Разводът най-сетне е финализиран, но не усещам онази свобода, за която копнеех. Разбира се, съпругът ми ме лъжеше, купуваше на секретарката си диамантени обеци, когато децата ни гладуваха – радвам се, че се отървах от него … но нещо ми липсва.
Документите за развода бяха подписани преди седмица, но все още не съм сигурна как трябва да се чувствам по този повод.
От друга страна, Том, сега вече бившият ми съпруг, трябва да плаща за издръжката на децата. Но от друга страна, аз ще трябва да отглеждам децата съвсем сама. Те ще растат, виждайки баща си само от време на време.
Колкото и да мразя това копеле, съжалявам за децата си. Най-малката ми дъщеря, Делфин, тази година е само на шест години. Как да ѝ обясня какво се е случило? Децата не заслужават това, но аз нямах избор. Трябваше да го направя.
Разводът не беше приятен – но нека започна с брака ни.
Омъжих се за Том, когато бях на 24 години. Малко млада по днешните стандарти, но всъщност не беше толкова голяма работа – една от приятелките ми от гимназията се беше омъжила на 19 години – сега е разведена, разбира се.
Тук има някаква закономерност, нали? Предполагам, че всички сме били твърде млади, за да разберем за какво става дума във всичко. Бяхме твърде млади, за да разграничим похотта от романтиката, а дори романтиката избледнява след известно време.
Както и да е, бракът ни започна доста добре – за три години вече имахме две деца, Джак и Делфин. Абсолютни любимци.
Нещата не бяха толкова добри, тъй като Том трябваше да работи извънредно, за да осигури прехраната на семейството, но бяхме щастливи. Всеки уикенд ходехме на местната закусвалня и Том се грижеше да получи любимия десерт на децата. На всеки празник двамата с Джак сядаха на дивана и гледаха заедно „Междузвездни войни“.
Честно казано, бих се отказала от всичко, само и само да преживея отново тези времена.
Но след това нещата се промениха през годините. В крайна сметка всичко се променя. Големият обрат настъпи, когато Том най-накрая получи повишение и оттогава всичко вървеше гладко за него.
Бяхме във възторг, когато за първи път чухме новината – Джак продължаваше да говори за нов мотор, а Делфин – за пътуване до Дисниленд. Не можехме да си позволим такива неща – представете си да плащаме 2000 долара за наем наред с другите разходи, а Том беше единственият работещ в семейството.
Мислехме, че нещата ще се променят, но това така и не се случи.
С новото си повишение Том по-често отсъстваше от дома – добре, разбирам го, командировки и други неща. Но тогава той винаги намираше време за децата ни. Но скоро след повишението той започна да прекарва все по-малко време у дома.
Той дори пропусна първия училищен мюзикъл на Делфин – можете ли да повярвате в това? Разбира се, работата може да е натоварена, но поне човек би намерил време за дъщеря си, нали? Тогава разбрах, че нещо не е наред. Наречете го интуитивно усещане, ако искате, но нещо не беше наред и аз го знаех.
Що се отнася до парите, също не ставаше по-добре. С повишението му се предполагаше, че ще имаме повече пари за други неща, но той така и не ми каза колко печели. Всяка седмица просто ми превеждаше 150 долара и ме караше да измисля нещо.
Всеки път, когато го питах за това, той винаги избягваше темата. И оттам нещата наистина тръгнаха надолу.
След това един ден това се случи.
Все още си спомням този ден, сякаш беше вчера – беше есен и през нощта беше хладно. Спомням си, че през цялата нощ чувах стенанията на Джак, а аз ги чувах дори от другия край на коридора. Реших да го проверя, но когато сложих ръце на челото му, то беше кипящо горещо.
Той имаше тежък случай на грип.
Америка е страхотна за много неща, но не и когато става въпрос за здравеопазване. Спомням си, че онази вечер закарах Джак до болницата – Том уж имаше среща във Вашингтон – и го чувах да се задъхва по време на пътуването.
Когато получихме сметката от болницата, това беше всичко, което имах за седмицата. Още не бяхме купили дори хранителни продукти за седмицата.
Разбира се, че се обадих на Том, но познайте какво каза той?
„Хей. Имаме ипотека и застраховка, за които трябва да плащаме. Наистина не мога да отделя нищо в момента. Не можеш ли да помолиш майка си или нещо друго?“
Това беше всичко, което каза.
Тъй като не бях в добри отношения със собственото си семейство заради някаква драма, в която беше замесен доведеният ми баща, не помолих майка си за помощ. Наречете това гордост, ако можете.
През цялата седмица ядяхме горещи джобове. Цяла седмица на топли джобове – представяте ли си това? Може и да не съм добра майка, но поне се опитвах да осигуря здравословно хранене на децата си.
