Жилищните сгради често се наричат „човешки кошери“, но въпреки това те имат свой собствен чар. В разговорите със съседи хората обменят сготвена храна, организират общи покупки, за да намалят цената на доставката, намират приятели. Но има съседи, които лесно могат да превърнат живота в ад.
Писателката и лекар Наталия Яремчук знае чудесен начин да обуздаете такива хора. Тя работи като акушер-гинеколог от почти 27 години. Но освен това тя пише сърдечни истории, една от които ние от Поничка ще публикуваме днес.
“Когато Олга си купи едностаен апартамент, щастието й нямаше граници. Това беше сбъдната мечта. Ремонти, обзавеждане, красиви саксии с цветя на стълбището, миниатюрни картини близо до асансьора. Тя обожаваше апартамента си, всичко в близост до апартамента, всички хора наоколо. Тя миеше пода на етажа, изчисти стените и се наслаждаваше на малкия си уют. Олга е много тиха и интелигентна жена.
Проблемите започнаха месец след като се нанесе. В саксии с цветя редовно се появяваха пепел и фасове от цигари. Олга остави пепелник. Пепелникът изчезна, както и двете гравюри близо до асансьора. Някой счупи саксиите и по пода бяха пръснати пръст и цветя.
Олга разбрала кой е съседа, изпекла ябълков пай и позвънила на вратата му. Съседът отворил вратата, взе ябълковия пай и казал, че няма нужда да го възпитава, защото той ще пуши, където си иска, а цветята го дразнят. Олга се опитала да говори с домоуправителката, която се оказала майка на грубия съсед и защитила сина си. Разговорите с други съседи не довели до никъде. Едни не се интересували, други били близки с домоуправителката, трети постоянно не били у дома.
Два месеца Олга търпяла тормоз. Счупен звънеца на вратата, изключено осветление в апартамента, прерязани кабели.
Тя тихо плачела и търпяла в мълчание, докато домоуправителката не се приближила до нея и много любезно й предложила да купи апартамента й, тъй като не й е удобно, а грубият й син щял да се жени…
Естествено била предложена много ниска цена за жилището… Всичко това Олга ми разказа в кухнята с тъжен поглед, периодично ридаеща. От работещия телевизор, сякаш нарочно, в контраст със случващото се, избухна смях. Олга плачеше, а от телевизора звучеше смях… В един момент Олга се събуди и двете знаехме какво ще направим.
Олга пусна апартамента за продажба, с надеждата да успее да го продаде на нормална цена. Потенциалните купувачи се появиха за две седмици, но някои от тях дори не се качиха на етажа! Домоуправителката ги посрещала долу и им обяснявала, че сградата е лоша, няма шумоизолация, тръбите, макар и нови, постоянно текат, има прекъсвания на електричеството, а съседите като цяло са алкохолици и наркомани… последният потенциал купувачът остана…
В неделя, в девет сутринта, когато всички обитатели си бяха у дома, вратата на портиерната се отворила рязко, една много едра, колоритна циганка със златни зъби нахлула в малката стая, пушейки нещо много миризливо, без филтър, тръскайки пепел на пода, на масата и върху всичко, което е било в траекторията на нейната постоянно движеща се ръка. Наблизо стоели по-млада бременна циганка и две деца. Говорейки много силно, тя поискала от домоуправителката да види апартамента.
Бяха четирима, но шумът беше като от цял катун. Мръсни дрехи, мръсни ръце, мръсни деца. Едното момче бързо съборило чаша чай на пода, хартии и списания падали от масата, второто издърпало покривалото от дивана… Не обръщайки внимание на децата, хващайки домоуправителката, жените я завлачили до асансьора. Олга ги чакала на етажа. Влизайки с едното дете в апартамента, второто било оставено при домоуправителката: „Хей, виж, майко, гледай го за 5 минути!“
За пет минути ромското дете успяло да се звънне на всички апартаменти, да помоли за тоалетна, извадило тоалетната хартия от апартамента на сина на домоуправителката, разкъсало я на малки парчета и я разпиляло по пода, захапало ръката на жената и започнало да вие като сирена… Пренебрегвайки това, жените излезли от апартамента на Олга и продължили разговора: „О, благодаря ти, скъпа, ще живееш сто години! Добра цена! Апартаментът е добър! Ще живеем тук, Любка ще живее тук веднага щом роди. Ще вземем и бащата от катуна. Тук на децата им харесва. Хайде, Любка!.. “”. И циганската полифония от цветни поли, шалове, гривни, деца, коне, хора се въртят по пода…
Вечерта на вратата на Олга се звъннало. След пет минути непрекъснато звънене все пак отворила…
На прага имало много хора: домоуправителката, синът й, съседите отгоре и отдолу. Домоуправителката държала в ръце торта и бутилка шампанско, зад гърба на сина й имало палма в красива саксия…
Театър „Ромен“ ни поздрави с празна уютна зала. Днес нямаше представления. Театралният режисьор Мария, много красива и харизматична, но вече без златни зъби, сияеше от радост. Внукът й Данко рисуваше нещо в албума.
Като ни предложи кафе, тя веднага каза: „Няма да взема пари от вас. Вашият депозит е достатъчен. За нас, актьорите, какво е важно?.. И магарето ще научи сценария, но импровизация… Сега я няма… И аз имам внучка – какъв талант! Само на шест години, но как играе!
А вие, момичета, имате два билета за нашето представяне, макар че… вече видяхте най-доброто.””
Как се справяте с арогантните съседи?
