През целия си живот Джил е знаела, че майка ѝ не я иска, затова бащата на Джил я отглежда. Сега, петнадесет години по-късно, на прага им се появява мистериозна жена, която пита за бащата на Джил. Коя е тя и какво иска?
Вчера целият ми свят се преобърна, когато през вратата влезе една жена. Ако не знаех по-добре, щях да си помисля, че тя е просто поредният човек, когото не съм срещала досега.
Вместо това жената, която почука на входната ни врата, беше майка ми.
Докато растях, майка ми, Сюзън, не ме искаше. Бях по-бавен от повечето деца, достигах етапите на развитие по-късно от връстниците си. Това означаваше, че започнах да ходя по-бавно и наистина започнах да говоря едва когато бях на около три години.
Вместо да се опитва да прави нещата с мен по различен начин – като например да бъде търпелива и грижовна, майка ми заяви, че повече не може да го прави. Според леля ми тя била казала: “Не съм родена, за да отглеждам тази мизерия”.
Леля ми ми каза, че Сюзън е била стресирана от мисълта, че ще трябва да се грижи за дете, което евентуално никога няма да може да се храни, да говори или да ходи самостоятелно – това е така, защото лекарите са казали, че положението ми е непредсказуемо.
Казаха, че след няколко години може да се оправя или да затъна и да не мога да правя нищо за себе си.
Баща ми, отвратен от поведението на майка ми, я напусна и реши да ме отгледа сам. Леля ми, неговата сестра, помагаше винаги, когато имахме нужда от нея.
Но дори и сега баща ми никога не би казал нещо лошо за майка ми – искаше да си мисля, че тя не е могла да понесе натиска на това да бъде майка и че е само човек. Леля ми беше тази, която ми каза истината.
Сега, петнадесет години по-късно, тази мистериозна жена пристигна на прага ни, твърдейки, че познава баща ми.
“И така, вие ли сте тази жена?” – изхили се тя, оглеждайки дома ни, докато я канех да влезе вътре, за да го чака.
“Не”, казах аз, чудейки се как може да си мисли, че седемнайсетгодишно момиче ще бъде омъжено за баща ми.
“Аз съм Джил”, казах аз. “Дъщеря му.”
Жената сякаш се задави с езика си.
“Добре ли си?” Попитах, като ѝ донесох чаша вода.
“Сигурно се шегувате с мен”, възкликна тя, а лицето ѝ се изкриви от недоверие. “Ти можеш да ходиш! Можеш да говориш! Красива си!”
В този момент ме осени осъзнаването – тази жена беше Сюзън, моята майка.
“Благодаря ти, мисля – казах аз.
“Мога ли да получа чаша чай?” – попита тя. “Трябва да взема някакви лекарства.”
Влязох в кухнята и сложих чайника, като гледах как Сюзън се вглежда в обстановката.
Не можех да разбера защо е тук. Леля ми ми беше казала, че майка ми не иска дете, затова не бива да тая надежда, че един ден ще се върне за мен.
Но тя беше тук, просто седеше във всекидневната ни.
Ами ако наистина се върне за мен? Помислих си. Може би сега тя иска връзка.
Разбира се, това не беше така.
Баща ми влезе, като си гукаше щастливо, докато не видя Сюзън, която седеше в креслото му и отпиваше от чая си.
“Какво правиш тук, Сюзън?” – изплю се той, свидетелство за дългогодишна неприязън.
Сюзън, овладяна и видимо разтърсена, разкри истинския си мотив. Причината за посещението ѝ нямаше нищо общо със събирането, както се надявах, а всичко беше свързано с нуждата от спасително въже.
Беше болна и отчаяно се нуждаеше от чернодробна трансплантация. Беше се свързала с всичките си роднини с надеждата някой да е подходящ, но никой не беше.
Накрая си спомнила, че все още съм наблизо, и се обърнала към нас в краен случай. Надяваше се, че аз ще бъда отговорът на нейните молитви. Искаше да й направя кръвен тест.
“Искаш да ти бъда донор?” Попитах, а гласът ми трепереше от недоверие и гняв.
Защо си мислех, че тя ще иска да преосмисли решението си с мен? Тя дойде, защото нямаше друг избор.
“Ще оставя това на теб, Джил”, каза баща ми. “Но не си длъжна да спасяваш жената, която някога беше заявила, че си нещастие за нея”.
Само това изказване разкри колко малко мисли баща ми за Сюзън – обикновено той се опитваше да смекчи удара и да говори хубаво за нея, но това беше съвсем различно.
Скоро трябва да взема решение. От една страна, има една майка, която никога не ме е искала, но сега се нуждае от мен, за да оцелее. От друга страна, с удоволствие бих помогнал на жена в нужда, но на каква цена? Операцията е инвазивна и ме ужасява.
