Хенри умира. След като му остават само няколко месеца живот, 75-годишният мъж се впуска в епично пътешествие, за да намери дъщеря си и да се помири с нея след години на отчуждение.
Хенри вдигна поглед, когато доктор Хътчинс се върна в стаята за прегледи. Напрегнатото, сериозно изражение на лицето на доктора каза на Хенри всичко, което трябваше да знае за резултатите от последните му изследвания.
— И така, колко още имам, докторе? — попита Хенри.
Доктор Хътчинс се намръщи и стисна устни.
— Има няколко фактора, които трябва да се вземат предвид, Хенри. Ново изследване предполага, че различно лечение…
— Оценявам оптимизма ви, докторе, но нека бъдем реалисти. Вие и аз сме правили този танц за лечение, ремисия и рецидив дълго време, но сега съм на 75 години. — Хенри въздъхна. — Дните ми на танци свършиха и просто искам да знам колко време ми остава.
Доктор Хътчинс кимна и седна на празния стол отдясно на Хенри.
— Ако това е, което искаш, Хенри, тогава ти остават около 3 месеца живот. Както и преди, операцията не е опция, но лечението може да удължи това време до години, може би.
Хенри скръсти ръце и се загледа през прозореца. Голите клони на дърветата се поклащаха от лекия ветрец и не се виждаше нито един облак. Три месеца бяха достатъчно време, за да се наслади на още една пролет.
— Предполагам, че ще имам погребение в началото на лятото. — каза Хенри и се запъти към дома.
Апартаментът му беше само на няколко минути пеша, но Хенри нямаше причина да бърза. Изучаваше лицата на хората, с които се разминаваше по тротоара, и си спомняше какво е да си млад. Една брюнетка излезе от магазин за дрехи и сърцето на Хенри прескочи удар.
Жената изглеждаше точно като Джейн, дъщеря му. Той си спомни слънчевата усмивка на дъщеря си и как очите й светнаха, когато се канеше да сподели една от лошите игри на думи, които толкова харесваше. Но всички тези спомени бяха от преди ожесточения спор, който ги раздели.
Ще се съгласи ли Джейн да се срещне с него? Съжаление и копнеж накараха сърцето на Хенри да се разболее, докато пъхна ръце дълбоко в джобовете на сакото си и прегърби рамене срещу внезапния порив на студен вятър.
Сега знаеше какво трябва да направи с последните 3 месеца от живота си: да се помири с Джейн.
Хенри се натъкна на Джо, неговия съсед, на път за апартамента си. Двамата бяха прекарали последните няколко месеца, тренирайки заедно за местен турнир по шах и Джо беше разочарован, когато Хенри му каза, че няма да може повече да участва в него.
Хенри се чувстваше виновен, че се отказа от Джо, но имаше по-важна работа. Когато пристигна у дома, отиде до бюрото си и претърси чекмеджетата си. Накрая намери писмото, което Джейн му изпрати преди 6 години.
Водните знаци върху кафявия плик му напомниха за сълзите, които бе изплакал, когато за първи път прочете писмото. Той извади страницата отвътре, въпреки че все още помнеше всяка дума, като белези, гравирани в паметта му.
Джейн изброи редица минали аргументи, за които Хенри дори не беше разбрал, че тя все още изпитва негодувание. На Хенри изобщо не му хрумна, че стоическата му дъщеря има толкова много неразрешени чувства. Най-лошото беше точно накрая:
“Дори не си прави труда да отговаряш на това писмо. Ти вече нямаш дъщеря.”
Хенри се взря в адреса на подателя, написан на първата страница от писмото на Джейн. Той уважи желанието й и, честно казано, беше твърде дълбоко наранен от думите на дъщеря си, за да се опита да се свърже с нея. Сега ситуацията изискваше да го направи.
Хенри потърси в интернет с телефона си, докато намери начин да получи телефонен номер за адреса на плика. Нервите караха пръстите му да треперят, докато въвеждаше номера, и му прилошаваше, докато слушаше звъненето.
Тогава чу гласа на Джейн. По бузите на Хенри се стичаха сълзи. Той се канеше да говори, когато осъзна, че това е просто записано съобщение за нейната гласова поща.
— Здравей, Джейн — каза Хенри. — Знам, че вероятно не искаш да ме чуеш, но бих искал да говоря с теб за последен път преди… е, просто искам… — Хенри въздъхна и обхвана глава с ръце. Това изобщо не вървеше добре!
Той завърши съобщението, като помоли Джейн да му се обади и затвори. Болното, тъжно чувство в гърдите му накара да повярва, че тя ще отговори на обаждането му, но Хенри беше решен да сключи мир с нея, докато все още можеше.
