Жена намира храна с изтекъл срок на годност пред магазин за хранителни стоки и решава да я вземе, само за да бъде нагрубена от управителката. Служителката заплашва, че ще извика полиция, но собственикът се появява и прави нещо неочаквано.
Розмари беше с разбито сърце, когато излезе от магазина. Всичко, което можеше да си позволи, беше хляб, две кутии боб и пакет евтино сирене.
Когато се раздели с бившия си съпруг, след като разбра за аферата му, Розмари изобщо не предполагаше, че ще живее толкова бедно. Тя беше майка-домакиня и нямаше работа, така че очакваше съпругът й да помогне поне с издръжката на децата.
Той обаче успя да изгони нея и трите им деца от дома им и тъй като тя не можеше да плати за адвокат, той се измъкна да не й плати нищо. Беше толкова несправедливо, но тя се опитваше да издържи.
В момента Розмари и децата й бяха отседнали при приятелка, но тя не можеше да се възползва от това гостоприемство за дълго. Тя спестяваше пари, за да си позволи апартамент, но това означаваше да няма почти никакви пари за храна, което беше сърцераздирателно за една майка.
— Мамо, виж. — каза най-голямото й дете, Мишел, сочейки към страната на хранителния магазин.
— Какво? Кофите за боклук? — попита тя момиченцето.
— Вътре има кутии с храна. — каза Мишел и се приближи.
— Чакай, Мишел. — предупреди Розмари, но тръгна с децата, за да ги разгледа по-отблизо.
Дъщеря й беше права. Имаше недокоснати кутии с храна и дори няколко торби със замразени неща, които изглеждаха напълно добре. Мислеше, че е странно, докато не осъзна, че са с изтекъл срок на годност.
— Можем ли да вземем от тези, мамо? — попита синът й Джъстин, като грабна кутия и я огледа.
Розмарин беше разкъсана. Никога не е мислила, че ще трябва да храни децата си с храна с изтекъл срок на годност. Но тези продукти изглеждаха добре и би било загуба просто да ги изхвърлят. Тя беше чела, че хранителните магазини не могат законно да продават или раздават тези неща, така че се изхвърля много често, дори когато толкова много бедни хора гладуват.
Розмари загърби гордостта си и грабна някои от продуктите.
Изведнъж женски глас извика:
— Какво, по дяволите, правиш?
Розмари трепна и децата й се скриха зад нея.
— Съжалявам. Просто… мислех…
— Махни се оттук, мръсен малък просяк! Не можеш да минеш през нашите контейнери! Знаеш ли какво? Викам полиция! – закани се жената. Розмари видя думата „мениджър“ на табелата с името й.
— Моля ви, не го правете. Децата ми имат нужда от това! — помоли тя, като започна да прибира продуктите. Можеше да чуе децата си да плачат, ужасени.
— Може някой да отведе тези деца! Не ги заслужаваш! — продължи управителката с телефона на ухото и тропаше арогантно с единия крак.
— Мадисън, остави телефона веднага! — каза мъжки глас и Розмари видя възрастен мъж да излиза от задния вход, гледайки управителката с гневни очи.
— Татко! Тя рови в нашия боклук! Това не е позволено! Можем да носим отговорност! — Мадисън изхленчи, но остави телефона си, тъй като изражението на баща й не помръдна.
Възрастният мъж се обърна към Розмари.
— Госпожо, бихте ли искали да влезете?
— Не, сър. Просто ще оставя тези неща тук и ще си отида. Толкова съжалявам. Мислех, че не е проблем. — отговори тя, поклащайки глава.
— Някой от вас иска ли сладолед? — попита мъжът децата на Розмари, усмихвайки се.
Децата се спогледаха и после нагоре към Розмари, преди да кимнат към мъжа. Той се ухили и ги въведе в кабинета си в сградата. Той помоли асистента си да донесе сладолед на децата и по-късно им позволи да се разхождат из офиса, докато ядат.
