Момиченце приютява болно бездомно куче и го отвежда в палатката си, където живее с бедната си майка. Месец по-късно кучето бяга в имение, а момичето го следва, без да знае какво я очаква.
8-годишната Лили никога не си играеше с кукли, не носеше красиви тоалети и не поръчваше пица в събота вечер като нейните приятелки. Вместо това след училище тя седеше до майка си Стела и й помагаше да плете пуловери и шапки, защото така си изкарваха прехраната.
Когато Лили беше на 5 години, баща й Адам почина от рак. Стела беше сираче и семейството на Адам отказа да им помогне, така че Стела и Лили бяха сами.
— Бог възнаграждава тези, които са добри и смели. Ще се оправим, скъпа. — казваше Стела на Лили всяка вечер преди лягане. Дълбоко в себе си тя беше съсипана, след като загуби Адам, но трябваше да се събере за Лили.
След смъртта на Адам, Стела се бореше да изкарва прехраната си и живееше в палатка на паркинг с Лили. Предишният им хазяин беше увеличил наема и Стела не можеше да си го позволи. Всъщност тя не беше в състояние да плати наема в продължение на три месеца, преди наемодателят в крайна сметка да ги изгони.
Бездомни и без спестявания, Стела и Лили бяха принудени да живеят в палатката. Бяха я сложили на пуст паркинг, за да не ги изгонят, поне не скоро.
Един ден Лили се прибираше от училище, когато усети, че някой я преследва. Тя се изплаши и понечи да избяга, когато чу тъжно „уф“ зад себе си. Лили се обърна и видя скимтящо болно куче, кално и подгизнало в мръсна вода. Гледаше я с тъжни очи.
— Гладен ли си? — попита го Лили и то издаде лек звук, сякаш разбра какво каза тя.
Лили седна и започна да го гали.
— Слушай, кученце, изглеждаш болно, а ние с мама нямаме достатъчно пари. Не можем да те заведем на ветеринар и добре, мама, тя ще се ядоса. Съжалявам, че не мога да ти помогна! — каза тя.
Но когато кучето започна да скимти в скута й, сърцето на Лили се стопи.
— Не бъди тъжен, глупчо! Мама казва, че трябва да бъдем смели. Добре, добре, да те приберем у дома. — каза тя. — Но не мисля, че мама ще ти позволи да останеш там.
Така Лили доведе кучето в палатката, въпреки че тя и Стела не можеха да си позволят още едно гърло за хранене.
— Знаеш обстоятелствата ни, скъпа. — каза й Стела, след като изкъпа кучето и му даде малко мляко. — Не можем да го задържим. Той трябва да си тръгне!
— Но, мамо, кучето не е ли точно като нас? — каза Лили. — Помниш ли, когато татко почина, нямаше кой да ни помогне и ние също бяхме като кучето. Можем ли да му помогнем, моля те, мамо? Ще прекарвам повече време в плетене, за да можем да спечелим повече пари.
Когато Лили каза това, Стела не можа да откаже. Тя погледна безпомощното създание и собственият й трагичен живот проблесна пред очите й.
— Добре тогава. — въздъхна тя. — Ако обаче не можем да се справим, ще трябва да го пуснем…
Лили кимна тъжно.
По-късно Стела направи на кучето малко легло от кутия за обувки и къщичка от картон, която постави извън палатката. И докато първоначално беше против да го задържи, месец по-късно не можеше да си представи живота си без него.
Сам, както го кръсти Стела, стана семейство за нея и Лили. Той ги следваше навсякъде, където отиваха, и никога не напускаше мястото си без разрешение. Освен това той правеше компания на Стела, когато Лили беше на училище.
Но една сутрин, когато Лили и Стела излязоха от палатката, за да нахранят Сам, той не се виждаше никъде.
— Сам! Ела да закусиш! — Стела го извика, оглеждайки се, само за да бъде разочарована.
— Там ли се криеш, момче? Казах ти да не безпокоиш мама!
Лили го потърси зад палатката, където от време на време се криеше Сам, но него го нямаше.
— Мамо, може би е избягал в парка! Ще отида да го проверя! — каза тя на Стела, която кимна.
