Двама пияни тийнейджъри започват да тормозят възрастна жена в автобус, докато един бездомник не ги спира – и това променя живота му.
Моли Уайт изкачва стъпалата в автобуса с голямо затруднение и е благодарна, когато усеща силна ръка под лакътя си, която ѝ помага да се изправи. Тя обърна глава, за да се усмихне в знак на благодарност.
Ръката, която притискаше лакътя ѝ, принадлежеше на висок слаб мъж, явно бездомник и не особено чист. Моли дръпна ръката си от мъжа и каза твърдо: „Благодаря.“
Мъжът се усмихна тъжно. Беше свикнал с отвращението в лицата на хората, с отхвърлянето. Но Том Картър си оставаше себе си, независимо от всичко. Той наблюдаваше как Моли Уайт сяда, а обемът ѝ запълваше две места.
Имаше нещо в нея, което му напомняше за майка му. Майка му също щеше да се отврати, ако го видеше в това състояние. Том отиде до задната част на автобуса, където можеше да седне сам.
Той облегна глава назад и затвори очи. Не можеше да спре да мисли за малката си Дейзи и за това как тя се бе прилепила към него. Преди две години съпругата му Валери беше диагностицирана с рак в четвърти стадий и смъртта ѝ беше оставила живота им в хаос.
В продължение на 18 месеца Том беше вложил спестяванията им в лечението на Валери, дори беше взел заем срещу къщата им, но всичко беше напразно. Валери умира и Том трябва да продаде къщата им, за да изплати дълговете.
Шефът му губи търпение към постоянните му отсъствия като болногледач на Валери и го уволнява. От ден на ден Том губи дома си, работата си, а след смъртта на Валери единственото, което му остава, е дъщеря му Дейзи.
След като къщата е продадена, Том е принуден да се премести заедно с Дейзи в двустаен апартамент в разрушена жилищна сграда в центъра на града с графити по стените и миризма на човешки отпадъци в коридорите.
Когато от Службата за закрила на детето се обадиха, се случи неизбежното: отнеха му Дейзи и Том можеше да я вижда само по предварителна уговорка в груповия дом. Скоро Том беше на улицата и единственият му лукс беше автобусен билет, за да може да вижда Дейзи.
Том беше потънал в размисли, когато силен глас го накара да отвори очи и да седне. „Вижте тук, шофьор!“ – каза тийнейджър, за когото Том веднага разбра, че е пиян. „Тази дама трябва да плати за ДВА билета!“
Тийнейджърът стоеше пред Моли, поклащаше се и се усмихваше. Неговият приятел, също толкова млад и пиян, се заизкачва насам.
„Точно така“ – изхили се той. „Трябва да платиш допълнително за допълнителното място!“ Моли се разплака и се вкопчи в чантата си, а останалите пътници около нея старателно отвръщаха поглед.
Тя можеше да каже, че никой от тях няма да си мръдне пръста, за да защити дебела старица от тези пияни тийнейджъри, дори ако решат да я ограбят. Първият тийнейджър се наведе и я побутна по гърдите.
„Трябва да се движите, госпожо!“ – каза той. „Аз и моят приятел искаме тези места.“
Моли вдигна брадичката си. „Млади човече, има много други свободни места!“
Вторият тийнейджър пристъпи напред. „Разбира се, че има, но ние искаме ТЕЗИ места и вие ще ни ги дадете!“ Тийнейджърът посегна към нея и Моли усети миризмата на алкохол в дъха му.
Той тъкмо се канеше да я сграбчи, когато се намеси мощен глас. „Махни ръцете си от тази дама, приятелю, или двамата с теб ще си танцуваме танго!“
При звука на този глас тийнейджърът отскочи назад и се обърна. Моли смаяно видя бездомника, който ѝ беше помогнал да се качи в автобуса, да върви към тийнейджърите.
Мъжът изглеждаше много по-едър и държеше главата си високо. „Вие, двете момчета, можете да си тръгнете тихо или да ви помогна да слезете, но вие ще слезете от автобуса“, каза той спокойно.
Тийнейджърите го погледнаха и Моли видя как по лицата им преминава сянка на страх. Едно беше да се подиграват с безпомощна старица, друго беше да се забъркат с високия жилав мъж, който стоеше пред тях.
Дрехите на Том може и да бяха овехтели и износени, но той се движеше като човек, който знае как да се грижи за себе си. В този момент автобусът спря и двамата тийнейджъри закрачиха надолу по стъпалата, оглеждайки се уплашено през рамо към Том.
Том се приближи до Моли и попита нежно: „Госпожо, тези момчета нараниха ли ви? Имате ли нужда от помощ?“
Моли погледна Том със сълзи в очите. „Добре съм“, каза тя. „Благодарение на теб. Моля те, ще ме придружиш ли и ще ми помогнеш ли да се прибера у дома?“
Том кимна. „Разбира се, госпожо. Всичко, което мога да направя.“
Когато пристигнаха на спирката на Моли, Том ѝ помогна да слезе и я придружи до жилищната ѝ сграда. Моли настояваше Том да се качи и да хапне парче ябълков пай и чаша кафе.
По време на пая и кафето Моли научи историята на Том и се намръщи. „Чудя се…“ – каза тя и извади мобилния си телефон. Започна да говори с някого, като го попита дали определена работа все още е свободна, след което се обърна към Том с триумфална усмивка.
„Синът ми има ферма на север от щата и дясната му ръка току-що напусна. Той търси трудолюбив човек и мисля, че ти може би си този, който трябва!“
Том беше зашеметен! „Но… аз не знам нищо за фермерството!“
„Казах това на сина ми, но също така му казах, че си силен и решителен и че можеш да научиш всичко“, каза Моли. „И имаш голям стимул да успееш. Греша ли?“
Том поклати глава със сълзи в очите. „Работата върви с хубава малка вила и добра заплата, застраховка и всичко останало“ – добави Моли. „Имам чувството, че след няколко месеца ще си върнеш Дейзи!“
И всичко се получи точно както Моли беше предсказала. Синът на Том и Моли работел добре заедно и шест месеца след като започнал работа, Службата за закрила на детето върнала Дейзи на баща ѝ и те започнали нов живот.