Може би вместо това трябваше да излети при нея. Не можеше да го избегне, ако беше на прага й. Хенри тъкмо беше започнал да търси полети до Сиатъл, когато телефонът му започна да звъни. Беше Джейн!
— Джейн! Много съжалявам за всичко, което се случи. — каза Хенри. — Ако можех да се върна…
— Съжалявам. — дълбок глас прекъсна Хенри, — но всъщност е съпругът на Джейн.
— Чух съобщението ви и звучеше важно, затова исках да ви уведомя, че Джейн не е тук.
— Тогава къде е тя? — Хенри се намръщи. — И кога се е омъжила?
— Преди около 4 години. — Мъжът прочисти гърлото си. — Съжалявам, че не бяхте поканен, сър. Опитах се да убедя Джейн да се свържем, но… добре, тя искаше малка сватба.
— Не е нужно да обясняваш, но трябва да знам кога мога да говоря с нея. Много е важно.
— Съжалявам да го чуя. Виждате ли, Джейн няма да се върне още шест месеца. Тя получи грант за провеждане на изследвания в Антарктида.
— Антарктида? — Хенри едва не изпусна телефона си.
Съпругът на Джейн продължи да говори, но Хенри почти не го слушаше. Беше станал толкова привързан към идеята да види Джейн още веднъж и евентуално да се помири с нея. Сега трябваше да приеме, че ще бъде погребан много преди Джейн да се върне.
Хенри гледаше през прозореца си, докато слънцето залезе. В прозорците на съседната жилищна сграда се появиха светлини и Хенри си представи всички щастливи семейства, седнали да вечерят. Какво щеше да прави сега?
Хенри запали лампите и се завъртя в апартамента си. Може би би могъл да изпрати на Джейн писмо, което тя да прочете, когато се върне, или можеше да помоли адвоката си да го запази със завещанието си. Джейн щеше да получи всичко, разбира се.
Погледът на Хенри се спря върху шкафа, където колекцията от джин на покойната му съпруга бе събирала прах през последните няколко години. Може би първо трябва да се отърве от няколко неща, за да улесни Джейн да уреди имуществото си.
Хенри постави няколко бутилки джин в чанта и тръгна по коридора към вратата на Джо. Приятелят му го посрещна вътре с усмивка, но тя изчезна, когато Хенри му даде джина и обясни защо го разчиства.
— Не мога да повярвам, че няма да мога да видя дъщеря си, преди да умра! — Хенри изхлипа.
— Но ти можеш, Хенри! — Джо сложи ръце на раменете на Хенри.
— Антарктида вече не е запазена територия за учени. Туристическите групи посещават Антарктида през цялото време тези дни. Ще ти покажа.
Хенри наблюдаваше през рамото на Джо, докато той отваряше множество уеб страници на лаптопа си за круизи и обиколки до Антарктика и няколко близки острова. Надеждата се върна в сърцето му, докато гледаше снимки на туристи, смесени с пингвини и обикалящи през дебелия сняг.
— Има много места, които можеш да посетиш, но трябва да разберем коя дестинация е най-близо до мястото, където Джейн работи. — Джо хвърли поглед към него. — Съпругът й спомена ли в коя база е разположена?
— Ъъъ… мисля, че спомена място, наречено Макмърдо.
— Ето го! — Джо посочи екрана. — Сега трябва да намерим туристически пакет, за да те заведем там.
Хенри скоро откри, че това не е толкова просто, колкото изглежда. Само няколко туристически пакета спираха в постоянните бази в Антарктика и когато Хенри се обади на туристическите агенти, за да потвърди подробностите, той получи само неясни уверения.
— Всичко зависи от времето. — каза му една жена. — Ние работим в тясно сътрудничество с капитаните на корабите и ако смятат, че не е безопасно да посетят определена зона, тогава се подчиняваме на тях. В крайна сметка те са експертите.
— Не знам за това, Джо. — каза Хенри, след като приключи разговора. — Това е ужасно дълъг път без гаранция, че ще стигна до мястото, където трябва да бъда.
Джо сви рамене.
— Това е твое решение, но каква друга възможност имаш? Или поемаш риска да видиш Джейн, или се отказваш.
Думите на Джо преследваха Хенри, когато се опита да заспи тази нощ. Беше нелепо да измине целия този път само с тънката надежда, че може да се събере отново с Джейн. Когато вземе предвид опасностите от отдалечената дестинация и факта, че може да не се доближи до базата на Джейн, стана ясно: това беше глупава задача.
