Бедна жена предлага да плати хранителните продукти на мъж и няколко дни по-късно получава неочаквана награда.
Тъй като беше уикенд и отдавна работата му не му даваше почивка, Сам Уилсън реши да се заеме с домакинската работа и заведе децата си Каролайн и Макс на пазаруване.
След като добави всичко в пазарската количка, той се канеше да продължи към касата, когато Макс изтича при него.
— Тате! Тате! — извика той. — Може ли да вземем и шоколадови бонбони? Моля те, татко?
— Разбира се, Макс! — Сам се ухили. — Но ще трябва да ги споделиш със сестра си. Не забравяй, че споделянето е грижа, нали?
Момчето се изкиска.
— Добре, татко!
— Но къде е Каролайн? Вие двамата бяхте заедно, нали?
— Тук съм, татко! — каза Каролайн, докато излизаше от един от редовете на пътеката, стискайки голяма кутия с любимите си зърнени закуски. — Тате! Купил си грешната зърнена закуска! Тази ми харесва. — отговори тя, докато му подаваше кутията.
— О, съжалявам, скъпа. — каза Сам и с радост смени кутията със зърнени закуски с тази, която Каролайн беше донесла. След това взе шоколадовите бонбони, които Макс поиска, и отиде до касата. Въпреки това, точно когато касиерът се канеше да даде сметката, Сам осъзна, че е оставил портфейла си у дома.
— Боже! — помисли си той, докато бръкна в задния си джоб и го намери празен.
— Ъъъъ… — каза той на касиерката. — Ако нямате нищо против, можете ли да оставите тези неща настрана? За съжаление, забравих портфейла си у дома, така че ще трябва да се обадя на някого и да го помоля да ми го донесе.
Касиерката се намръщи и погледна Сам, сякаш я беше помолил за органите й.
— Какво им става на хората тези дни! — промърмори тя на себе си, но достатъчно силно, за да я чуе Сам. — Дори не могат да проверя дали са взели портфейлите си, преди да купят неща от тук!
— Ето. — измърмори тя, сочейки една карта, която постави на касата. — Запишете името си и го поставете в чантата си. И да, искам плащането веднага, иначе няма да получите нищо от нещата, които искате. Сега се махнете от пътя; други клиенти чакат своя ред. Ще държа вашите неща на изчакване дотогава.
— Разбира се, благодаря! — Сам отвърна с насилена усмивка. Той излезе от опашката, държейки ръцете на Макс и Каролайн.
— Деца! — той каза. — Татко ще вземе телефона си от колата и ще се обади на някого, за да ни плати сметката. Дотогава оставате тук и не ходите никъде, става ли?
Децата кимнаха и Сам излезе от магазина. И този път обаче късметът не беше на негова страна и той осъзна, че е забравил телефона си на масата в хола.
— Уф… сериозно ли, Сам? — Той се прокле, след като провери цялата кола. — Това трябва да е най-лошият ден в живота ми! Как, по дяволите, забравих всичко у дома?
Той се върна в магазина и уведоми Макс и Каролайн, че няма да може да плати артикулите, но те не бяха доволни. Децата отказаха да напуснат магазина без шоколадите и зърнените си закуски.
— Не, татко! Искам шоколадовите бонбони! Искам ги! — извика Макс.
— Искам и зърнената си закуска, татко! Ти ни обеща, че ще ни купиш каквото поискаме! Моля те, татко! — добави Каролайн.
— Виж, шампионе! — Сам каза на Макс. — Обещавам, че татко ще ти ги донесе. Ще трябва да се приберем вкъщи и да вземем портфейла. Каролайн, скъпа, не си ли по-голямата сестра? Трябва да разбереш, че татко не може да купи нищо в момента. Ще дойдем по-късно, става ли?
— Не, татко! Моля!!! — Децата започнаха да плачат и всички в магазина се обърнаха да ги погледнат. Сам се почувства наистина неудобно и се опита да утеши децата си, но нищо, което направи, не проработи. Най-накрая реши, че ще се прибере сам, ще вземе портфейла и ще плати за покупките, като остави децата в магазина и ще помоли касиерката да ги държи под око. Но точно тогава един глас го прекъсна.
