Пристигнах за прочитането на завещанието на господин Морисън и разбрах, че наследявам цяло имение. Учудването ми нямаше граници, тъй като нямах представа кой е г-н Морисън. Към изненадата се прибави и едно условие в завещанието, което не само ме шокира, но в крайна сметка промени живота ми завинаги.
Седях в малкия си апартамент под наем, заобиколена от кашони. Изтощението ми тежеше. Наемодателят току-що ме беше уведомил, че имам два дни да освободя помещението.
С крайните срокове, които бяха надвиснали над мен в работата, новината ме удари силно. Погледнах писмото от училището за пиесата, която режисирах, и безбройните известия на телефона си.
“Това не може да се случва”, промълвих и зарових лице в ръцете си. “Къде трябва да отида?”
Звукът на пощенската кутия, която се отвори с трясък, прекъсна мислите ми. Пощальонът пристигна, като ми връчи писмо от един адвокат. Загледах се в плика, усещайки далеч не само пеперуди в стомаха си.
“От кого може да е това? Дали не съм се забъркала в поредната каша?” Запитах се на глас.
Разкъсах плика и прочетох писмото вътре. В него пишеше, че съм призован за прочитането на завещанието на някой си г-н Едуард Морисън. Заляха ме шок и объркване.
“Едуард Морисън? Кой е той?” Помислих си. “Защо да съм в завещанието му?”
Умът ми се надпреварваше с въпроси. Никога не бях чувала за този човек, но ето че в писмото на адвоката ме призоваваха на четене на завещанието. Чувствах се като някакъв странен обрат на съдбата.
“Предполагам, че трябва да разбера” – казах, опитвайки се да се отърся от тревогата. “Какво друго мога да направя?”
Пристигнах в едно старо имение, внушителна, но леко занемарена сграда. Лианите, пълзящи по стените му, му придаваха готически чар, но олющената боя и счупените прозорци разказваха за занемаряване. Поколебах се на входната врата, преди да почукам.
Вътре, в голямата всекидневна, го видях за първи път – човекът, който по-късно щеше да промени живота ми. Беше висок и строг, а очите му се свиха, когато ме видя. Атмосферата беше напрегната и аз усещах тежестта на погледа му върху мен.
“Аз съм Джеймс, синът на Едуард Морисън – каза той, седнал на белия диван, като дори не прояви елементарната любезност да се изправи и да предложи ръкостискане. “Коя си ти и откъде познаваш баща ми?”
“Аз съм Катрин Грийн”, отговорих, като се опитвах да запазя гласа си стабилен. “Никога не съм го познавала.”
Джеймс се изсмя, а очите му се стесниха още повече. “Тогава какво правиш тук?”
Бях изненадана. “Колко грубо!” Помислих си. “Какво право има той да ми говори така?”
“Бях поканена от един адвокат”, казах твърдо. “Искам да знам какво се случва също толкова, колкото и ти. Така че може би бихте могли да проявите малко уважение в чест на баща си, който смяташе, че е важно да сме тук заедно”.
Джеймс изсумтя, явно недоволен, но не каза нищо повече.
Преди да успеем да разменим повече думи, адвокатът, който държеше папка, влезе и се извини за кратко, че е закъснял. След това започна да чете завещанието.
“Господин Едуард Морисън е оставил имуществото си на Джеймс Морисън и Катрин Грийн” – обяви адвокатът. “С условието, че трябва да живеете тук заедно в продължение на една година. Ако някой от вас напусне по-рано, ще загуби своя дял от наследството и парите”.
Джеймс и аз си разменихме предпазливи погледи. Можех да видя раздразнението в очите му и знаех, че вероятно вижда същото в моите.
Джеймс изпъшка, явно недоволен.
“Това е абсурдно” – промълви той под носа си. “Ще се справя с това.”
После се обърна и си тръгна.
Стоях там, чувствайки се зашеметен от неочакваната новина.
Да живея с някакъв мъж и то толкова неприятен? Може би това беше шега.
Но нямаше къде другаде да отида. Животът ми се разпадаше. Може би си струваше да рискувам.
Адвокатът, който събираше документите си, ме погледна и каза: “Ще ви се обадя утре и ще ви обясня допълнителните подробности. Завещанието влиза в сила на следващия ден след обявяването му, така че тогава ще дам конкретни указания”.
“Защо г-н Морисън ме включи в завещанието си?” Най-накрая се осмелих да попитам адвоката.
“О, мис Грийн, това не го знам. Но господин Морисън беше прекрасен човек. Не се притеснявайте, всичко ще бъде наред – отвърна той.
“Къде трябва да отида?” Попитах.
“О, ти вече си тук”, отговори той. “Единственото, което остава, е да донесеш нещата си утре в 10 часа. Ще се видим тогава.”
Излязох в градината и дълго време броях розите по храстите, опитвайки се да се успокоя, преди да прекарам последната си нощ в наетия апартамент. Имах чувството, че животът ми вече се е променил завинаги.
На следващия ден адвокатът ми предаде комплект ключове за къщата и ми даде имената и номерата за контакт на всички хора, които отговаряха за поддръжката на къщата през цялата година, съгласно заповедта на г-н Морисън.