Но това беше дъщеря му и това пътуване беше единственият му шанс да я види, преди да умре. В светлината на това, имаше ли значение колко големи бяха шансовете срещу него, стига да имаше дори най-малкия шанс да успее?
До сутринта той беше направил своя избор. Хенри бързо уреди да продаде апартамента си, подреди делата си и резервира пътуването си до Антарктика. Не след дълго Хенри слезе от кораба в един леден свят. Обзе го отчаяна тревога. Не беше точно там, където трябваше, но ако късметът беше на негова страна, все пак можеше да стигне до Макмърдо.
Хенри се прегърна, докато наближаваше редица ниски сгради. Ако антарктическото лято беше толкова студено, той дори не искаше да си представи какви са зимите! Няколко души спряха до най-близката сграда на моторни шейни. Хенри махна с ръка, за да привлече вниманието им, и се затича към тях.
— Здрасти, има ли шанс някой от вас да ми помогне? Опитвам се да се свържа с Макмърдо.
— Луд ли си? — Една жена пристъпи напред. Тя изучаваше Хенри със скептичен поглед. — Вие сте един от туристите, нали?
— Да, защото това е единственият начин, по който мога да стигна до тук. Трябва да видя дъщеря си; тя е геолог от Макмърдо.
— Съжалявам, приятел, но не можем да ти помогнем. Ние не поддържаме таксиметрова услуга, нали знаеш.
Хенри гледаше как групата влиза вътре с невярващ поглед. Не беше стигнал дотук, само за да се провали сега. Той тръгна към сградите, решен да убеди някого да му помогне, но тогава забеляза ключовете, висящи от контакта на най-близката моторна шейна. Хенри си спомни думите на Джо или да поеме риска, или да се откаже.
— Времето за отказване отдавна е минало. — измърмори Хенри. — Единственият начин да продължим сега е напред.
Хенри хвърли поглед назад към кораба. Останалата част от туристическата му група вече слизаше и някой стоеше на пристана, за да ги посрещне. Нямаше никой друг наоколо, който да го спре.
Хенри се качи на моторната шейна и я запали. Сърцето му биеше бързо и ръцете му трепереха, докато караше към края на лагера. Накъде беше база Макмърдо? Хенри огледа хоризонта, но не намери нищо полезно.
— Хей, ти! Какво си мислиш, че правиш?
Хенри погледна през рамо и видя двама души, тичащи към него. Друг палеше една от моторните шейни. Ако го хванат, всичко свършва.
— Съжалявам! — извика Хенри, докато отваряше газта. Надяваше се, че се движи в правилната посока, докато се отдалечаваше по снега.
Хенри не спря, докато не се увери, че е изгубил преследвачите си. Едва тогава извади компаса от джоба на якето си, за да провери посоката си. За негов ужас стрелката на компаса се движеше хаотично.
— Е, трябва да е на запад от мястото, където бях. — каза Хенри, поглеждайки назад през рамо, за да провери следите, които моторната му шейна остави в снега. Спомни си посоката, от която идваше корабът му, и реши, че ако се отклони надясно за известно време, тогава трябва да е на път.
— Няма да е дълго, Джейн. — каза Хенри, докато потегляше отново.
— Нямам търпение да видя лицето ти, когато пристигна.
Хенри кара с часове. На всеки две мили той спираше, за да провери компаса си. Все още не се държеше добре, но тъй като изглеждаше, че иглата скача само между определени точки, той почувства, че е достатъчно добре, за да оцени общата посока.
Нямаше нищо, което да наруши монотонността на заснежената околност на Хенри. Накъдето и да погледнеше, светът беше покрит с бяло. Стори му се, че дори се простира в небето по протежение на хоризонта пред него. Континентът изглеждаше безкраен.
Хенри се усмихна, когато му стана ясно колко забележително преживяване е това. Той не само бе обиколил света, за да намери дъщеря си, но беше един от малкото хора, стъпили в един от най-отдалечените райони на света.
Дивият смях на Хенри отекна в снега. Чувстваше се сякаш целият свят му принадлежеше в този момент, но тогава моторната шейна спря. Хенри завъртя ключа, но двигателят не запали. Тогава забеляза, че бензинът е свършил.
Хенри ругаеше и риташе снега. Беше карал с часове и нямаше начин да се върне пеша до базата, от която беше откраднал моторната шейна. Каква полза ще има от това? Не беше там, където трябваше да бъде.
Не, все още имаше само един разумен вариант. Хенри се взря в бялата шир, като пъхна ръце в подмишниците си. След всичко, което беше направил, за да стигне дотук, до това самотно място в пуст пейзаж, всичко, което можеше да направи сега, беше да продължи.
