Една жена идва на помощ на дядо, който се бори да смени пелената на малката си внучка, и свършва работата за нула време. Никой от двамата не знае как това ще промени живота им завинаги.
— Боже! Бях забравил за хранителните продукти! — Рийс въздъхна, докато разглеждаше хладилника си. Не беше в настроение да излиза, но сега нямаше избор.
Рийс живееше сам, докато единствената му дъщеря и съпругът й загинаха в автомобилна катастрофа. След ужасния инцидент той нямаше време да скърби и трябваше да се стегне заради внучката си.
Аби беше едва на 2 месеца, когато загуби родителите си и нейният любящ дядо я доведе в дома си. Тъй като Рийс беше бизнесмен и финансово осигурен, парите никога не бяха проблем, що се отнася до отглеждането на Аби.
Единственият проблем беше възрастта му. Рийс беше на 77 години и знаеше, че с всеки изминал ден остарява и става по-слаб. Той вече не можеше да вдигне кутията с мляко с една ръка или лесно да смени пелените на Аби. Здравословното му състояние меко казано не беше най-доброто, което беше една от многото причини управителят му да се занимава с бизнеса.
Онзи ден, след като добави хранителните стоки в количката си, Рийс се канеше да отиде до касата, когато Аби започна да плаче. Не след дълго той осъзна, че пелената й трябва да бъде сменена. Той беше забравил да го направи в бързането си да стигне до магазина.
— О, скъпа, само минутка. Нека просто да свършим това и…
Мек глас отзад го прекъсна, преди да успее да довърши.
— Извинете, сър, мога ли да ви помогна с нещо?
Рийс се обърна и видя жена, вероятно в началото на 30-те. Имаше добри очи, помисли си той.
— О, не, госпожо, всичко е наред. — каза той. — Това е моята внучка… Пелената й трябва да се смени. Оценявам помощта ви, но почти сме готови. Мога да се справя.
Жената му хвърли извинителен поглед.
— Не мисля, че това е добра идея, сър. С тълпата на касите, сигурена съм, че ще ви отнеме известно време, преди да свършите.
Рийс погледна безпомощно касите.
— О, добре… — каза той. — Изглежда, че сега нямаме избор. Пелените й са в багажника на колата…
Рийс реши да се върне за покупките по-късно и помоли жената да го придружи до колата му. Скоро жената сменяше пелената на малката Аби, а Аби не вдигаше шум, което изненада Рийс.
— О, не! Тук имаме миризливи пелени! Но не се притеснявай, ще те преоблечем бързо, става ли? — жената говореше сладко на Аби, което остави на Рийс впечатлението, че е много добра с бебетата.
— Как се казваш? — попита тя малката Аби. — Защо си толкова хубава? О, усмивка ли има на устните на красивото момиче?
— Тя е Аби. — каза Рийс. — Имате ли свои деца, госпожице?
— Имах дъщеря… тя почина скоро след раждането. — отговорила жената.
— О, съжалявам, госпожо! — извини се той.
— Всичко е наред, сър… Предполагам, че приключихме. Внучката ви е хубава. Между другото, аз съм Кристин.
— Рийс. Благодаря ти, че ни помагаш, Кристин.
— Няма проблем, Рийс. Ако нямаш нищо против, мога ли да подържа Аби, докато свършиш с пазаруването? Дъщеря ми днес доста ми липсва.
— Не, в никакъв случай. Моля те. Мисля, че Аби те харесва твърде много. Тя никога не се усмихва толкова много заради мен! — каза той и Аби се изкиска.
***
След като Рийс свърши с пазаруването, Кристин му помогна да занесе хранителните стоки до колата си. Той беше много благодарен за помощта й и я заведе до къщата й. Оказа се, че живеят в един квартал, само на няколко пресечки един от друг.
След като се разделиха, Рийс не очакваше да види Кристин отново, но само два дни по-късно тя го посети и не дойде с празни ръце.
Онзи ден Рийс пиеше чай, когато чу звънеца на вратата. Не очакваше да види Кристин да стои на предната му веранда.
— Изпекох пай и си помислих, че няма да е забавно да го ям сама! — каза тя с усмивка. — Може ли да вляза?
