Майка ми направи всичко възможно, за да ми попречи да се виждам с баща ми, след като се разведоха. Но веднъж баща ми ме измами по телефона и всичко се промени.
„Не искам да те виждам никога повече!“ – изкрещя майка ми, когато баща ми се качи в колата и напусна дома ни завинаги. Това беше най-ранният ми спомен. Татко си тръгна, когато бях на две години, след огромна кавга с майка ми.
Те се разведоха и аз не го видях много години. С напредването на възрастта осъзнах, че майка ми ми пречи да виждам баща си. „Искам да посетя татко. Моля те!“ помолих, когато бях на десет години.
„Не! Не можеш да го видиш. Той е зает с новото си семейство и не иска да те вижда“, отговори тя.
„Аз знам, че това не е вярно! Ти ме лъжеш! Говоря си с него по телефона и той иска да ме види!“. Изплаках, молейки я да се видим с баща ми.
„Не ми отвръщай на удара, Александра! Баща ти ни напусна и не заслужава да има връзка с теб сега“, каза мама. Мислех, че това е несправедливо, но все пак бях само дете.
С баща ми поддържахме постоянен контакт по телефона, но аз наистина исках да прекарвам време с него и знаех, че той иска същото. Мама обаче беше експерт в това да постига своето.
Като тийнейджърка реших да отида сама, за да го видя, и тя се обади в полицията. Те ме взеха, преди да стигна до дома му, и ме откараха обратно вкъщи.
„Следващия път, когато се опиташ да не ме послушаш, ще кажа, че баща ти те е отвлякъл, и той ще отиде в затвора, където му е мястото!“ – изкрещя ми тя, когато полицаите си тръгнаха.
Тогава си мислех, че тя постъпва правилно, но когато пораснах, разбрах, че това е било чист егоизъм от нейна страна. Не исках да излизам с нея или да правя каквото и да било. Започнах да се бунтувам и в училище. Тя вби огромен клин между нас и на мен вече не ми пукаше.
„Александра, искаш ли да отидеш с мен да пазаруваш?“ – попита ме тя един ден. Бях на 17 години и бях започнала почти да я ненавиждам.
„Не“, отговорих аз.
„Какво ще кажеш за кино?“
„Не.“
„Защо не искаш да правиш нищо с мен?“ – хленчеше тя.
„Наистина? Задаваш ми този въпрос? Знаеш точно защо се отнасям с теб по този начин“, казах с отегчен тон.
„Нищо не съм ти направила! Всичките жертви, които съм направила са за теб, а ти си толкова неблагодарна!“ Мама изкрещя още веднъж.
„Да, добре. Затвори вратата, моля те“, добавих аз.
Дотогава вече бях имунизирана срещу нейните изблици на гняв и начина, по който тя се превръщаше в жертва, за да й се размине нещо. Изнесох се веднага след като навърших 18 години и никога не погледнах назад.
Но да се виждам с баща ми не беше по-лесно. Трябваше да работя на две места и да ходя на училище. Той също беше зает с работа, а втората му съпруга по това време тъкмо беше родила близнаци. Никой от нас не разполагаше с време, така че го отлагахме.
Срещнах се с него в един съботен следобед в дома му и се запознах със съпругата му. Те ми показаха близнаците и си поговорихме известно време. Но се почувствах толкова неловко, че не исках да го правя отново. Може би майка ми беше съсипала всеки мой шанс за връзка с него.
Веднъж седмично разговаряхме по телефона дълго време. Питах го за близнаците и му разказвах за живота си. Не беше идеално, но работеше за нас. Годините минаваха по този начин. Не бях чувала за майка си, докато не станах на 29 години.
„Здравей, Александра – проговори тя по телефона несигурно.
„О, здравей, мамо“, отговорих аз, объркана от обаждането ѝ.
„Отдавна не сме си говорили. Как си?“ – попита тя.
„Добре съм. А ти?“ Отговорих. Разговаряхме неловко в продължение на няколко минути, след което тя премина към същността на въпроса.
„Слушай, скъпа. Надявах се, че ще можем да поработим върху заздравяването на отношенията ни. Как ти звучи това?“ Мама се зачуди.
„Не знам. Ще се извиниш ли за всичко?“ Отвърнах.
„Аз… все още не мисля, че съм направила нещо нередно. Опитах се да те предпазя от нараняване, както аз бях, когато ти беше малка. Но разбирам, че си се чувствала различно – обясни тя.
„Значи няма да се извиняваш?“ Продължих, уморена от този разговор. Тя никога нямаше да признае грешките си, а аз нямах време за това.
„Александра! Аз съм твоята майка. Не си говорила с мен от години! Толкова си егоистична!“ – проплака тя, като повиши глас.
„Добре, довиждане“ – казах и сложих слушалката. Тя се опита да ми се обади отново, но аз я игнорирах. Нямаше да я допусна обратно в живота си, докато не се извини.
Измина още една година и получих странно обаждане от баща ми. Той никога не се обаждаше в работно време. „Александра! Това е спешно! Можеш ли да дойдеш да ме видиш?“ Баща ми каза спешно по телефона.
„Какво? Татко? Какво става?“ Попитах притеснено.
„Изпратих ти адрес. Ела бързо! Това е въпрос на живот и смърт!“ – каза ми той и закачи слушалката.
Отидох при шефа си, взех си почивен ден и изтичах до колата си. Но адресът, който татко ми даде, ме отведе право в увеселителния парк близо до дома му.
„Здравей, скъпа!“ – усмихна се той, когато го посрещнах на входната врата.
„Татко! Защо сме тук? Каква е спешната ситуация?“ Попитах объркана.
„Спешната ситуация е, че ние с теб така и не успяхме да направим всички забавни неща, които баща и дъщери правят през годините. Отлагали сме изграждането на истинска връзка и не искам да губим повече време. Хайде да се забавляваме!“ Татко обясни.
„Можеш ли да се качиш на влакчетата? Знам, че напоследък имаш някакви здравословни проблеми“ – казах колебливо.
„Здрав съм като дяволче. Хайде!“ – призова той.
Прекарахме целия ден в парка и си говорехме за всичко. Чувствах се като дете за първи път в живота си и беше прекрасно.
Разказах му и за проблемите си с мама и колко ми е тежко, когато не ми позволява да се виждам с него. „Майка ти е сложна и пълна с гордост. Но тя не е зла. Не се справихме и тя не можа да го понесе“ – започна той.
„Да, искаше ми се да можех да живея с теб“ – казах му.
„Ами, аз бях доста изгубен в продължение на много години, опитвайки се да разбера нещата. Може би се мразехме един друг. Но ето че сме тук и мисля, че трябва да оправиш нещата с нея. Животът е твърде кратък, за да пазиш злоба“, казва той.
След този прекрасен ден в парка отидохме на вечеря. Когато се прибрах вкъщи, се обадих на мама и ѝ разказах всичко, което чувствах по отношение на баща ми. Как ме е наранила тогава, като не ми е позволила да прекарвам време с него, и колко забавен е бил денят ни. Тя се разплака и ми се извини за първи път. Почувствах, че ме е разбрала, и започнахме да си говорим по-често.
Междувременно се сближих с баща ми и обичах да гледам децата на полубратята си близнаци. Дори ги заведохме и в увеселителния парк за един забавен ден.
Най-накрая имах детството, което винаги съм искала.