— Сам никога не си тръгва така! Внимавай, скъпа.
Но Лили провери парка и не можа да намери Сам. Тя ридаеше на връщане към палатката.
— Някой отне ли ни Сам? Някой открадна ли го? — Тя не можеше да спре да плаче.
Изведнъж забеляза Сам от другата страна на улицата.
— Сам! — извика тя.
Кучето погледна назад, после се обърна и започна да бяга.
— О, не! Сам! Чакай ме!
Лили последва кучето и беше шокирана, когато то изтича до имение.
— Сам! — Лили го последва вътре, без да знае какво я очаква.
Скоро след това тя забеляза Сам в градината, скачащ върху мъж в инвалидна количка и ближещ лицето му. Човекът беше толкова стар! И изглеждаше, че Сам го обича!
— Сам! — Лили се затича към него. — Защо избяга, момче? Трябва да си си у дома!
— Сам? — внезапно попита старецът и Лили го погледна с огромни сини очи.
— Съжалявам, сър. Сам изглежда ви харесва, но не искам да ви безпокоя. Извинявам се от негово име. — каза тя.
Старецът започна да се смее:
— А коя си ти, госпожице? Между другото, аз съм Даниел, а това е моето куче, Хъмфри.
— Твоето куче? — тъжно попита Лили. — Но аз… аз намерих Сам на улицата…
— Съжалявам, че ви нараних, госпожице. Жена ми изгони Хъмфри от къщата, след като бях хоспитализиран преди три седмици. Тя беше зла. — прошепна той. — Радвам се, че Хъмфри се върна и жена ми напусна тази къща. Бях толкова самотен без него.
— Наистина ли? — тъжно попита Лили. — Аз съм Лили. Можеш да задържиш Сам, ако е твой… всичко е наред.
Даниел се усмихна.
— Наскоро ли се преместихте в този квартал? Не мисля, че съм ви виждал преди.
Момиченцето поклати глава. Тогава тя започна да му разказва как тя и Стела живеят в палатка, плетат пуловери и се борят да свързват двата края.
— Мисля, че трябва да се прибера сега. Майка ми сигурно ме чака… — Тя махна набързо за сбогом на Даниел, прегърна Сам/Хъмфри за последен път и се върна към палатката. Лили не мислеше, че ще срещне Даниел или сладкото куче отново.
Но на следващия ден скъпа кола спря точно пред палатката им и Даниел ги посети. Той беше в инвалидна количка, а зад него беше неговият гледач.
— Ти трябва да си Даниел! Лили ми каза за вас! — Стела се разплака. — Сам добре ли е?
Даниел й се усмихна насърчително.
— Той се чувства фантастично. Благодаря ви, че се грижите за него. Дойдох тук, за да ви благодаря. Искате ли да работите за мен? — предложи той и очите на Стела се разшириха от изненада. — Лили ми каза за проблемите, с които се сблъсквате, и реших, че мога да помогна.
— Това… това е много мило от ваша страна, но аз… имам нужда от малко време да помисля за това…
— Не бързайте. — каза Даниел, усмихвайки се. — Междувременно можете да вземете това… — Помощникът му й даде плик. — Ще чакам отговора ви.
След като Даниел си тръгна, Стела отвори плика и намери 10 000 долара, заедно с бележка.
„Благодаря ви, че се погрижихте за най-добрия ми приятел. Не мога да ви благодаря достатъчно за това, което направихте за мен. Кажете ми какво мислите за предложението.“
Очите на Стела бяха насълзени и тя прие предложението, защото нещо в Даниел й подсказваше, че е мил човек. По-късно Стела научи, че бившата съпруга на Хенри преследвала парите му и той се е развел с нея, след като е разбрал, че се е отнасяла зле с Хъмфри/Сам.
Стела и Лили се преместиха в имението на Даниел по негово желание и станаха семейство за него. Сега Лили можеше да прекарва време със Сам и беше щастлива, че той и Даниел са приятели.
Благодарение на Лили и Стела, Даниел изживя последните няколко месеца от живота си, заобиколен от любов и щастие. Той страдаше от рак и почина два месеца по-късно. След смъртта му Стела и Лили наследиха неговия дом и кучето.