— О, каква приятна изненада, скъпа. Влез.
Рийс сервира малко чай и те се насладиха на пая с него. Докато беше там, Кристин сподели историята си с Рийс и по-възрастният мъж се почувства ужасно за нея.
— Разведох се със съпруга си, защото се обвинявах за смъртта на дъщеря си. Не мислех, че някога ще преодолея загубата си… Не че съм я преодоляла. Но срещата с Аби онзи ден направи сърцето ми по-леко. Тя ми напомни за дъщеря ми…
— Можеш да идваш, когато пожелаеш, Кристин. — предложи Рийс. — Виждаш ли, скъпа, боря се с почти всичко на тази възраст. Ако нямаш нищо против, би било чудесно, ако можеш да ни помогнеш, да ми помогнеш с грижите за Аби. — добави той.
— О, Рийс, бих се радвала на това! Наистина!
Кристин се възползва от възможността да помогне на Рийс и това, че е около Аби, в крайна сметка започна да лекува разбитото й сърце. Но един ден се случи нещо ужасно.
След като смени пелената на Аби, Кристин несъзнателно я остави на леглото, без да я заобиколи с възглавници. Момиченцето пропълзя до ръба и щеше да падне, ако Рийс не се беше намесил навреме.
Кристин беше отишла да донесе мляко на Аби и когато се върна, видя какво бедствие би се случило, ако Рийс не беше нахлул, и избухна в сълзи.
— Много съжалявам. Вината е изцяло моя. Аз… аз можех да я нараня. Не можах да спася детето си, а сега почти нараних и Аби! Трябва да си тръгна, Рийс. Съжалявам! — Тя изхвърча от къщата и дори не си направи труда да изслуша Рийс.
След това Рийс й се обади няколко пъти, но тя така и не отговори на телефона си. Тя дори не ги посети.
Рийс се тревожеше за нея. Трябваше да говори с нея, така че една неделя отиде до дома й с Аби. За съжаление тя не беше вкъщи, затова той разпита и научи, че тя ходи на църква в неделя.
За щастие той я намери там. Неделната служба беше приключила и тя беше сред излизащите от църквата.
— О, Рийс! — Тя се стресна, като го видя.
— Може ли да седнем и да поговорим някъде, Кристин?
Тя знаеше накъде отива разговорът.
— Съжалявам, но не мога да ти помогна, Рийс. Аз съм ужасна майка. Не можах да спася детето си и щях да нараня Аби. Не искам да повтарям това. съжалявам.
— Аби не е наранена, дете. — каза й Рийс. — Не си я наранила. Не си наранила и дъщеря си. Спри да се обвиняваш за това.
— Но Рийс…
— Мислиш ли, че никога не съм правил грешка? Всички правим грешки, скъпа. Веднъж нахраних Аби с горещо мляко и трябваше да я заведа на лекар. Това прави ли ме лош дядо? О, не, скъпа, обичам малкото си момиченце най-много на света. Никога не бих я наранил.
— Понякога нещата са извън нашите ръце, скъпа. Да се самообвиняваш не е решението. Липсваш ни с Аби. Толкова се радвах, че беше там за нея. Чувствах се сякаш малкото момиченце си намери майка. Можеш ли да си простиш, поне заради Аби?
Когато Кристин погледна в очите на Аби този ден, тя осъзна, че Рийс е прав. Ръцете на малкото момиченце, протегнати към нея, й казаха, че Аби я иска. Сърцето на детето знаеше, че тя няма да й навреди. Никога. Тя не можеше да бъде обвинявана за случилото се.
Изтривайки сълзите си, Кристин държеше Аби в ръцете си и се усмихваше. Тя реши да продължи напред заради Аби.
— О, съжалявам, Аби! — изхлипа тя. — Съжалявам, че бях егоист и те оставих. Обичам те, знаеш това, нали?
Кристин изплака сърцето си, докато прегръщаше Аби този ден, и спря да се обвинява за смъртта на детето си. Тя осъзна, че не е виновна, че бебето й се роди мъртво. Аби и Рийс й помогнаха да осъзнае това и преди да се усетят, те се превърнаха в семейство един за друг.