— Извинете ме, ако нямате нищо против, мога да платя вместо вас. Ето. — каза тя, протягайки няколко смачкани банкноти. Сам можеше да познае по окъсания вид на жената и набръчканото, тъжно лице, че тя не е добре финансово.
— О, не, всичко е наред. — каза той. — Наистина не мога да взема това от вас.
Но тя настоя.
— Моля ви. — промърмори тя с усмивка на устните. Сам най-накрая прие парите от нея и изчисти сметката си.
Когато излязоха от магазина, той отново й благодари и поиска адреса й.
— Благодарим ви, че ни помагате! Това означава много. Аз съм Сам, Сам Уилсън.
— О, няма проблем. — каза жената и му подаде лист хартия с адреса си, надраскан върху него. — Казвам се Ани Смит. Беше ми приятно да се запознаем, деца. — добави тя, усмихвайки се на Каролайн и Макс. — Между другото, как се казвате?
— Аз съм Каролайн, а това е брат ми Макс. Благодаря ти, че помагаш на татко! — Каролайн отвърна с усмивка.
Ани извади от чантата си няколко евтини цветни бонбона и ги предложи на децата.
— Тези бонбони са вълшебни, нали знаете. Затова имат тези специални цветове. Дават се само на добри деца.
Децата се усмихнаха, докато взимаха бонбоните, а Макс й благодари.
Сам беше изненадан как Ани успя да впечатли децата му толкова бързо. Доколкото знаеше, децата му никога не се бяха разбирали толкова добре с непознати, но със сладкото настроение на Ани, Сам беше очарован от нея, както и децата му.
— Има нещо специално в нея. — помисли си той, докато шофираше към вкъщи този ден. — Тя… тя ми напомня за Линда.
Няколко дни по-късно Сам реши да се отплати на Ани и пристига на нейния адрес. Той обаче спря, когато забеляза, че тя лежи на полусчупено легло на паркинг. Намираше се в пуст район, в който нямаше абсолютно нищо освен стари, мръсни, почти износени жилища наблизо. За кратко Сам не повярва на очите си!
— Ани? Как… Как си? — той се мъчеше да говори, гледайки състоянието й. Очакваше тя да живее в малка къща, но не очакваше да я намери в такова състояние.
— О, Сам! — каза тя, докато се изправяше, малко смутена от положението си. — Не мислех, че ще…
— Пътувах за работа и реших да се отбия. Благодаря ти за всичко, което направи за нас този ден.
Той й подаде плик, пълен с пари, но очите му се насълзиха, когато видя мъката й. Тя имаше малка печка до леглото си и няколко найлонови торби с хранителни стоки в тях, което беше ясна индикация, че е бездомна.
— Както казах, това не беше проблем. — каза скромно Ани, като взе плика и му се усмихна.
Сам не се интересуваше от нищо друго в момента, освен да й помогне веднага. Той беше готов на всичко, за да я измъкне от сегашното й положение. Защо изпитваше толкова силни чувства към нея? Защо беше толкова притеснен за нея? Той беше объркан, но знаеше, че трябва да й помогне.
— Ани, кажи ми едно нещо. — помоли той разтревожен. — Какво стана? Какво правиш тук? Защо спиш на този паркинг?
Усмивката на Ани избледня и по бузите й потекоха сълзи. Сам искаше да я прегърне, да я успокои и да направи всичко, за да се почувства по-добре.
— Е, всичко, което мога да кажа, е, че съдбата беше много жестока към мен. — отбеляза тя, сдържайки сълзите си. — След като съпругът ми почина преди известно време, децата ми бяха настанени в приемни семейства. Аз – аз не можех да се грижа за тях и хората от службите ги отнеха… Загубих всичко в живота си… семейството си, спестяванията ми, всичко… По едно време исках да се откажа, но после си спомних лицата на децата си и това ми даде сили да продължа…
Сам почувства остра болка в сърцето си. Искаше да й каже веднага и там, че не трябва да се тревожи за нищо, че той ще й помогне, но внезапно обаждане му попречи да я подкрепи. Той научи, че Каролайн е паднала по стълбите и се е наранила, така че той бързо избяга у дома.