— Не е като да има голяма разлика, ако умра тук. — каза Хенри, докато тръгваше. — Така или иначе ще прекрача този праг достатъчно скоро. Само се надявам първо да видя Джейн.
Докато вървеше, Хенри си представи усмихнатото лице на дъщеря си в деня, в който тя завърши колежа. Спомни си и гневните думи в нейното писмо. Какво би направил, ако тя откаже да го види след всичко това?
Хенри поклати глава. Трябваше да държи ума си съсредоточен върху ходенето и навигацията. Махна компаса си, огледа небето и изруга.
Зловещи облаци се носеха към него с бърза скорост. Хенри избута изтръпналите си, уморени крака, за да върви по-бързо. Вече трябваше да е близо до базата на САЩ. Ако побързаше, можеше да стигне там, преди времето да се развали.
Хенри не успя да стигне далеч, преди първите снежни вълни да започнат да валят върху него. Той продължи да се бори, но скоро осъзна, че не може да продължи по този начин. Вятърът беше твърде силен и имаше твърде много сняг, за да се види накъде отива.
Въпреки това трябваше да опита. Хенри пълзеше през снега. Вятърът дърпаше якето му и заплашваше да отвее качулката му няколко пъти, но Хенри само дръпна здраво шнура и го завърза под брадичката си.
Сега трябваше да се приближи. Хенри повтаряше тези думи като мантра, докато се влачеше през снега. Все пак беше пътувал приблизително в правилната посока и беше видял снимки на базата онлайн. Изглеждаше твърде голяма, за да я пропуснете в този иначе монотонен пейзаж.
Не че виждаше много в момента. Вихърът на падащия сняг замъгли зрението му и направи невъзможно да различи нищо в далечината, освен малко тъмно петно.
Това трябва да е основата! До този момент крайниците на Хенри бяха изтръпнали. Той се размаха през мекия, току-що паднал сняг. Тогава гъста вълна скри изцяло тъмното петно. Хенри побесня, опитвайки се да се движи по-бързо.
Когато петното се появи отново, определено беше по-близо. Сега Хенри се катереше по снега по корем. Само малко по-нататък! Хенри протегна ръка и един тласък премина болезнено нагоре по ръката му. Когато погледна нагоре, осъзна, че е стигнал до петното. Това не беше далечна гледка към базата, а моторната шейна, с която беше дошъл тук. Хенри се въртеше в кръг.
Той използва последните си сили, за да пропълзи до моторната шейна. Не осигуряваше много подслон от студа и снега. Той се сви на топка и затвори очи.
Изглеждаше, че все пак няма да се помири с Джейн. Беше пропътувал хиляди километри, беше продал апартамента си и беше откраднал моторна шейна, но сега всичко това беше безсмислено. Не можеше дори да остави на Джейн писмо.
Колко време ще отнеме, преди някой да намери тялото му? Какво би станало тогава? Представяше си как безсмислената бюрократична верига носи новината за смъртта му обратно на адвоката му в Щатите, който тогава нямаше да може да се свърже с Джейн точно тук, в Антарктика, на няколко мили от мястото, където лежеше сега.
Поне щеше да си отиде с гръм и трясък. Джейн пак щеше да наследи парите му. Все пак трябваше да остави писмо на адвоката си. Мракът обгърна Хенри и му беше трудно да мисли. Беше толкова уморен.
Хенри се сети за силния смях на Джейн и за това как тя стискаше челюсти, когато беше решена да направи нещо. Той си спомни как тя го беше нарекла „хени“, когато за първи път започна да говори вместо „татко“. Жена му го намираше за толкова смешно.
В очите на Хенри блесна ярка светлина. Той премигна няколко пъти и над него прозвуча странен глас.
— Изглежда, че е дошъл насам.
— Слава Богу! Ти си най-добрият, Пауло.
Този глас беше познат! Хенри отвори широко очи и откри, че се взира в лицето на Джейн. Очите й бяха червени и подпухнали, но тя се ухили, когато го видя да я гледа.
— Татко! Какво, за бога, правиш тук? — извика тя.
— О, реших да се поразходя.
Хенри се опита да седне, но Джейн му попречи.
— Да не си посмял да помръднеш и мускул. — Тя го посочи. — Беше зле, когато спасителните екипи те намериха. Не мога да повярвам, че си откраднал моторна шейна! — Джейн поклати глава. — От друга страна, не разбирам защо си тук.
— Исках да кажа на моята прекрасна дъщеря колко много я обичам и колко ми липсва. — Хенри взе ръката на Джейн в своята. — Просто трябваше да пътувам до края на света, за да го направя. Ти беше права, скъпа. Арктическата красота си струва да рискуваш живота си за нея.
