Възрастна дама открива, че хазяинът й я гони, продавайки къщата, в която е живяла от 40 години. Тя си мисли, че ще живее на улицата, но се случва чудо.
“Вината е на всички тези перспективни семейства”, помисли си Барбара. През последните пет години старият, уютен квартал бързо се „облагородяваше“, както го наричаха брокерите на имоти. Един по един старите й приятели бяха принудени да продадат домовете си или договорите им за наем бяха прекратени от алчни хазяи, решени да спечелят бързи пари.
— Мразя ги. — извика Барбара със сълзи на очи. — Мразя ги!
Барбара живееше в една и съща къща повече от 40 години. Тя и покойният й съпруг се преместиха, когато най-големият им син беше на 7, а най-малкият на 2. Тя беше отгледала децата си и погребала съпруга си, живеейки в тази къща.
Тя смачка известието за изгонване между подутите си пръсти. Хазяинът й искаше да си отиде. Щеше да ремонтира къщата и да я продаде. Не го интересуваше какво ще се случи с Барбара.
Децата й продължаваха да й предлагат да се премести в старчески дом. Синът й беше казал:
— Най-доброто нещо, което можеше да ти се случи, мамо! Сега отиваш в Joyful Fields и се грижат за теб.
Но Барбара не искаше да отиде в Joyful Fields или където и да било другаде. Тя искаше да живее в собствения си дом, със спомените и нещата си навсякъде около нея.
Тя седна на верандата си и започна да плаче. На осемдесет и една години, а тя не знаеше какво да прави или къде да отиде за помощ и подкрепа. Тя чу глас, който каза нежно:
— Добре ли си?
Един от новите съседи стоеше до портата й, млада жена с дълга тъмна коса, облечена в елегантен костюм и високи токчета. “Кой, за бога, носеше високи токчета на улицата?” — учуди се Барбара.
— Добре съм — каза Барбара и избърса набързо сълзите по бузите си. — И дори да не бях, не е твоя работа!
— Грешите — каза младата жена. Тя отвори портата и тръгна към Барбара. — Майка ми винаги ми е казвала, че като човешки същества трябва да се грижим за хората около нас. Ние сме общност, а не непознати. Това е кварталът. Така че защо не ми кажеш какво се случва?
— Аз съм на 81. — чу се Барбара да казва. — Хазяинът ми ме гони, а децата ми ме пращат в дом. Не искам това! Искам да живея живота си достойно докрай! Не хората да ми казват какво да ям, кога да ставам, какво да правя! Искам да живея в собствен дом!
Барбара отново избухна в сълзи и младата жена я прегърна през раменете.
— Кога трябва да тръгнеш? — попита тя.
— До края на месеца — каза Барбара. — Не мога да си позволя да отида никъде другаде!
— Е — каза младата жена. — Не се отказвай от надежда. Никога не знаеш какво може да се случи!
Две седмици по-късно Барбара беше заета да опакова вещите си в картонени кутии, когато младата жена почука на вратата й. С нея бяха двама мъже и още една жена.
— Здравей, Барбара! — каза младата жена. — Дойдохме да ви помогнем да се преместите.
— Да се преместя къде? — попита объркана Барбара.
— Е, знаеш ли онази голяма зелена къща две улици по-надолу? — попита младата жена.
— Да — каза Барбара.
— Има малка къщичка до нея. — каза жената, усмихвайки се. — Целият квартал се събра и я купихме. Ще живееш там.
Барбара ахна. Тя притисна ръце към устата си.
— Ти направи това? — попита тя младата жена. — Ти направи това за мен, непознатата?
— Не си непозната, Барбара — нежно каза жената. — Човешко същество, което се нуждаеше от помощ.
— Вие сте били Божиите ръце. — каза Барбара. — И ти отговори на молитвата ми!
Какво можем да научим от тази история?
- Не подминавайте хора в нужда. Всички ние сме Божии деца. Няма непознати на този свят, всички имаме нужда един от друг.
- Бог има специален начин да отговаря на молитви. Отговорът на молитвите на Барбара дойде чрез хората, които презираше – новите й съседи.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на [email protected].