Джеймс не се появи; адвокатът спомена, че ще се срещне с него отделно. Взехме си довиждане и аз останах сам с мислите си и куфарите.
Разопаковах нещата си в една от стаите на имението, като все още се опитвах да осъзная ситуацията. Стаята беше голяма и прашна, със стари мебели, покрити с бели чаршафи. Когато свалих чаршафите, облаците прах се вдигнаха и ме накараха да се закашлям. Мебелите отдолу бяха красиви, но остарели, със сложни дърворезби и усещане за история.
“Това място е невероятно – промърморих, като прокарах пръсти по богато украсените шарки на гардероба. “Не мога да повярвам, че живея тук.”
Отворих куфара си и започнах да подреждам дрехите си, опитвайки се да направя така, че стаята да прилича малко повече на дом. Докато окачвах роклите си и сгъвах пуловерите си, не можех да се отърва от усещането за нереалност.
“Защо господин Морисън ще остави тази къща на мен и Джеймс?” Помислих си. “Какъв беше планът му?”
Седнах на ръба на леглото и огледах стаята. Стените бяха покрити с избледняла боя, а подът скърцаше при всяка стъпка. Беше едновременно зловеща и очарователна, реликва от една отминала епоха.
“Предполагам, че ще трябва да свикна със скърцането и стенанията” – казах на глас, опитвайки се да разведря настроението си.
След като разопаковах багажа, реших да се разходя навън. Помислих си за Джеймс. Докато се разхождах из обраслата градина, го срещнах да седи на една пейка и да гледа заплетените храсти.
“Значи си решила да останеш наоколо – каза той, без да ме погледне.
“Да, трябва да разбера това”, отвърнах аз и седнах на противоположния край на пейката.
Джеймс се обърна към мен, изражението му беше строго. “Това е моята къща. Аз знам всичко за нея. Израснал съм тук. Не възнамерявам да споделям наследството с теб”.
“Слушай – казах аз, опитвайки се да запазя спокойствие. “Не съм планирала да остана тук дълго. Но сега ще остана, само за да докажа нещо. Аз също заслужавам достойни условия на живот и няма да се оставя да ме изнудват да се откажа от това, което ми принадлежи по право. Така че ще трябва да се справите с моето присъствие”.
Джеймс се усмихна: “Ще видим за това.”
Обърнах се и се върнах в стаята си, като не исках да продължавам разговора с такъв неприятен човек. След около половин час угасих светлината, надявайки се на спокойна почивка. Но имението си имаше свои собствени планове за тази нощ.
Същата нощ се събудих в леглото си заради странни шумове. Станах, за да ги проуча, изпитвайки любопитство и малко страх.
Електричеството беше спряло, затова се запътих към кухнята, където си спомних, че съм видял стара керосинова лампа. За щастие тя беше напълнена и успях да получа малко светлина.
Проследих шумовете, които сякаш идваха от втория етаж. Изведнъж звуците се засилиха, наподобявайки стонове и стенания. Неспокойна, продължих търсенето си.
В спалнята за гости открих грамофонна плоча, която издаваше зловещите звуци.
“Джеймс!” Измърморих, осъзнавайки, че това е негово дело.
Ядосано се отправих към стаята му, за да се конфронтирам с него. Но в притъмнения коридор се сблъсках с Джеймс, който светеше с червено фенерче под лицето си и правеше гримаси.
“Ще продължавам така всяка вечер, докато не си тръгнеш” – подиграваше се той.
“Ти си незрял кретен” – отвърнах аз. “Твоите глупави игри не ме плашат.”
Точно тогава и двамата отново чухме странен шум.
“Това още един от твоите трикове ли е?” Попитах.
“Не, не е.” Джеймс изведнъж изглеждаше озадачен.
Видяхме как една котка се стрелна наблизо и решихме да я последваме. Спорихме през целия път и се бутахме един друг в стесняващия се коридор.
“Отдалечи се, пречиш ми!”. Казах.
“Ти си тази, която препречва пътя” – отвърна Джеймс.
Стигнахме до един шкаф, пълен с гниещи инструменти, и започнахме да търсим източника на досадния скърцащ звук. Джеймс започна да тропа с крака по пода и изведнъж старите дъски започнаха да поддават под нас със силно пращене.
Подът се срути и ние попаднахме в малко отделение, изградено под пода, а не в пълно мазе. Беше доста тясно, така че не се наранихме сериозно, макар че аз си ударих лакътя. Джеймс изглеждаше по-скоро изненадан, отколкото уплашен. Пространството беше изпълнено с книги и лични вещи, всички с инициалите на господин Морисън.
“Виждаш ли какво направи?” Джеймс започна.
“Аз?” “Ти беше този, който тъпчеше наоколо” – отвърнах аз.
Продължихме да се караме. Но докато изследвахме и намирахме още предмети, гласовете ни започнаха да стихват.
Присъствието на предишния собственик беше толкова осезаемо, че сякаш стоеше точно зад нас.
