Шанън Милър е прогонена от ядосан служител на ресторант да рови в боклука, но не знае, че този инцидент ще преобърне живота ѝ по най-изненадващия начин.
Казват, че животът ти може да се промени за един миг и никога не знаеш кога може да се случи това. Шанън имала чувството, че винаги чака нещо да се случи. След като завършва гимназия във Флорида, тя се премества в Ню Йорк. Мечтаела за големи неща и знаела, че има таланта да ги осъществи. Пеенето било нейната страст, а също така вярвала в клишетата.
“Ако можеш да успееш там, можеш да успееш навсякъде, нали?” – викаше тя на майка си, докато махаше с една ръка от тротоара. Тръгваше си с един куфар в другата ръка и си спомни как майка ѝ, Киара, поклащаше глава от вратата.
“Винаги можеш да се върнеш, ако имаш нужда. Това ще бъде твоят дом завинаги” – крещи възрастната жена на младата мечтателка. Тя никога не е разбирала безумните стремежи на дъщеря си, особено защото тя е била блестяща. Можеше да отиде в колеж и да учи всичко, включително медицина, право или инженерство. Но тя искаше да стане певица и Киара трябваше да я остави.
“Чакай. Познавам ли те?” – попита внезапно той, спирайки я за секунда. Очите му се присвиха, сякаш виждаше нещо на лицето ѝ, но Шанън поклати глава.
“Не се притеснявай, мамо. Ще го направя голям и ще ти купя най-голямата къща, където пожелаеш”, изкрещя Шанън в отговор и продължи да върви, докато къщата ѝ се изгуби от погледа. Тя стигна до автобусната спирка и започна дългото си пътуване на север. То отне много време и тя направи много спирки из страната, преди да стигне до целта си: Ню Йорк.
Голямата ябълка. Единственото място на света, където мечтите ѝ най-накрая можеха да се сбъднат. Тя щеше да стане огромна звезда като Мадона или Бритни. Талантът ѝ беше също толкова силен и тя имаше огромен стремеж да се докаже, най-вече защото хората вкъщи не мечтаеха за големи неща като нея. Те се задоволяваха с това. Ожениха се и заживяха скучно в предградията. Това не беше нейният път.
Шанън се нуждаеше от нещо повече в живота си. Щом другите са успели, значи и тя може да успее. Това не би трябвало да е твърде трудно, нали?
***
Младата мечтателка все още не разбираше много от живота и реалностите на шоубизнеса. Когато за първи път пристигна в Ню Йорк, имаше късмет, намери си място за живеене със съквартирант и получи работа като сервитьорка в малък, но популярен бар в района. Всяка вечер там се изявявали няколко красиви жени и тя се надявала скоро да стане една от тях.
Накрая собственикът, г-н Лукенс, ѝ казал за една отмяна. Тя често го била молила да изнесе представление, уверявайки го в уменията си на певица, и той най-накрая се възползвал от предложението ѝ.
“Има няколко рокли в гардероба отзад. Може би ще ти паснат – каза господин Лукенс, стиснал устни, все още неубеден в идеята. Едната му вежда се смъкна, докато я гледаше нагоре-надолу. “Да, мисля, че ще се получи. Поне изглеждаш прилично.”
Шанън се втурна назад и грабна грима си, за да довърши огледа. Когато свърши, приличаше на съвременна версия на Мерилин Монро. Светлорусата ѝ коса беше перфектно прибрана на главата ѝ, а роклята ѝ беше бяла, блестяща и прилепнала.
Господин Лукенс й се развика да побърза и й нареди да заеме мястото си зад завесите. Когато те се отвориха бавно, тя се почувства като у дома си. Осветлението на бара имаше червен оттенък. Беше приканващо. Чувствено. Димът от цигарите изпълни въздуха, докато посетителите се обръщаха към нея. Те ѝ отделяха внимание, такова, каквото тя жадуваше повече от всичко, затова Шанън се приближи до микрофона във винтидж стил и зачака.
Звуците на тромпет изпълниха обстановката и Шанън започна да припява като Ела Фицджералд. Съвсем скоро тя премина към красивия и копнежен текст на “Dream a Little Dream of Me”. Тя се изгуби. За първи път пееше пред публика в професионална обстановка.
