Мери живее близо до плажа на военноморския комплекс Пенсакола и обича да прекарва времето си, гледайки океана. Но един ден тя забелязва тъжно, самотно момче, носещо американското знаме. Той идва всеки ден и просто гледа водата, докато тя не го пита защо. Отговорът е шокиращ и сърцераздирателен.
“Няма нищо като океанските вълни, за да се отпуснеш след дълъг ден.” помисли си Мери, докато седеше на верандата си и съзерцаваше океана. Къщата й беше доста близо до плажа на военноморския комплекс Пенсакола и тя беше живяла там почти през целия си живот. Често виждаше войници, моряци и пилоти в района.
Някои от най-големите патриоти в страната бяха започнали кариерата си в Пенсакола и нейният съпруг беше един от тях. За щастие той се върна от войната и двамата имаха прекрасен живот, докато той не почина от естествена смърт на стари години. Сега, като гледаше океана, усещаше, че винаги е наоколо.
Изведнъж очите й уловиха нещо. Беше американско знаме и малко момче го държеше на раменете си. Тръгна по пясъка и седна точно на ръба, където вълните не го докосваха. Мери го гледа известно време, а момчето не направи нищо, освен да се взира в хоризонта. Понякога виждаше как раменете му се движат, сякаш ридаеше.
Възрастната жена се притесни за него и реши да му занесе лимонада. Но момчето се изправи и си тръгна, когато слънцето започна да бледнее. Е, може би следващия път, помисли си тя и влезе вътре да направи вечеря.
Момчето обаче се връщаше всеки ден и когато Мери видя, че отново започва да плаче, започна да му носи лимонада.
— Благодаря ви, госпожо. — каза малкото момче един ден, след като взе чаша от нея и избърса сълзите си.
— Мога ли да те попитам нещо, скъпи? — започна тя, неспособна повече да сдържа любопитството си. — Защо идваш тук всеки ден? И защо носиш това знаме?
— Чакам баща си. Скоро ще дойде. — обясни малкият.
— Твоят баща?
— Да, той е във флота и имаше важна мисия. Но трябва да се върне скоро. — продължи той с нотка на тревога в тона си.
Мери се намръщи, надявайки се, че мъжът е в безопасност, където и да го беше отвела мисията му.
— Как се казваш, скъпи?
— Томи. — каза той. — Ами ти?
Мери се засмя на въпроса, защото изглеждаше, че това момче я смяташе за приятелка, а не просто за по-възрастна дама.
— Казвам се Мери, въпреки че вероятно трябва да ме наричаш г-жа Финкъл.
— Радвам се да се запознаем. — каза той, като я погледна с широко отворените си очи и усмивка, след което отново се взря в океана.
— Защо не дойдеш в къщата ми. — предложи тя, сочейки обратно към дома си. — Това е онази там. Все още можеш да гледаш океана, но няма да изгориш на слънце. Вече си червен от идването всеки ден.
Томи се поколеба за секунда, но стисна устни и накрая кимна. Той се изправи и последва Мери до дома й. Разговаряха на верандата, докато ядяха бисквитки и лимонада, и Мери реши, че това е един от най-приятните следобеди в историята.
Те правеха това всеки ден в продължение на една седмица и накрая тя го попита за домашния му живот, докато правеха бисквитки заедно.
— Не обичам да съм вкъщи. Мащехата ми и доведената ми сестра са зли с мен. — отговори той, помагайки й да направи малки топки с тестото.
— О, но със сигурност не е толкова лошо. Все пак те са твоето семейство. — коментира разсеяно Мери.
— Не, не се държат така. Казват ми, че татко няма да се върне през цялото време. — продължи Томи и Мери спря това, което правеше. Тя се втренчи в него, стисна устни и почувства, че най-после го разбира.
— Добре тогава. Винаги можеш да дойдеш тук и ще чакаме баща ти заедно. Сигурна съм, че ще се върне скоро. — каза му тя с нежна усмивка и Томи остана доволен от думите й.
И този следобед те седнаха на верандата и се взряха в океана, както правеха винаги. По-възрастната жена се замисли дали да не се обади във военноморската база и да говори с някого за бащата на Томи, макар че можеше да не й дадат никаква информация. Но нещо я накара да се изправи на стола си.
— Томи, виж! — тя посочи към хоризонта. В далечината се виждаше масивен военен кораб, който отиваше към базата, която беше на няколко мили от дома на Мери.
— Това е кораб!! — Томи се развесели, като стана от стола. Той взе знамето и хукна към брега, размахвайки го във въздуха. Мери изтича бавно и двамата се зарадваха на идеята, че баща му се е върнал.
Мери предложи да го закара до военноморската база и те попитаха дали бащата на Томи, Ангъс Клайн, се е върнал на кораба. Казаха им, че баща му току-що е транспортиран до местната болница, защото е получил нараняване по време на експлозия в техния кораб.
Мери закара Томи там и те се събраха отново, обяснявайки как той е чакал на плажа, а след това в къщата на Мери всеки ден. Когато Томи попита защо му е отнело толкова време да се върне, Ангъс каза, че трябвало да завършат мисията си и това отнело повече време поради неочаквани причини. Но очевидно той им се обаждал с актуализации през цялото време.
— Не разбирам. Майка ти трябваше да ти каже за закъснението ми. Звънях поне веднъж седмично. — коментира Ангъс, а Томи се разплака.
— Не, тя никога не ми е казвала нищо. — изплака той и прегърна баща си, почти катерейки се в болничното легло.
Ангъс беше бесен и в крайна сметка се разведе със съпругата си. Той купи къща близо до тази на Мери и тя стана бабата, която Томи никога не е имал. Ангъс скоро се пенсионира от флота, намери си обикновена работа и никога повече не се отдели от семейството си.
Мери не осъзнаваше колко е сама, докато Томи и Ангъс не се появиха в живота й. Тя никога повече не беше сама.