Накрая измъкнах от праха и мръсотията един стар дневник, маркиран с инициалите на Морисън.
“Тук може да има нещо интересно”, казах аз и отворих една страница.
“Не можеш да четеш чужд дневник! Дай ми го” – поиска Джеймс и започна да чете.
“Това е абсурдно. Татко пише за Джейн, за своята любов… но майка ми се казваше Одри. Това не може да е вярно.”
“Майка ми се е казвала Джейн”, прошепнах замислено аз.
Импулсивно започнахме да четем заедно, страница след страница, час след час.
Когато свършихме, седнахме разделени, мъчейки се да приемем реалността, която ни поглъщаше все повече с всяка безмълвна минута. Изведнъж, от нищото, се появи същата котка. Тя се приближи и седна между нас, мъркайки силно, сякаш искаше да намали напрежението.
Г-н Морисън беше скрил в това прашно мазе тайната, която ни беше събрала в тази къща.
Джеймс и аз не бяхме пресичали пътищата си в продължение на няколко дни. Бях заровена в сроковете си и прекарвах всичките си дни в училище. Мислите ми бяха неспокойни – господин Морисън не беше просто мистериозен човек от нищото; той имаше история, която сега беше част от мен.
Вечерта преди пиесата седях в стаята си и се опитвах да се подготвя за големия ден. Сценарият беше разпръснат по леглото ми. Изведнъж някой почука на вратата ми. Беше Джеймс.
“Искаш ли да се разходим?” – попита той с колебливо изражение на лицето.
“Разбира се, имам нужда да си прочистя главата”, отговорих, благодарна за разсейването.
Разходихме се из пищната градина на имението, въздухът беше изпълнен с аромат на разцъфнали цветя. Тихата вечер сякаш ни обгръщаше в балон от спокойствие. Накрая Джеймс наруши тишината.
“Значи ти си моята сестра? – попита той предпазливо.
“Изглежда, че е така. Трудно ми е да го проумея – отвърнах аз, сядайки на пейката под един стар дъб.
“Той си водеше дневник до смъртта си. Как се е озовал в това мазе?” Зачудих се на глас, загледана в земята.
“Мисля, че го е скрил в гардероба и сигурно е паднал през пукнатина в пода, точно там, където паднахме ние” – предположи Джеймс, облегна се назад и погледна звездното небе.
“Изглежда вероятно – въздъхнах аз, усещайки тежестта на мистерията.
“Катрин, татко те е намерил, но не е имал възможност да ни представи. Сигурно е оставил това завещание, за да се случи това. Може би ни е било писано в крайна сметка да намерим този дневник”.
“Може би”, съгласих се аз. “Сигурно е искал сами да открием връзката си и да изградим отношения при собствени условия”.
“И какво правим сега?” Джеймс попита, а гласът му омекна.
“Никога не съм имал сестра. Баща ни е обичал две жени и вероятно би обичал и двете си деца. Сега трябва да приема това”, каза Джеймс тихо.
“Искам да останеш в къщата.”
“Не бива да пренебрегваме семейството, нито да пазим обида за грешките на родителите си – добавих аз, усещайки спокойствие.
“Хайде да отидем да вечеряме. Аз готвя тази вечер” – каза Джеймс, стана и ми подаде ръка. “Уча за готвач.”
“Наистина? Приятно съм изненадана. Значи и ти си творческа душа?” Казах с усмивка, хванах ръката му и се изправих.
“Какво означава “също”?” Джеймс попита с любопитство.
“Ами, режисирам пиеси в началното училище” – обясних, докато се връщахме към къщата.
Продължихме разговора си в кухнята и открихме много общи интереси – музика, книги и изкуство. Разговорът течеше естествено и аз усетих, че между нас се заражда връзка.
“И аз обичам да дегустирам ястия – пошегувах се аз. “Така че готварските ти умения са съкровище в тази къща”.
“Тогава остани тук”, възкликна Джеймс, нарязвайки зеленчуците с новооткрит ентусиазъм. “Поне една година и ще видим къде ще ни отведе животът”.
“Ще остана” – усмихнах се на Джеймс, като измъкнах парче авокадо изпод ножа му.
“Вечерята е готова”, обяви той, като подреждаше внимателно масата.
Седнахме да вечеряме, планирайки бъдещето си. Говорихме за възстановяване на части от имението, за организиране на обществени събития, а може би дори за провеждане на курсове по готварство и театрални работилници.
Къщата се почувства по-топла, изпълнена с усещане за семейство.
“Това е само началото”, казах аз и се почувствах обнадеждена, докато отхапвах от вкусното ястие, което Джеймс беше приготвил.
“Да, така е”, съгласи се Джеймс. “Заедно ще превърнем това място в дом.”
Докато се наслаждавахме на храната, имението вече не ни се струваше като реликва от миналото, а като място, кипящо от нови възможности. Нашият споделен смях и мечти изпълваха стаите, подготвяйки сцената за едно светло и обещаващо бъдеще. Говорихме за надеждите и стремежите си, сега като брат и сестра, споделяйки мечти за това, което бихме могли да постигнем заедно в тази величествена стара къща.