— Добре, така… искам да се извиня за отношението на дъщеря ми. Страхувам се, че може да е станала доста разглезена. Никога не й се е налагало да работи усилено за нещо. — започна мъжът. — Казвам се Джейсън. Можете да ме наричате и г-н Бейтс, ако предпочитате. Аз притежавам този магазин.
— Аз съм Розмари. Наистина всичко е наред. Благодаря ви за сладоледа. — отвърна Розмари, оглеждайки се неловко. Тя се чувстваше толкова смутена от ситуацията, че не можеше да седи неподвижно в креслото срещу този богат мъж.
— Моля ви, кажете ми какво става. — настоя господин Бейтс и нещо в Розмари се счупи. Тя нямаше много хора, пред които да си излее душата, а и не много хора биха се заинтересували, защото всеки си имаше проблеми. Но г-н Бейтс искаше да знае, така че тя се разтовари тихо, опитвайки се да не позволи на децата си да чуят нищо.
Когато свърши, г-н Бейтс й предложи пълна количка с хранителни стоки. Той също така разкри, че притежава някои имоти под наем наблизо и й предложи място, където да остане.
— Мога да ви отдам място за половината от текущия наем, стига все пак да има депозит. Как звучи това? — предложи той.
Розмари се разплака, защото беше добра оферта. Беше спестявала, но цените на наемите в техния район във Флорида се покачваха и тя мислеше, че никога няма да може да си позволи жилище. Но предложението на г-н Бейтс беше толкова щедро.
— Ще взема апартамента. Но не мога да взема количката. Прекалено е. Никога не мога да ви се отплатя за това. — каза Розмари. — Много благодаря.
— Всъщност можете да ми се отплатите с упорита работа. Имам нужда от някой със сърце и душа, който да работи за мен. Мадисън е моя дъщеря, но тя не знае как да се свързва с клиентите или да бъде добър мениджър. — Офертата беше твърде добра, така че накара Розмари да повдигне вежди.
— Наистина ли? Предлагате ми количка с хранителни стоки, апартамент и работа? Защо? Каква е уловката? — попита Розмари, поклати глава и изтри сълзите си. — Прекалено хубаво е, за да е истина.
Г-н Бейтс въздъхна и се облегна на стола си.
— Веднъж бях на ваше място. Е, беше майка ми. Бяхме много бедни без помощ и се гмуркахме в контейнерите за боклук. Поглеждах към светлините на магазина като малко дете и си обещах, че ще притежавам магазин за храна един ден, така че никой, когото обичам, никога да не остане гладен. — разказа той, докато мислите му бяха далеч в миналото.
Още сълзи изпълниха очите на Розмари и тя разбра, че трябва да приеме предложението. Наеха я като съуправител в магазина срещу същата заплата, която получаваше Мадисън. Заплатата на разглезената дъщеря обаче беше намалена наполовина, а баща й започна да й взима наема, тъй като и тя живееше в един от неговите имоти. Тя очевидно не беше доволна от ситуацията и се опита да превърне живота на Розмари в истински ад.
Скоро обаче осъзна, че твърде много разчита на щедростта на баща си. Тя не можеше да си позволи наема или начина си на живот без помощта на баща си.
Въпреки че положението й не беше и половината от това, през което беше преминала Розмари, Мадисън се извини на самотната майка, че й се е развикала. Тя също поиска помощта на Розмари, за да разбере как да работи по-усърдно и да бъде по-мила с хората.
— Знам, че звучи странно, но доброто отношение към хората никога не е било силната ми страна. — призна Мадисън пред Розмари.
Розмари се усмихна и обеща да помогне на по-младата жена, която никога повече не беше груба с клиент. В крайна сметка баща й отново вдигна заплатата й и спря да й начислява наема, тъй като видя трансформацията й, благодарение на това, че беше близо до някой като Розмари.
Междувременно самотната майка се справяше чудесно. Апартаментът й беше идеален и тя спести колкото се може повече пари за децата си. Тя работеше усилено и помагаше в местната кухня за супи, когато можеше. Тя също така убеди г-н Бейтс да дарява храна, така че най-бедните семейства в района да не гладуват.
