Миранда празнува 100-годишния си юбилей сама, тъй като всички нейни близки вече не са живи. Но докато духала свещичките на тортата си, на вратата се позвънило и пред нея застанал неочакван мъж. Това беше изненада, която тя не очакваше след 60 години.
„Не мога да повярвам, че все още съм тук“, каза Миранда, докато запалваше свещичките на тортата за рождения си ден и сядаше на кухненската си маса. Тя беше благодарна за годините си на добро здраве и за чудото на дългия живот, след като е станала свидетел на промените в света чрез войни, технологии, музика и любов. Имала е прекрасен живот.
За съжаление всичките ѝ приятели и близки си бяха отишли. Тя никога не се омъжи и нямаше деца, но това беше неин избор. Кариерата ѝ на медицинска сестра е била твърде важна за нея. Много хора я предупреждаваха, че в бъдеще ще съжалява за това, но съжалението не беше точно подходящата дума за чувствата ѝ.
Миранда се чувстваше спокойна и щастлива и макар че понякога я връхлиташе самота, тя се чувстваше напълно добре сама. Докато не дойде рожденият ѝ ден. Единственото, което можеше да прави, беше да си спомня миналото, партитата и празненствата. Най-добрият начин да опише сегашното си чувство беше горчиво-сладко.
Челюстта на Миранда падна при това откровение, а в съзнанието ѝ зазвучаха дълги нишки от спомени.
Но тя не позволяваше на негативните чувства да ѝ попречат, дори и да беше сама. Затова тя изпя на себе си честит рожден ден и духна свещичките, като си пожела светът да бъде по-добър, повече хора да се занимават с медицина и да помагат на другите, а учените и политиците да се отнасят сериозно към климатичните промени.
Звукът от звънеца на вратата я накара да подскочи на мястото си. „Кой може да е?“ – попита тя и се изправи. Драскането на краката на стола ѝ по пода издаде ужасен звук, когато звънецът отново се обади. „Идвам! Идва!“
„Здравейте?“ – каза тя, след като отвори вратата и видя странен мъж на прага си. Трябваше да е на около 60 или 70 години, но Миранда не го познаваше. Отначало.
„Сестра Естевес?“ – попита той и се усмихна широко на възрастната жена.
„Сестра? О, добре, не съм го чувала от години. Но познавам ли ви?“
„Това съм аз! Адриан!“
„Адриан?“ Миранда попита, свивайки устни. Накрая тя поклати глава. „Съжалявам. Не те помня. Можеш ли да ми подскажеш?“
„Не се притеснявай. Очаквах това, но мога да ти дам нещо повече от намек. Аз съм Ейдриън Милър. Преди 60 години вие ме лекувахте, когато бях в най-лошото си състояние. Бях ваш пациент в болницата „Флаглър“. Спомняте ли си сега?“ Мъжът все още се усмихваше на по-възрастната жена.
Челюстта на Миранда падна при това откровение и в съзнанието ѝ зазвучаха дълги нишки от спомени. Едно бедно момченце беше страдало от тежка форма на рак и никой от лекарите не вярваше, че ще оцелее. Но всички медицински сестри от персонала, включително и тя, имаха толкова много надежда.
Адриан се усмихваше по-ярко от другите болни деца. Освен това той бил по-мил и по-интелигентен. Всички искали да го видят как оздравява.
Миранда беше на 40 години и да вижда деца в това състояние винаги беше най-лошото за нея. Но да ги гледа как се възстановяват беше най-хубавото чувство и Адриан беше един от тях.
Въпреки тежките прогнози на лекарите, химиотерапията и операциите подействаха на детето. След месеци в болницата Адриан е изписан, а медицинските сестри и персоналът аплодират чудодейното му възстановяване. Той им махаше, докато родителите му ронеха тихи, щастливи сълзи, че ще приберат у дома сина си, здрав и без рак.
Няколко години след това Миранда поддържа връзка със семейството на Адриан. Тя се обаждаше и майката на Адриан разказваше за здравето на сина си. Той се справял добре в училище и най-накрая се бил върнал към игрите навън. По онова време щастието надделявало и възрастната жена си спомняла, че казала на майка му: „Това е първото чудо, което виждам в кариерата си. Пази го.“
Тя била сигурна, че родителите на Адриан го ценят напълно. Но в крайна сметка те се преместили в друг щат и изгубили контакт с медицинската сестра, която толкова много обичала сина им.
Да види момчето, което сега стоеше пред нея като пълнолетен мъж, беше още едно чудо и нещо, което Миранда никога не беше очаквала.
„О, Боже мой! Моето скъпо момче! Не мога да повярвам на това. Ела тук!“ – въздъхна тя и го обгърна с ръце, като ги задържа така няколко минути. „Да влезем и да хапнем торта!“
Адриан седна и се шокира от тортата, тъй като нямаше представа, че тя има рожден ден. „Е, това е чудесно време! Получавам да ти направя подарък!“ – каза той, като извади телефона си. И двамата сложиха очилата си, докато Адриан превърташе снимките на жена си, децата и внуците си. Имаше и домашни любимци, пътувания и снимки от дипломирането му. Целият му живот.
Миранда свали очилата си, докато по лицето ѝ се стичаха сълзи. „Това ме прави толкова щастлива.“
„Опитвах се да те намеря и накрая болницата – Flagler Health, както е известна сега – се съгласи да ми даде последния ти известен адрес. Слава Богу, че не си се преместила – каза Ейдриън и сложи телефона си.
„Наистина искаше да ме намериш, за да ми покажеш тези снимки?“
„Не, просто исках да ти благодаря. Наскоро имахме здравословни проблеми с първия ни внук и си спомних за теб. Как ми казваше да се боря с всичко, което имам, защото ми остава да живея толкова много. Мисля, че… наистина взех думите ти присърце. Мисля, че това е част от причината да успея. Защото години наред единственото, което майка ми можеше да каже, беше, че съм чудо. Но мисля, че вие ме накарахте да се боря, сестра Естевес – обясни той и накара Миранда да се разплаче още повече. „И се радвам, че все още сте тук. Светът щеше да е ужасно място без теб.“
„О, скъпо момче. Това е най-хубавият рожден ден от… ами, открай време. Най-добрият от всички времена. Разкажи ми повече за живота си – каза по-възрастната жена, избърсвайки влагата от лицето си. „Но нека да хапнем торта, докато си говорим.“
Тя стана, за да отреже няколко парчета торта и предложи на Адриан мляко. Те разговаряха в продължение на часове и часове, което накара Миранда да забрави горчиво-сладките чувства в сърцето си.
