантата му беше пълна догоре, но преди да се отправи към портите, Уилям се потъркаля малко в боклука, който беше извадил от басейна.
Той дори носеше изгнил труп на мъртва катерица, докато се измъкваше.
— Не знаех, че е толкова лошо. — коментира Уолтър, отдалечавайки се от Уилям, докато го гледаше как се приближава.
— Така е. Този, по-специално, е гнил. Реших, че шефът ви би оценил да го погреба отвън. — пошегува се Уилям, щастлив да ги види, че стоят на известно разстояние от него.
— Ще се върна. Трябва да се преоблека. — каза той, докато излизаше.
Този път той се върна с много по-чисти дрехи, след като се прибра вкъщи и изпразни чантата.
Отново, след като се огледа, той напълни чантата догоре и я затвори.
Радваше се да види, че този път не е останало нищо в малкото пространство зад тайната врата, вградена в стената.
Неизвестно за него, точно когато бръкна вътре, за да види дали не е пропуснал нещо, Филип стоеше зад него и го наблюдаваше.
Беше забелязал Уилям да излиза и да се връща и намери действията му за малко подозрителни.
— Какво е това? — Той извика, скочи в празния басейн и се приближи, за да надникне в празното метално пространство в стената.
Уилям трепна от страх, твърде разсеян, за да осъзнае, че не е сам, докато не стана твърде късно.
— Нищо. Намерих тази празна дупка в стената, докато чистех басейна. — заекна в отговор Уилям, искрено притеснен, че Филип ще претърси чантата му и ще разбере, че лъже.
Вече можеше да си представи какви проблеми ще има. Ще бъде арестуван за кражба и можеше да прекара остатъка от живота си в затвора.
— Ти си чистачът на басейна; какво правиш да се оглеждаш? Сигурен ли си, че това беше празно? Доколкото знам, може да си крадец и…
Неочаквано Уилям беше изненадан да чуе гласа на Уолтър, който се появи, прекъсвайки това, което Филип се канеше да каже.
— Сър, агентът по недвижими имоти, когото повикахте, е тук.
Уилям внезапно осъзна, че никога няма да получи по-добра възможност, когато изкриви лицето си в гневна гримаса и започна да крещи.
— Първо ме обиждаш и докато си върша работата ме обвиняваш в кражба. Да не би да крада мръсотия и изгнили животински трупове? — извика Уилям с пълно гърло.
Следващото нещо, което направи, беше да вземе чантата си.
— Напускам! — извика той право в лицето на Филип, който му отвърна.
— Тогава се махай! Не очаквай да получиш нито стотинка от мен. Знаеш ли колко хора с благодарност биха заели мястото ти? Отворете му портите! — извика ядосано Филип.
От друга страна, Уилям имаше ядосано изражение, докато излизаше през портите. Едва когато си тръгна, си позволи да се усмихне.
Дори не му се наложи да измисля начин да излезе, тъй като Филип лично им нареди да отворят портите за него.
Вървейки към дома с усмивка и чанта, пълна с пари, Уилям осъзна, че никога повече няма да трябва да работи.
Седмица по-късно…
Чисто нова, но скъпа кола спря точно до тази на Филип. Филип се усмихна, уверен, че човекът в превозното средство е богатият милионер, който е купил къщата на майка му от него.
Той имаше учтива усмивка на лицето си, готов да го поздрави и да предложи разговор, за да се запознаят с него на чаша.
Не го беше срещал, но парите, които получи за къщата, си заслужаваха уважението, което Филип беше готов да окаже, докато го гледаше как излиза от колата си.
Уилям имаше самодоволно изражение на лицето си в секундата, когато слезе и видя удивеното изражение на лицето на Филип.
— Невъзможно! — извика Филип и плюнката му се изсипа върху всеки нещастник, който би застанал близо до него.
— Махай се от моята собственост. Появата ти е удар върху просперитета на тази територия. — каза му Уилям, повтаряйки точните думи, които Филип веднъж му бе казал.
Уилям влезе в къщата, без да изчака да чуе отговора му, оставяйки го да стои отвън с онемял поглед.
— Благодаря ви, г-жо Фрийман. Ще се погрижа за къщата ви. — прошепна той, докато стоеше на най-високия балкон на имението, гледайки надолу към Филип, който ядосан излезе през портите.
Той никога не би си представил, че ще стане толкова богат.
