Млада самотна майка се грижи всеотдайно за болната си баба, но когато тя умира, всичко, което получава, е стар диван.
За Дебора Маркс грижата за неизлечимо болната й баба не беше задължение, а удоволствие. Баба й, Теса, беше до нея през цялото й детство, по начин, по който нейната хладнокръвна, отчуждена майка никога не е била.
Сега, когато Теса беше в последния етап от живота си, Дебора искаше да бъде до нея, въпреки многото трудности, които животът й на самотна майка на две деца включваше. Майка й, Марта, беше също толкова безразлична дъщеря, колкото и майка, така че утехата от последните дни на Теса беше в ръцете на Дебора.
Когато Теса помоли да й бъде позволено да умре у дома, Дебора беше тази, която поиска шест месеца неплатен отпуск от работата си и се премести в къщата на баба си с двете си деца.
Междувременно Марта си беше резервирала тримесечен круиз и не виждаше причина да го отменя. През следващите четири месеца Дебора се грижеше нежно за Теса, сякаш беше едно от нейните бебета.
Когато болката на Теса намалеше, тя и Дебора прекарваха тихи часове в разговор, а по-възрастната жена си спомняше за живота си. Дебора държеше тънките й възлести ръце и ги целуваше.
— Искам да знаеш колко много те обичам, бабо. — шепнеше тя всеки ден. — Винаги ще бъдеш в сърцето ми.
Очите на Теса се затваряха бавно под ефекта на болкоуспокояващото и тя заспиваше усмихната.
Една вечер сънят не свърши. Последният поглед на Теса, последната й сладка усмивка беше за Дебора. Тя потъна в безкраен сън с ръката на внучката си, притисната до бузата си.
Дебора плачеше, притискайки крехкото тяло на Теса в ръцете си, но знаеше, че сълзите й бяха само за нея самата – Теса беше в мир, без всякаква болка.
Марта, въпреки че се беше върнала от круиза си само преди дни, я нямаше. Беше казала на Дебора, че от миризмата на болни хора й се гади — и го беше казала достатъчно силно, че Теса да го чуе.
Дебора вдигна телефона и се обади на Марта.
— Мамо, баба я няма. Ако искаш да дойдеш да се сбогуваш…
Но Марта не беше сантиментална жена.
— Ще я видя на службата, нали? — каза тя рязко. — Сега трябва да уредим погребението и да получим смъртния акт, за да можем да получим наследството…
Дебора беше зашеметена.
— Наследството? — тя попита. — Не разбирам…
— Не ставай глупава, Дебора. — каза Марта. — Парите, къщата… къщата трябва да струва доста! И всички онези бижута, които тя наследи от баба си…
— Как можеш да мислиш за това в такъв момент? — попита разплакана Дебора.
— Защото съм практична жена, Дебора! — каза Марта. — Не сантиментална глупачка като теб и майка ми!
И по-бързо, отколкото Дебора можеше да повярва, че е възможно, Марта организира погребението, свърза се с адвоката и определи дата за четене на завещанието.
Волята на Теса беше много проста. Тя остави къщата на Марта, включително съдържанието й с едно-единствено изключение: старият диван от прасковен брокат, който беше в нейния салон, беше за Дебора.
Марта излезе от офиса на адвоката с усмивка на лицето.
— О, Дебора — каза тя. — Ако искаш този крастав диван, по-добре ела и го вземи до края на седмицата. Пускам къщата на пазара.
Дебора се обади на приятел, който притежаваше голям камион, за да дойде да й помогне да прибере дивана у дома. Това беше огромна, тежка и тромава мебел и беше малко дрипав, но Дебора го обичаше.
Щеше да й напомня за баба й всеки ден, така че Дебора го постави във всекидневната си. Беше започнала да го чисти, повдигайки големите тежки възглавници, когато усети нещо под плата.
Дебора обърна възглавницата и видя голям цип. Отвори я и намери голяма черна кадифена чанта. В чантата имаше кутии за бижута и плик с нейното име.
Дебора отвори плика и прочете последното съобщение на баба си:
„Скъпа моя Деби, искам да знаеш колко много съм те обичала, какво съкровище и благословия си била в живота ми.
Исках да ти предам бижутата, които баба ми ми даде, но познавам дъщеря си твърде добре. Марта щеше да намери начин да те измами, затова ти ги давам по този начин, за да им се насладиш и тя никога да не разбере.”
„Помни, че те обичам, скъпа моя, помни ме и един ден предай моето наследство на собствената си внучка.“
Вътре в кутиите имаше множество безценни скъпоценности, но Дебора ги видя изкривени от дъгата на нейните сълзи. Що се отнася до Марта, тя прекара седмици, обръщайки къщата на Теса с главата надолу, търсейки бижутата и не откри нищо.
Нейното студено сърце и нейната алчност не й бяха от полза и тя никога не беше обичана от собствените си внуци така, както Теса беше обичана от Дебора.