Всичко преди това бяха аматьорски конкурси и шоута за таланти, но това беше истинска – макар и малка – сцена и тя искаше всеки един човек, който седеше на тези столове, да я запомни поне до края на вечерта.
Тя го постигна до края на песента. Те я дариха с бурни овации и поискаха още песни. Господин Лукенс нямал друг избор, освен да ѝ даде шанс, и тя избрала други джазови мелодии, за да примами тези обожаващи клиенти.
От този момент нататък тя става част от официалните изпълнители на бара. Господин Лукенс също така даде няколко обещания, като я увери, че скаути идват постоянно в търсене на таланти и той уж ги познавал всички. Но реалността беше различна. Той не е имал най-добри намерения. Искаше я само за нещо друго.
Скоро започнали да се срещат и той изисквал от нея повече от когото и да било. Въпреки резервите си Шанън се преместила при него и изпълнявала повечето вечери без почти никакво заплащане. Вкъщи тя трябваше да се държи като послушна приятелка, защото това беше единственият начин той да я представи на тези хора. Но това така и не се случи.
Шанън все още помнеше първото си изпълнение и как мислеше, че този ден ще промени всичко в живота ѝ. В известен смисъл така и стана. Животът ѝ дерайлира и светът ѝ се разпадна след три години, в които беше подложена на изтощителни, изтощителни представления и празни обещания.
А когато в бара се появява нова, млада жена с невероятен глас, г-н Лукенс я изоставя, изхвърляйки я от дома си почти без нищо. Тя му беше дала всичко, а сега нямаше какво да покаже. Никога не я е представял на скаутите. Помогна й да стане звезда.
Тя беше просто… някой, когото той използваше за собствена изгода, и след като пропиля всички тези години, тя стана бездомна. Самочувствието ѝ било поразено, затова не искала да направи нищо по въпроса. А пеенето почти я задействало, затова спряла напълно, скачала от приют за бездомни на приют за бездомни и се опитвала просто да оцелее. Вече не се чувстваше жива, така че нищо нямаше значение.
***
Бяха изминали пет години, откакто беше напуснала къщата на майка си във Флорида, и нещата бяха много по-различни от това, което си беше представяла.
Шанън се разхождаше безцелно по една случайна улица в Ню Йорк. Колите караха бързо около нея, а хората с истински живот я заобикаляха, като се опитваха да я избягват колкото се може повече. Тя беше парий. Якето ѝ беше втора употреба и изпокъсано след две години постоянна употреба. Другите ѝ дрехи също бяха в безпорядък, но основният проблем беше, че миришеше ужасно. Въпреки че имаше достъп до душове в приютите, тя почти не ги използваше. Нищо нямаше значение.
Но днес беше гладна и нямаше нито стотинка, затова направи това, което беше свикнала да прави, когато това се случваше. Огромни кофи за боклук чакаха по алеите край ресторантите, които бяха известни с това, че изхвърлят хубава храна.
Влязла в една от алеите на популярно място и не видяла никой друг наоколо, затова отворила кофата за боклук и започнала да я претърсва. Намери няколко полуизядени десерта, които прибра в джоба си за по-късно, и засега отхапа само една поничка. Но изведнъж от вратата, която водеше към сградата, изкрещя груб мъжки глас.
Мъжът – вероятно служител на ресторанта – я погледнал с презрение и започнал да крещи. “КАКВО ПРАВИШ ТУК? ЩЕ СЕ ОБАДЯ В ПОЛИЦИЯТА! ИЗЧЕЗНИ ОТ ТУК СЕГА!” – изкрещя той с такова презрение, че лицето му се набръчка от гняв към Шанън.
Тя нямаше друг избор, освен да побърза да се отдалечи, но на излизане от уличката се сблъска с друг мъж. Добре облечен мъж, който вероятно щеше да се отдръпне и да й изкрещи отново. Но той не го направи. Той я хвана за ръцете, погледна я право в очите и заговори нежно.
“Добре ли си?” – попита той. Ръцете му я стабилизираха и накрая я пуснаха.
Шанън беше задъхана от шока на ядосания мъж и от бягството, но кимна бързо и се опита да заобиколи приятния на вид мъж.