Той се извини на Ани и се втурна към болницата, където Каролайн беше отведена от тяхната икономка. Макс и икономката бяха извън отделението, докато Каролайн беше в безсъзнание вътре.
Сам изпрати Макс и икономката у дома и прекара деня до леглото на Каролайн, докато тя дойде в съзнание. За щастие нараняването не беше тежко и тя щеше да бъде изписана на следващия ден.
Сам въздъхна с облекчение, но сега умът му се луташе към Ани и колко безпомощна се беше чувствала; тя беше майка и да стои далеч от децата си би било всичко друго, но не и лесно за нея, разсъждаваше той. И така, той имаше готов план да й помогне.
Два дни по-късно Ани беше стресната, събудена от клаксон на кола.
— Ъъъъъ… — измърмори тя и потърка очи. Шофьорът на луксозния автомобил излезе и се приближи до нея.
— Г-жа Ани Смит? Аз съм Джонатан и съм вашият камериер днес. — каза той, а лицето му грейна в усмивка. — Моля, последвайте ме.
— Камериер за мен? Виж, предполагам, че грешиш. — каза тя, веднага излизайки от съня си. — Не съм… —
— Не бъркам, госпожо. — отвърна той с усмивка, докато й показваше адреса на телефона си. — Получих адреса ви от моя шеф и ще се радвам да бъда на ваше разположение днес. Моля, позволете ми да ви помогна. — каза той и протегна ръка към нея.
Ани не можа да разбере какво става, но го последва. Той я заведе в спа център, а след това в магазин за дрехи от висок клас. Когато се погледна в огледалото, облечена в красива черна рокля с целия този грим и грижа, тя не можеше да повярва, че вижда себе си.
— Кой е вашият шеф? И защо прави всичко това за мен? — попита тя за n-ти път, объркана. Джонатан й се усмихна и отговори, както много пъти, когато тя го попита: — Скоро ще разберете.
Когато денят свърши, той я заведе в изискан ресторант. На нейно име беше запазена маса за двама. Когато се приближи до мястото си, тя се възхити колко красиво беше подредена масата. Сервитьорът й придърпа стол.
— Благодаря ви! — каза тя, усмихвайки се.
Изведнъж тя чу глас зад себе си.
— И така, г-жо Ани Смит, хареса ли ви моята изненада? — Когато се обърна, тя не можа да сдържи радостта си, че вижда Сам.
— Ах, Сам! Ти ли направи всичко това за мен? Толкова съм…
— Изглеждаш прекрасно, Ани! — каза той, държейки ръцете й. — Моля, седни.
— Благодаря ти! — тя се изчерви и кимна.
Двамата прекараха вечерта заедно, разказвайки за живота си. Сам разкри, че е бизнесмен милионер и самотен баща на децата си, след като жена му Линда починала преди няколко години. Ани го изслуша търпеливо и нито веднъж не отмести очи от него.
В края на вечерта Сам й подаде подаръчна кутия.
— Моля те, приеми това в знак на моята благодарност. Надявам се, че ще ти хареса.
Ани не искаше да го вземе след всичко, което беше направил за нея, но той настоя и тя трябваше да се предаде. Когато отвори кутията, тя намери бележка вътре. „Моля, продължи към рецепцията. Нещо те чака.“
Тя се засмя.
— Какво е това Сам?
— Е, ще разбереш. — намигна той.
Тя отиде до рецепцията и се разплака, когато получи поредния плик. Вътре имаше документи, прехвърлящи имението на Сам за 2,1 милиона долара на нея. Вътре имаше и документи за попечителството над децата й, в които се посочваше, че тя скоро ще си върне попечителството.
— О, Сам! Благодаря ти! — тя се мъчеше да каже, докато се обръщаше, само за да намери Сам на колене, държащ пръстен в ръката си.
— Искаш ли да се занимаваш с този идиот до края на живота си, Ани? Обичам те и бих искал да те безпокоя всеки ден, докато умра.
Тя се изчерви от прекалено драматичното му предложение и кимна с насълзени очи. Сам и Ани се ожениха един месец по-късно и сега имат прекрасно семейство от 5 деца, включително децата на Ани, Хари, Том и Хенри.
