Когато Джо решава да си пусне коса, съучениците му започват да му се подиграват. Един от учителите му, г-н Купър, бил човек с консервативни ценности и дори насърчавал шегите по адрес на Джо. Но един ден бащата на Джо разбрал за ситуацията и направил нещо шокиращо.
„Какво правиш с тази конска опашка? Ти малко момиче ли си?“ Господин Купър се подиграва, когато Джо влиза в класната му стая в първия учебен ден. Останалите му съученици се засмяха, а Джо погледна надолу от срам. Но знаеше, че трябва да продължи да я отглежда. Имаше своите причини. Никой нямаше да го разубеди, дори и най-лошият учител в училището.
Джо беше започнал да си пуска коса през предишната учебна година. Тогава никой не му обръщаше особено внимание, защото беше започнала лятната ваканция. Но сега, когато се беше върнал, всички виждаха колко е обрасла косата му, защото я държеше на опашка.
За съжаление коментарите не спираха и другите момчета от класа започнаха да му се подиграват всеки ден. Бедното осемгодишно момче се прибирало вкъщи всеки ден със сълзи на очи, но така и не казало на родителите си какво се случва. Те се опитвали да го оставят на мира и в един момент Джо започнал да крие сълзите си в банята.
Бащата на Джо извадил телефона си. Заредил видеото, което заснели предната вечер, и го показал на г-н Купър.
Учителката им по рисуване, госпожа Бърнс, беше малко нова в училището и един ден, след като всички си тръгнаха за междучасие, тя намери Джо да плаче. „Джо, какво става? Защо си пускаш толкова дълга коса?“ – попита тя любезно.
Той най-накрая се почувствал принуден да разкаже на някого за това и когато приключил, нежната учителка го прегърнала силно. „Ти имаш красиво сърце. Никога не позволявай на някой друг да промени това, добре?“ – каза му окуражително тя.
„Но дори господин Купър ми се подиграва. Това не е честно“, промълви Джо. Благодарение на нейната доброта сълзите му най-сетне бяха спрели.
„Някои хора винаги ще бъдат хулигани, дори когато пораснат. Ще се опитам да поговоря с него“, отвърна госпожа Бърнс и го потупа по рамото.
„Не му казвай защо. Той не заслужава да знае нищо. Това е моето нещо“, каза Джо и погледна учителката с искрените си очи.
„Разбира се. Това ще си остане между теб и мен. Но това, което правиш, не е нещо, от което да се срамуваш“, увери го учителят.
„И все пак. Не искам те да знаят“, настоя момчето и госпожа Бърнс кимна с лека усмивка.
През следващите няколко дни госпожа Бърнс разговаряла с учителите за ситуацията, но истината е, че всички те не одобрявали прическата. Те смятаха, че родителите на Джо са сгрешили, защото не са я подстригали.
Учителката по математика, госпожа Фигинс, се оплака: „Ако му позволят да си пусне коса на осем години, в гимназията ще стане хулиган. Децата, особено момчетата, се нуждаят от дисциплина на тази възраст“.
Госпожа Бърнс нямаше представа какво да прави. Тя нямаше старшинство в това училище, а господин Купър беше най-уважаваният учител там. Освен това не можеше да им каже истинската причина заради молбата на Джо. Може би да се обади на родителите му би било по-добър вариант, помисли си тя. Ако нещата не се подобрят скоро, може би няма да има друг избор.
„Джо, слез тук!“ Бащата на Джо, Патрик Пъркинс, извикал една вечер.
„Какво татко?“ Джо каза, когато стигна до кухнята. Беше си писал домашното.
„Твоята учителка, госпожа Бърнс, току-що се обади. Тя ми каза всичко. Децата ти се подиграват ли? Затова ли плачеш всеки ден след училище?“ Патрик попита, като коленичи пред сина си и го погледна.
Момчето нацупи устни и очите му също се насълзиха. „Не само моите приятели. Господин Купър е най-лошият“ – разкри Джо, шокирайки баща си.
„Какво?“ Патрик каза шокиран. Той не можеше да повярва на това. Познаваше господин Купър и беше разговарял с него и преди. Беше по-възрастен човек, ветеран и уважаван в тяхната общност. Разбира се, всички знаеха, че е консервативен, но не мислеше, че ще стигне дотам да се подиграва на дете заради косата му.
Джо кимна и баща му попита: „Защо не им каза защо си пускаш коса?“.
„Това не е тяхна работа“, каза момчето и този път Патрик кимна. Това беше напълно вярно. Никой друг не трябваше да знае за това.
„Напълно си прав, момче. Но знаеш ли нещо. Смятам, че е време да подстрижеш тази коса. Най-накрая си достигнал необходимата дължина и аз имам план“, заяви Патрик и се усмихна на сина си, който се развълнува от постигането на целта си.
Патрик повика съпругата си Роузи, която постави косата на Джо в подходяща конска опашка и я подстрига напълно, запазвайки косата за техния конкретен план. През цялото време Патрик записваше това на телефона си и дори помоли Джо да каже нещо, за да отбележи момента.
„Най-накрая, Джо! Вече не приличаш на момиче!“ Господин Купър изръмжа, когато Джо влезе в клас, но не очакваше да види там и Патрик.
„Господин Купър – промълви Патрик, като погледна строго към учителя.
„О, господин Пъркинс! Значи най-накрая сте подстригали детето си? Поздравления!“ – казва учителят с усмивка и протяга ръка, за да стисне тази на Патрик.
Вместо да стисне ръката на г-н Купър, бащата на Джо извади телефона си. Зареди видеото, което бяха заснели предната вечер, и го показа на господин Купър. Веждите на учителя се повдигнаха, докато го гледаше, и Патрик започна да говори така, че всички деца да го чуят.
„Господин Купър, разбрах, че сте насърчавали шегите срещу сина ми. Никога не съм очаквал това от вас, сър – каза Патрик строго.
Възрастният мъж преглътна дебело и изглежда се разчувства. „Нямах представа, че той ще дарява косата си на болни от рак“.
Децата чуха това и вдигнаха вежди към Джо с изненада и възхищение.
„Да. Джо не искаше да казва на никого, докато не постигне целта си. През април миналата година посетихме една детска болница и работихме като доброволци. На него му хареса и веднага започна да си отглежда коса. Но тази учебна година започна да се прибира вкъщи със сълзи на очи, защото всички му се подиграваха, включително и учителката му. Смятате ли, че това е справедливо, сър?“ Бащата на Джо смъмри възрастния мъж, който изглеждаше изключително засрамен от действията си.
„Аз… много съжалявам, Джо. Господин Пъркинс, нямах представа. Моята… внучка току-що премина през няколко кръга химиотерапия и загуби цялата си коса. Синът ми и снаха ми се бяха свързали с тази фондация, която прави перуки от дарения“, заяви с тъга г-н Купър пред бащата на Джо и децата в класа. След това се приближи до Джо, който вече седеше на бюрото си.
„Благодаря ти, момче. Не всички герои носят пелерини – предложи г-н Купър. „Толкова грешах. Моля, простете ми.“
Джо само кимна и се усмихна на по-възрастния мъж, а Патрик най-накрая се протегна и стисна ръката на господин Купър. „Радвам се, че успяхме да уредим този въпрос. Ще се видим по-късно, сине.“ Той махна на Джо и излезе от класната стая.
През останалата част от деня всички деца разпитваха Джо за неговото дарение и какво е то. Момчетата също започнаха да говорят за отглеждане на косата си, а момичетата искаха да се присъединят към тях. Този ден те бяха научили огромен урок.