“Чакай. Познавам ли те?” – попита той внезапно, спирайки я за секунда. Очите му се присвиха, сякаш виждаше нещо на лицето ѝ, но Шанън поклати глава.
“Не мисля така, сър. Не бих могла да знам за общуването с приятни хора като вас – заяви тя, а устните ѝ изтъняха. Тя погледна зад себе си с надеждата бързо да избяга от този мъж. От известно време никой не беше разговарял истински с нея, а и тя нямаше навика да разговаря с обикновени хора.
Но очите на мъжа се разшириха, сякаш разпозна нещо. Той я хвана здраво за ръката, преди тя да успее да избяга, както искаше, и заяви: “Този глас. Бих запомнил този глас навсякъде. Това си ти. Шанън Милър. Ти си изпълнителката от бара в източната част на града. Помня те. Обичахте да пеете Ела Фицджералд”.
Очите на самата Шанън се изцъклиха, тъй като тя не можеше да повярва, че някой я помни. Отначало тя се опита да поклати глава, отричайки, но мъжът настояваше. Тя се гърчеше в хватката му и все още жадуваше да избяга.
“Аз съм Брайън. Брайън Ангъс. Започнах да идвам в този бар всяка вечер в продължение на месеци, само за да те видя. Много пъти исках да се запозная с теб, но собственикът не ми позволяваше” – разкри мъжът и Шанън най-накрая спря и вдигна поглед към мъжа.
“Защо?” – попита тя задъхано и спря да се гърчи.
“Вие сте талантлива, госпожо Милър. Исках да подпишете договор с моя лейбъл. Исках да ви предложа шанс за голямата сцена, но собственикът на бара каза, че той е вашият агент и взема решения вместо вас – продължи Брайън, а очите му бяха съчувствени, тъй като имаше подозрение, че това твърдение сега не е вярно. “След известно време спрях да идвам, но преди няколко години ти все още беше там”.
Очите на Шанън се насълзиха, защото още повече разбито сърце изпълни душата ѝ. Господин Лукенс не само беше унищожил всичко, дори любовта ѝ към пеенето, но тя имаше шанс да осъществи всичките си мечти, а той я спря.
Брайън наблюдаваше как сълзите се стичат по лицето ѝ и лицето му се успокои още повече. “Моля те, позволи ми да ти купя нещо за пиене. Кафе, а може би и някаква храна” – предложи той и Шанън го последва почти автоматично, а сълзите все още се стичаха свободно от очите ѝ.
Той намери улична количка за кафе и ѝ купи горещ шоколад, за да успокои отначало сълзите ѝ. Седнаха на една обществена пейка и пиха. “След малко можем да отидем в близкия ресторант. Но искаш ли да поговорим за това? Усещам, че собственикът на бара ме излъга и може да ти е направил нещо. Можеш да ми кажеш всичко – предложи той, а добрите му очи я накараха да говори.
От дълго време тя не беше разговаряла с никого. Оставаше в сенките, на своето тъмно място, където беше в безопасност от ужасните хора в света. Но с окуражителните си думи този мъж я накара да поиска да проговори. Накрая.
Затова Шанън го направи. Тя му разказала всичко от началото, когато напуснала Флорида като мечтателка със светли очи, до това как се превърнала в обезверен, бездомен човек, който дори не можел вече да пее. Два часа по-късно тя приключи разказа си и Брайън седна на пейката, за да помисли.
“Какво имаш предвид, че вече не можеш да пееш?” – попита той накрая след няколко минути мълчание.
“Изобщо не мога да пея. Мисля, че гласът ми е изчезнал. Не мога” – внимателно изрече Шанън.
“Нарани ли си гласа по време на престоя си в бара?”
“Не, не е това. След това, което се случи… сякаш не излиза наяве. Вече нямам душа да пея. Празна съм. Не мога да пея, когато нямам какво да предложа”, продължи тя, опитвайки се да обясни чувството.
Технически погледнато, талантът ѝ би трябвало да е непокътнат. Способността ѝ да поддържа мелодията беше налице, но пеенето означаваше много повече. Тонове хора можеха да пеят, но само малцина можеха истински да предадат една песен, както трябва.