Тогава се замислих, че може би трябва да си намеря и работа. Нали знаете, просто нещо, с което да се справя. Но тогава Делфин беше още малка и някой трябваше да се грижи за нея. Майка ми работеше през цялото време, когато бях дете, а когато пораснах, почти не я виждах. Не исках това за Джак и Делфин. Те заслужават нещо по-добро.
В края на седмицата онзи гадняр Том най-накрая се върна.
Отначало все още бях ядосана, но после той се опита да бъде мил за ден-два. Изведе ни на вечеря и дори купи на Джак и Делфин някои играчки. Нещата някак си изглеждаха по-добре.
Разбира се, в действителност нещата не бяха чак толкова прекрасни.
Добре, сега това звучи като една от онези истории за кликване в интернет. Един ден, когато се прибрах вкъщи, забелязах фантастично изглеждаща кутия. „Тифани“. Може би Том най-накрая се опита да направи нещо, за да оправи връзката ни. Може би нещата не бяха толкова зле.
Това бяха чифт диамантени обеци от „Тифани“. Бяха абсолютно зашеметяващи. Може би Том щеше да ме изненада – колко наивна бях – затова премълчах за това и изобщо не казах нищо.
Превъртя се около седмица напред, когато Том замина за конференция в Бостън. Тъкмо скролвах из Facebook и видях негови снимки от корпоративното му събитие.
Всички бяха облечени за събитието – в известен смисъл ми се искаше и аз да съм там. Да покажа, че съм нещо повече от домакиня, че имам и гордост и живот, да мога да общувам с хора от различни среди, да мога да си мисля, че съм щастливо омъжена.
Но тогава се появи онази снимка. Това беше секретарката му, която се навеждаше към него за групова снимка. Отначало си казах: „Добре, те работиха заедно през последните две години“. Но после се вгледах по-внимателно в снимката. За Бога, не можех да повярвам на очите си. Тези обеци. Тя носеше тези обеци.
Първоначално се опитах да се отнеса логично към това – може би това бяха собствените ѝ обеци? Но не, със сигурност бяха тези, които видях в кутията. Добре, да предположим, че това е чифтът обеци, който видях, може би Том й ги е дал в знак на благодарност?
Но хайде, чифт обеци, които струват повече от хиляда долара, когато той дори не можа да ми преведе пари за храна, за да не се налага децата ни – неговите собствени деца – да ядат топли джобове цяла седмица?
Ето къде поставих границата. Това беше моментът, в който стигаше. Когато се върна няколко дни по-късно, реших да се изправя срещу него.
Реших, че ще премина към същината веднага, още когато той пристъпи през вратата. „Имаш ли афера със секретарката си?“ Попитах направо, без да се стряскам.
„К-какво изобщо ви е навело на тази идея? Ти си се побъркала“, отвърна той, но с известно заекване тук-там. Това беше всичко, от което се нуждаех, ако трябва да съм честна.
Но след това продължих да упорствам – бях твърдо решена да стигна до края. По това време почти бях решила, че ще си тръгна, но няма да си тръгна без подходящ отговор.
„А?“ – „Значи чифт обеци, които струват хиляда долара, когато детето ти е трябвало да отиде в болница и да яде топли джобове цяла седмица?“
„Какви обеци?“
„От „Тифани“? Онези, които остави на нощното шкафче миналата седмица?“
„Ти ли преглеждаше вещите ми? Ти си се побъркала!“
„Тя беше на нощното шкафче, Том. Дори не ми се наложи да ровя в нещата ти, небрежен копеле.“
След това той замълча. Това беше всичко, което ми трябваше да знам.
Сега съм тук и търся ново място за децата си. Откакто Том ми изневери, аз получих еднолично попечителство над децата. Той можеше да ме посещава през уикендите, но не и без надзор – това беше най-доброто, което можех да направя. Той ми отне младостта, но аз няма да му позволя да ми отнеме децата.
Докато пиша това, Джак и Делфин седят на дивана и гледат „Време за приключения“ по телевизията. Виждам в очите им, че все още не могат да проумеят какво се е случило през последните няколко месеца. В известен смисъл това не е голяма разлика за тях, когато става въпрос за Том, тъй като той така или иначе почти не беше вкъщи.
Но все пак… не съм сигурна защо пиша това. Предполагам, че просто ми помага да го изкажа навън. Сега ще трябва да си намеря работа, за да осигуря прехраната на семейството, на Джак и Делфин, за да имат прилично бъдеще. Но дали ще израснат като мен, без майка си до себе си, и просто ще се отдалечат, докато стават все по-възрастни?
Жалко, нали? Цикълът на живота. Започвам да осъзнавам, че с напредването на възрастта все повече приличам на собствената си майка, за добро или за лошо.
Предполагам, че това е, което е.