Брайън обърна замисленото си лице към нея и леко се усмихна. “Думите ти само ми подсказват, че си истинска. Ти си истинска певица за разлика от милионите хора, които идват в този град в търсене на слава и богатство. Всъщност разбираш какво е необходимо и смяташ, че си го загубила, но се обзалагам, че можем да си го върнем” – добави той, като леката му усмивка си остана на мястото.
Шанън се вгледа право в очите му, доволна от комплимента, и в гърдите ѝ се запали малка светлинка, макар че още не можеше да го каже. “Наистина ли мислиш така?” – попита накрая тя, почти се страхуваше да покаже някаква надежда.
“Знам, че е така. Ще се наложи да поработиш, защото виждам, че си загубила надежда в света и си била с разбито сърце. Но талантът ти е там и душата ти е там. Можеш да я извадиш наяве и отново да бъдеш светла. Но ще ми се довериш ли?” Брайън попита, като обърна половината си тяло към нея.
След няколко секунди Шанън кимна. В края на краищата тя нямаше какво да губи.
***
Брайън намери хотел, в който Шанън да отседне, плати всичко, от което се нуждаеше, и за да върне гласа ѝ, я заведе на красиви места из Ню Йорк. Един художник има нужда от вдъхновение.
Разказа й за семейството си и съвсем скоро я накара да се обади на майка си, с която не беше разговаряла от случилото се с господин Лукенс.
Възрастната жена във Флорида се разплакала по телефона, след като чула цялата история, и казала на Шанън да се върне незабавно. “Ще започна отначало, мамо. Повече няма да позволя на един безгръбначен мъж да мачка пламъка ми”, заявява тя и Брайън знае, че в този момент нещата са се променили.
Той я заведе в звукозаписната си компания, накара я да вземе няколко урока по пеене, за да я подготви, и съвсем скоро Шанън започна да записва песни. Джазът може и да е бил нейният избор в бара, но Брайън открива, че тя има талант за поп музика с известно фънк влияние.
Те записват песен две седмици след като тя се сблъсква с него, бягайки от онази алея, и я пускат онлайн. За пълен шок на Шанън, две седмици по-късно песента става вирусна в TikTok, тъй като тийнейджъри и всякакви хора започват да танцуват на нея.
“Това е невероятно!” Шанън се развълнува, докато се взираше в лаптопа, който Брайън ѝ беше дал назаем, и прелистваше хилядите видеоклипове, в които беше използвана нейната песен. Бяха в офиса на Брайън в сградата на звукозаписната компания и той току-що беше обяснил какво се е случило с музиката. Едната ѝ ръка се отправи към гърдите ѝ от възторг, а лицето ѝ показа изненадата ѝ. “Не мога да повярвам, че това се случва толкова бързо”.
“Казах ти. Ти си талантлива. Ти си истинската работа. В теб живееше звезда и за съжаление един лош човек искаше да унищожи този потенциал на всяка цена”. Брайън я потупа по рамото и я погледна с гордост, която блестеше в очите му.
“Преди месец ровех в боклука за храна – продължи Шанън. Ръката на гърдите ѝ се отправи към челото и тя се свлече на дивана в кабинета на Брайън.
“Тогава бяхте на лошо място. Но съм изключително горда от това колко бързо се измъкна от този мрак и се впусна в работа. Ти също си боец и ще имаш нужда от това, защото славата е… ами, малко трудна”, отговори той, сядайки на стола срещу дивана.
Очите на Шанън се откъснаха от телефона и веждите ѝ се повдигнаха. “Аз съм готова за това. Никой никога повече няма да угаси светлината ми. Мога да ти го обещая, Брайън”, зарече се тя категорично. “Може би трябва да се науча да танцувам и това”.
Брайън се засмя и тя се присъедини към него. “А и дори не съм ти казал за парите, които ще изкараш за това. Сега, не се шокирай”, каза той и взе химикал от бюрото си, за да запише колко печели тя за песента сега, когато тя е вирусна. Шанън видя седемцифреното число на листчето и едва не припадна на мястото си.
Но след няколко секунди тя се изправи и скочи в ръцете на Брайън. Това нямаше да се случи без него.
Години по-късно тя все още обичаше да пее, а Брайън стана неин съпруг, след като дълго време беше до нея.
